1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
С., 7.02. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети февруари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1099 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Е. М. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. О. от АК-С., против въззивно решение № 5665 от 02.12.2010 г., постановено по в.гр.д. № 6718/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав, с което е отменено решението от 09.03.2010 г. на Софийския районен съд, 34 с-в, постановено по гр.д. № 4367/2009 г. в осъдителните му части и е отхвърлен предявеният от Е. М. П. срещу М. С. Т. от [населено място], иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за сумата 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на побой, нанесен на 15.06.2008 г., като първоинстанционното решение е потвърдено в частта му, с която искът с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен над сумата от 3000 лв. до 7000 лв. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставеният въпрос е – следва ли при решаване на делото съдът да поставя на обсъждане и да гради мотивите си върху свидетелски показания по неприключило досъдебно производство. В подкрепа на твърденията си жалбоподателката е представила съдебни решения, както следва: решение № 28 от 28.02.1999 г. по гр. д. № 3114/1997 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 84-ІІ от 05.05.1983 г. по гр. д. № 263-ІІ/1982 г. на І гр. о. на ВС.
Ответницата по касационната жалба М. С. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. С. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 45 ЗЗД с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не са установени предпоставките за уважаване на иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, произтичащи от причинени травматични увреждания на ищцата-касатор, квалифицирани като лека телесна повреда, тъй като не е доказана твърдяната в исковата молба фактическа обстановка. Предвид различията в показанията на ищцата, дадени в образуваното наказателно производство и твърденията в исковата молба, както и недостоверността в показанията на разпитания свидетел Ф. с оглед на евентуалната му заинтересованост делото да се реши в полза на неговата тъща, съдът е приел, за недоказани твърденията на ищцата, че телесните й увреждания от 15.06.2008 г. имат за причина противоправното поведение на ответницата, поради което е отхвърлил иска с правно основание чл. 45 ЗЗД като неоснователен.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В представеното от жалбоподателката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се съдържа изведен процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, а именно – следва ли при решаване на делото съдът да поставя на обсъждане и да гради мотивите си върху свидетелски показания по неприключило досъдебно наказателно производство, за който се твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика – две решения на ВКС/ВС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по конкретното дело, какъвто не е настоящият случай. По поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика – решение № 921 от 11.12.2009 г., постановено по гр.д. № 5299/2008 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е даден отговор на поставения процесуалноправен въпрос, че документите в представената полицейска преписка пред въззивната инстанция са годни доказателства и тяхното приемане и обсъждане от въззивната инстанция е процесуално допустимо. В тази връзка следва да се отбележи, че по своя характер тези документи от досъдебното наказателно производство/обяснения на привлечени, показания на пострадали и свидетели/ са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 180 ГПК, вр. с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като за тази преценка е без значение обстоятелството дали е приключило или не наказателното производство. Приключилото наказателно производство във връзка с непозволеното увреждане с влязла в сила присъда е от значение за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца – чл. 300 ГПК, а в случаите на неприключило наказателно производство за деликта, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения/ чл. 154, чл. 175 ГПК/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. Тъй като по поставения процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика като приетото във въззивното решение е съобразено с нея, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата направените по делото разноски за касационното производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5665 от 02.12.2010 г., постановено по в.гр.д. № 6718/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 34706 от 18.04.2011 г. на Е. М. П. от [населено място].
ОСЪЖДА Е. М. П. от [населено място] да заплати на М. С. Т. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: