О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
София 04.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4078 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. С. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 231 от 18.07.2019г. по в.гр.д. № 315/2019г. на Окръжен съд Враца, с което е потвърдено решение № 81 от 0.04.2019г. по гр.д.№ 1477/2018г. на Районен съд Бяла Слатина, като е отхвърлен предявения иск против В. К. Х., с правно основание чл.45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на неправомерно поведение на ответника, изразяващо се в злоупотреба с право на иск.
Касаторката се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Подаването на иск за защита на накърнени права, във всички случаи ли е правомерна дейност и за неоснователното им предявяване, може ли да се носи отговорност по чл.45 ЗЗД за причинени вреди?, 2. Правомерно ли е излагането на неверни факти в искова молба, отправена до съд, с искане за вземане на решение в негова компетентност, със знанието на ищеца, че посочените обстоятелства не отговарят на обективната действителност и представлява ли това сезиране злоупотреба с право по смисъла на чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ?, 3. В чия тежест е доказването на вината при злоупотреба с право на иск? Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 5193/2013г. на ІV г.о. Касаторката поставя и въпросите: 4. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречив доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не? Твърди противоречие с ППВС №1/1953г., 5. При условията на ограничен въззив, въззивният съд дължи ли произнасяне за фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението и по допустимостта, в обжалваната част, а също и за спазването на императивните разпоредби на материалния закон?, 6. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и по свое вътрешно убеждение, съобразно закона, да направи правните си изводи? Твърди противоречие с решение по гр.д.№ 1332/2010г. на І г.о. Последният въпрос, който поставя касаторката е: Когато потвърждава първоинстанционния акт, въззивният съд длъжен ли е, съгласно чл.272 ГПК, да мотивира решението си със собствени мотиви, обосновавайки изводите си по съществото на спора? Счита, че въззивният акт противоречи с решение по гр.д.№ 3955/2016г. на ІІІ г.о.
Срещу подадената от касационна жалба е постъпил отговор от В. К. Х., чрез процесуалния представител адвокат Г., с който оспорва както допустимостта, така и основателността й. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 830лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и съдействие от 1.10.2019г., в който сумата е отразена като заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като неоснователен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД, като е счел, че не са установени три от комулативно изискуеми елементи от състава – противоправното поведение, вреди и причинна връзка. Приел е, че действията на ответника по предявяване на иск с правно основание чл.127, ал.2 СК за родителски права по отношение на малолетното си дете, не е неправомерно действие, а действие за реализиране на предоставено му от закона субективно право. Същият не следва да носи отговорност по чл.45 ЗЗД, защото отговорността за непозволено увреждане предполага извършване на неправомерно деяние Предявяването на иск за защита на субективно право не е неправомерно деяние. Дори иска да е неоснователен, предявилият го не носи отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания, а поема отговорността за разноските на другата страна Упражняването на материални и процесуални права е правомерно, освен ако не е налице злоупотреба с право. Злоупотребата с право /т.е.недобросъвестното упражняване на права с цел да се увреди друг/, обаче подлежи на доказване /тя не се презумира/. Въззивният съд е преценил, че ищцата не е представила доказателства, от които да е възможно да се направи извод, че предявения от ответника иск по чл.127 ал.2 СК е единствено с цел тя да бъде увредена, за да е налице злоупотреба с право. Напротив, данните по делото – че страните са живеели на съпружески начала и имат дете на 10 години, което след фактическата им раздяла е останало да живее с майка си, сочат че при липса на постигната споразумение, направеното искане за разрешаване на въпроса за родителските права е упражняване на признато от закона право.
Съобразно тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото част от поставените въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допустимост, а за всички е налице липса на посоченото от касаторката специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията :
Противоречие по първия и третия от поставените въпроси с цитираната практика на ВКС по гр.д.№ 5193/2013г. на ІV г.о. няма. Съгласно цитирания акт предявяването на иск е правомерно когато страната е упражнила правото си добросъвестно и съобразно добрите нрави. Това изискуемо поведение се презумира. Когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), тогава е налице злоупотреба с право. Точно защото злоупотребата с право е противоправна, тя се доказва от този, който твърди, че е пострадал от нея, като пострадалия доказва деянието, вредата и причинната им връзка. Видно от гореописаните мотиви, в конкретния случай въззивният съд е приел именно това. Неговият правен извод е, че ищцата която е твърдяла злоупотребата от страна на ответника с правото му по чл.127 СК, не е доказала наличието й. Касаторката не е съгласна с извода на въззивния съд, но в производството по допустимост, касационната инстанция не се произнася по правилността на постановения акт, а по наличието на основанията за допустимост, с оглед поставените от касатора въпроси.
Вторият поставен въпрос, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния акт, не отговаря на изискването за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, защото в текста си съдържа условие, което не е прието за установена от въззивната инстанция /а именно, че в иска си по чл.127 СК ищецът съзнателно е изложил неверни факти/.
Относно останалите поставени от касатора въпроси следва да се посочи, че въззивният съд е изпълнил задължението си да постанови акта си след цялостна и задълбочена преценка на ангажираните по делото доказателства, при съобразяване на доводи на страните, описвайки ясно и точно какво приема за установено и защо. Извършил е самостоятелна преценка на събраните доказателства и по свое вътрешно убеждение, съобразно закона е извел правните си изводи, обсъждайки въведените във въззивната жалба оплаквания и съобразявайки задължението си във връзка с преценката на императивните разпоредби. Противоречие с посочените от касатора решения по гр.д.№ 1332/2010г. на І г.о. и по гр.д.№ 3955/2016г. на ІІІ г.о. няма, защото въззивният съд е процедирал по начина, по който е посочено в тълкувателната им част. Въззивният съд независимо, че е потвърдил първоинстанционния акт, е мотивирал решението си и макар и да е препратил към мотивите на районния съд е изготвил и собствени такива, с които е обосновал изводите си по съществото на спора.
С оглед направеното искане, изхода на делото и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството в размер на 830лв.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 231 от 18.07.2019г. по в.гр.д. № 315/2019г. на Окръжен съд Враца.
ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Т. да заплати на В. К. Х. от [населено място], [община] сумата от 830лв./осемстотин и тридесет лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.