О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 06.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2021 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. К. срещу решение № 612 от 01.04.2014г. по гр.д. № 4410/2013г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на първоинстанционното решение в уважителната част, се отхвърлят предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на майка му, Н. К., настъпила при ПТП на 15.08.2007г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 15.08.2007г. до окончателното й плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационниия контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата. Иска присъждане на направените за настоящото производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника по иска, че с подписаната между страните спогодба по чл.365 ЗЗД, имаща за предмет определяне чрез взаимни отстъпки на размера на паричното обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майката на ищеца, настъпила на 15.08.2007г. в резултат на причинено на същата дата от застрахования делинквент пътнотранспортно произшествие, спорът между увредения ищец и ответното дружество- застраховател на делинквента за размера на обезщетението за неимуществени вреди е разрешен окончателно и е препятствана възможността обезщетение за същите вреди да се претендира на основание чл.226, ал.1 КЗ по исков ред. Изложени са съображения, че ищецът би могъл да претендира единствено договореното със споразумението по чл.365 ЗЗД обезщетение, но не и пререшаване на въпроса за размера му по исков ред, като в случая определените със спогодбата обезщетения са били изплатени от застрахователя в пълните договорени размери. Посочено е, че по делото няма заявено искане за унищожаване на споразумението на основание чл.33 ЗЗД, нито има въведени твърдения към сключването му ищецът да е бил в състояние на крайна нужда. Според решаващия състав, не подлежи на разглеждане доводът на ищеца, въведен по време на устните състезания във въззивната инстанция, че с предявения иск се претендира обезщетение за нови по обем вреди, настъпили след подписването на спогодбата със застрахователя. Аргументирано е, че този довод по съществото си представлява изменение на основанието на иска чрез въвеждане на нов правопораждащ факт, което е допустимо само до приключване на първото заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция. От друга страна, позоваването на нови обстоятелства от ищеца е извън преклузивните срокове по чл.147 и чл.266 ГПК. Същевременно, въззивният съд е приел, че дори този довод да бъде разгледан, той се явява неоснователен. От фактическа страна е прието за установено въз основа на заключението на съдебноприхиатричната експертиза, че ищецът страда от тревожно разстройство на вегетативната симптоматика, което състояние датира от януари 2008г. /по твърдения на самия ищец/, откогато е започнал да употребява медикаменти. След смъртта на майка си същият е придобил и разстройство в адаптацията, довело до невъзможност да върши работата си в Испания и наложило връщането му в България, което постепенно е отзвучало. Установено е също, че към момента е налице известен психически дисконфорт, но той е овладян от лечението. Формиран е извод, че към сключването на спогодбата – 03.11.2008г., описаните психични усложнения са били проявени и лекувани, негативните психични и емоционални изживявания са настъпили и е било възможно обемът им да се съобрази при подписването на спогодбата.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните групи въпроси от значение за изхода на делото: /1/ Обвързан ли е съдът със сключеното от страните споразумение, което не отговаря на условията на чл.365 ЗЗД – едната страна не е направила отстъпки или когато взаимните отстъпки са явно нетъждествени по обем?; /2/ Следва ли съдът да зачете подписаният между страните договор, когато същият е подписан в противоречие с разпоредбата на чл.9 ЗЗД и явно е в противоречие с обичаите в практиката и добросъвестността? Ако едната страна си е послужила със заблуждаващи клаузи в договора, като по този начин е мотивирала другата страна да сключи договора, то може ли неизправната стана да черпи права от този договор?; /3/ Винаги ли искът по чл.226 КЗ трябва да се отхвърли като неоснователен само поради формалното наличие на споразумение или съдът трябва при всеки отделен случай конкретно да тълкува договора, съобразно чл.20 ЗЗД, както и да извърши проверка отговаря ли спогодбата на изискванията на закона, обичаите в практиката и добросъвестността?; /4/ Има ли право увреденото лице да търси разликата между определено и изплатено по споразумението със застрахователя обезщетение и действителния размер на претърпяната вреда, тогава, когато е очевидно, че размерът на обезщетението драстично се разминава с действителния размер на претърпените вреди- т.е. явно не покрива всички вреди?; /5/ В конкретния случай, сключваното споразумение има ли характеристиките на спогодба по см. на чл.365 ЗЗД и в кои случаи сключените извънсъдебни споразумения със застрахователя на гражданската отговорност на делинквента имат правопогасяващо действие спрямо правото на иск срещу същия? На какви условия трябва да отговаря една спогодба, за да е обвързваща за съда?
Отговорът на първия въпрос, изисква възприемане на тезата на ищеца, че подписаното споразумение не съдържа взаимни отстъпки на страните по него, в противовес на приетото от въззивната инстанция за наличието на такива отстъпки, поради което не е обуславящ изхода на конкретното дело.
По отношение на втория и третия сигмент въпроси, свързани със значението на наличие на заблуждаващи клаузи в договора за спогодба и противоречието му с обичаите и добросъвестността, също не е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация при липсата на искане от ищеца за унищожаване на договора по чл.33 ЗЗД, непосочване на конкретни обстоятелства, различни от основанията за унищожаемост, от които се извежда противоречието с добрите нрави, и изразена в споразумението воля, че обезщетението е окончателно и покрива всички вреди в пълен обем.
Четвъртият въпрос, свързан със съществуването на разлика между размера на договореното със споразумението обезщетение и действителния размер на неимуществените вреди, не обуславя изхода на спора, тъй като за да отхвърли предявените от увреденото лице срещу застрахователя преки искове, въззивният съд се е позовал на настъпилия след увреждането нов юридически факт от значение за правото на обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ – сключването на извънсъдебна спогодба между страните, с които се уреждат взаимоотношенията им във връзка с дължимото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка на ищеца при ПТП, и изплащането им от застрахователя в договорения в споразуменията размер. Именно въз основа на тези правопроменящи и правопогасяващи спрямо правото на обезщетение за неимуществени вреди факти е изведена неоснователността на иска по чл.226, ал.1 КЗ, а не от размера на обезщетението, определено, съобразно правилото на чл.52 ЗЗД.
Петата група въпроси също не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касация. Дали в конкретния случай сключеното споразумение има характер на спогодба, представлява преценка относно правилността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационния контрол в селективната фаза на касационното производството, тъй като основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК. Въззивният съд е разгледал предявения пряк иск и го е отхвърлил като неоснователен т.е. приел е, че спогодбата погасява не правото на иск на увреденото лице срещу застрахователя, а материалното му право на обезщетение в размера над договорения със спогодбата, поради което и въпросът, свързан с погасяването на правото на иск не е обуславящ за изхода на спора.
С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно обсъждането на наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1-т.3 ГПК, съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение, като на ответника по касацията, основание чл.78, ал.2 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на 1522,50 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл.9, ал.2 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 / 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 612 от 01.04.2014г. по гр.д. № 4410/2013г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОСЪЖДА А. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], област П., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], направени разноски за настоящото производство в размер на 1522, 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.