5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№171
гр. София, 21.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 96 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 322 от 25.10.2016г. по в.т.д. № 502/2016г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 293/21.06.2016г. по т.д. № 63/2015г. на Окръжен съд Смолян. С него е отхвърлен предявения от банката осъдителен иск на основание чл. 485 ТЗ срещу М. С. К., в качеството му на авалист по запис на заповед, издаден на 22.12.09г. в [населено място], за сумата от 78 869,49 евро, част от сумата 538 468 евро, която служи за обезпечаване на задълженията на издателя [фирма] –Оряховец по договор за банков кредит № 619/14.11.2007г., изменен и допълнен с шест анекса.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и противоречи на материалния закон, поради което се иска неговата отмяна. Претендират се разноски за всички инстанции.
Ответникът, М. С. К., счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол. Претендират се съдебни разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Безспорно е между страните, че на 14.11.2007г. между банката и „
За да постанови атакуваното решение, въззивният състав е установил, че записът на заповед отговаря на изисквания на чл. 535 ТЗ, а авалът отговаря на изискванията на чл. 484, ал. 1 ТЗ. Приел е, че авалистът К. не е страна по каузалното правоотношение, тъй като задълженията по договора за кредит и шестте анекса към него са поети само от банката и търговското дружество [фирма]. К. не е поемал лично нито права, нито задължения по този договор, той не е длъжник или съдлъжник, нито поемал дълг по реда та чл. 101 и чл. 102 ЗЗД. Договореното обезпечение поръчителство, от страна на К. като поръчител по ценната книга не определя за него качеството на страна по договора за кредит. С анекс № 5 К. поема и задължение като поръчител по реда на чл. 138-148 от ЗЗД, което задължение също не му определя качеството на страна по договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото, чуждо задължение. Както поръчителството, учредено по реда на ЗЗД, така и менителничното поръчителство са акцесорни сделки с обезпечителен характер, при които поръчителят поема задължение да обезпечи кредитора на друго лице-длъжник, като изпълни задължението на длъжника, поради което с учредяването на поръчителството поръчителят не става страна по договора между кредитора и длъжника.
Съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че доколкото в записа на заповед не е направено изявление по смисъла на чл. 459 ТЗ издателят да поема и задължение за плащане на лихва върху сумата 538 468 евро с конкретно посочен размер в самия запис на заповед, то в случая такова задължение не тежи нито върху издателя на записа на заповед, нито върху авалиста. Въззивният състав достига до извода, че към датата на подаване на исковата молба главницата по договора за кредит е изцяло изплатена и остава непогасена част от лихвите в размер на процесната сума 78 869,49 евро. Съдът установява, че както преди подаването на 9.08.2010г. на заявлението по реда на чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение от банката против дружеството и К. като поръчител по реда на чл. 138, ал. 1 ЗЗД по ч.гр.д. № 908/2010г. на РС –Смолян за сумата 78 869,49 евро като начислени лихви по банков кредит към 30.06.2010г., така и преди подаването на 19.11.2010г. на исковата молба рог р.д. № 173/2010г. на ОС-Смолян по иска на банката с правно основание чл. 422 ГПК да бъде признато по отношение на дружеството и поръчителя по реда на чл. 138, ал. 1 ЗЗД К., че й дължат заплащане на сумата 78 869,49 евро, а също и преди подаването на 24.09.2015г. на исковата молба, по която е образувано настоящото производство, за осъждане на авалста да заплати тази сума на основание чл. 485, ал. 1 ТЗ, цялата главница по договора за кредит, каквато се явява и посочената в записа на заповед сума, е погасена чрез плащания на дружеството и продажба на търговското предприятие на дружеството –длъжник по реда на ЗОЗ от банката-кредитор. Решаващият съд счита претенцията за неоснователна, тъй като авалистът е поел съгласно нормата на чл. 485, ал. 1 ТЗ задължението да отговаря, както дружеството –издател, т.е. само за сумата 538 468 евро, която главница в размер на 537 810 евро е погасена. Сумата по записа на заповед не включва и всички лихви по процесния банков кредит, тъй като той е издаден само за посочената в него сума 538 468 евро, без уговорка за дължимост на лихви върху нея. Изложени са съображения, че авалистът, в качеството си на управител на търговското дружество- кредитополочател, не е имал личен интерес от договорната връзка, доколкото се касае до дружество, учредено с оглед привличане на инвестиции за развитие на населеното място. Предвид обстоятелствата, при които е издаден записа на заповед е прието, че е налице знание на от страна на кредитора, че авалът е поет единствено с цел обезпечаване на породеното от договора за кредит задължение, което предполага възражения за погасяване на задължението по записа на заповед като последица от плащания в изпълнение на договора, респ., че със същата цел е учредено и менителничното поръчителство от управителя на дружеството-издател. Въпреки знанието на тези обстоятелства и на факта, че към 28.07.2010г. обезпеченото със записа на заповед договорно задължение на издателя за главницата в размер на 537 810 евро / както и част от лихвите/ е било погасено изцяло чрез плащане и чрез получена от продажбата по реда на ЗОЗ сума, както и въпреки обстоятелството, че банката, след като е реализирала обезпечението на особения залог и е придобила изцяло получената от тази продажба сума, разполага и с изпълнителен титул /изпълнителен лист/ за исковата сума 78 869,49 евро против дружеството след приключване на производството по гр.д. № 173/ 2010г., ищецът недобросъвестно претендира присъждане на исковата сума, като част от дължимата по записа на заповед, злаупотребявайки по този начин с притежаваната ценна книга.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа неправилно произнасяне по следните спорни правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „/1/Представлява ли недобросъвестно поведение и злоупотреба с право една предявена по общия исков съдебен ред претенция срещу авалист по запис на заповед за част от сума по запис на заповед, който е издаден за обезпечаване на задълженията по каузално кредитно правоотношение при положение, че част от задълженията по обезпечения със запис на заповед каузален дълг са погасени, включително и главницата по него; налице е към датата на завеждане на делото непогасен остатък от задълженият, произтичащи от каузалното кредитно отношение; претенцията срещу авалиста е за частта от сумата по записа на заповед, която съответства на сумата на непогасеното каузално задължение; за този непогасен остатък срещу длъжника по каузалното правоотношение-издател на записа на заповед има влязло в сила съдебно решение, с което е признато за установено, че дължи на банката кредитодател този непогасен остатък по кредитната сделка, обезпечена със записа на заповед, но тази съдебно призната сума е невъзможно да бъде събрана, поради обстоятелството, че длъжникът по каузалната кредитна сделка не притежава никакви имущества спрямо които да се насочи изпълнение; за обезпечаване на каузалните задължения са учредени от страните по каузалната сделка система от множество различни обезпечения, с цел пълно удовлетворяване на всички задължения, произтичащи от кредита, като всички учредени обезпечения и имущества, които стоят за тях са изчерпани и остава единствено обезпечение задължението на авалиста по записа на заповед; учреденото в чл.483-чл.485 от ТЗ менителнично поръчителство (авал) има самостоятелен неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, което ще рече, че между сумата по записа на заповед и отделни части на кредитните задължения не би следвало да се правят преки връзки в смисъл, че записът на заповед обезпечава едни от тях, а други не; авалистът, срещу който е заведено делото е управител на дружеството кредитополучател и длъжник по каузалния дълг, съответно издател на записа на заповед; банката сама най-добресъвестно е въвела всички тези обстоятелства с исковата молба и е представила съответните доказателства за тях за пълна яснота на действителните отношения, без никакви намерения да злоупотребява с права”. Изложени са твърдения, че по така формулираните въпроси от значение за развитие на правото, няма съдебна практика на ВКС и дадените отговори на тези въпроси от въззивната инстанция не са съобразени с критериите за добросъвестност, заложени в чл.8, чл.63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465, чл. 485, ал. 2 ТЗ. Във връзка с отговора на първия въпрос поставя още следните въпроси: „Ако авалистът има право да противопостави на приносителя на менителничния ефект лични възражения на длъжника по каузалното правоотношение какви са характерът и предметните предели на тези лични възражения и могат ли те да касаят непогасените задължения по каузалния дълг, които са установени с влязло в сила решение срещу длъжника по каузалния дълг, които са установени с влязло в сила решение срещу длъжника по каузалния дълг и за които са установено, че съществуват към датата на постановяване на решенията по настоящото дело, и ще представлява ли повторно събрана сума, ако погасяването на този остатък стане със сума събрана на основание записа на заповед, поради невъзможност да бъде събрана по друг начин. Възражението дали записа на заповед обезпечава само погасеното вече каузално задължение – главницата по кредита, но не обезпечава непогасените задължения по кредита представляващи начислени лихви, въпрос на едностранна преценка на авалиста ли е при липса на пряка връзка между сумата по записа на заповед и различните суми по каузалния дълг заради самостоятелността на задължението на авалиста?”.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол. Формулираните от касатора въпроси по същество касаят възможността на авалиста да противопостави личните възражения на хонората при наличие на недобросъвестност или на злоупотреба с право от страна приносителя, по които има формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, посочена от въззивния съд, в съответствие с която е постановен и обжалвания акт. С оглед на това, настоящият състав на ВКС намира, че липсва релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПк за допускане на касационния контрол, тъй като не е налице изменение на закона или на обществените условия, водещо до необходимост от промяна на тълкуването на цитираните от касатора разпоредби.
При посочения изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 3900 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 322 от 25.10.2016г. по в.т.д. № 502/2016г. на Апелативен съд Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на М. С. К., ЕГН [ЕГН], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3900 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.