О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
София, 19.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.02.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2594 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр. В. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 177 от 01.08.2017 г.,по в.т.д.№ 311/2017 г., с което е потвърдено решението на Варненския окръжен съд № 136 от 23.02.2017 г., по т.д.№1698/2016 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.12 ЗЗД за заплащане на сумата 25 923.80 лв., претърпени имуществени вреди от неподписване на предварителен договор за присъединяване обект на ищеца – потребител към електропреносната мрежа по негово искане вх.№3167922/15.7.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона и на същественото процесуално правило на чл.195, ал.1 – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че забавата на ответника да изпълнени задължението си по преддоговорните правоотношения между страните относно сключване на предварителен договор, не е в причинно – следствена връзка с погасяване отстъпеното му от [община] право на строеж върху недвижим имот, частна общинска собственост. Излага подробни съображения за необходимостта от служебно назначаване на експертиза,предвид отсъствие за решаващия състав на нужните специфични знания за изясняване на конкретни факти по делото .
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото процесуалноправен и материалноправен въпроси: 1.”При възникване на въпроси, за изясняването на които са необходими специални знания, длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, когато базира мотивите си върху специфична по делото материя, по презумпция изключена от неговата компетентност?” и 2.”Правилно ли е да се приеме, че при доказана недобросъвестност от една от страните в хипотезата на чл.12 ЗЗД, същата дължи обезщетение за извършени предварителни разходи, свързани пряко с изхода на преддоговорните отношения?”
За илюстрация на поддържаното противоречие по първия от поставените въпроси са цитирани поставените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 223 от 30.01.2015 г., по т.д.№ 3907/2013 г. на І т.о. и № 1/30.01.2015 г., по т.д.№ 52/2014 г. на ІІ т.о.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът е аргументирал „с конкретиката на делото”, създаваща ”прецедент” в практика на гражданските съдилища на РБългария и нуждата от „оцеляване на правото, свързано с точното прилагане на закона”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
При условията на евентуалност изразява несъгласие с въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките на закона за ангажиране преддоговорната отговорност на ответника за обезщетяване на понесените от ищеца имуществени вреди, от погасяване правото му на строеж по договор № 232/ 09. 09.2009 г. с [община] върху недвижим имот, частна общинска собственост, заради нарушаване общото изискване за добросъвестност по чл.12 ЗЗД при сключване на предварителен договор за присъединяване обект на потребител. Изложени са съображения, че макар [фирма], [населено място] да е в безспорна забава по отношение изпълнение на задължението си да изготви и предложи за подписване на ищеца предварителен договор за присъединяване на обект на потребител, към електроразпределителна мрежа в определения 30 дневен срок по чл.12, ал.2 от Наредба № 6/24.02.2014 г. за присъединяване на потребители и клиенти на ел.енергия към преносната мрежа или към разпределителните електрически мрежи, съобразно преддоговорните им правоотношения, възникнали по искане на [фирма], гр.В. с вх. № 3167922 / 15.07.2014 г. за проучване условията за това присъединяване, то липсата на доказана в процеса причинно- следствена връзка между недобросъвестното поведение на ответника и заявените с исковата молба, подлежащи на обезщетяване имуществени вреди, за което доказателствената тежест е на ищеца, изключва да е осъществен фактическият състав на чл.12 ЗЗД. Позовавайки се на обема на отстъпената суперфиция в акта за учредяването и – „търговски комплекс с максимална застроена площ до 280 кв.м.”, на липсата на въведено от ищеца твърдение за изготвен и подготвен за одобряване инвестиционен проект за процесния обект и доказване съществуването на такъв, на нормативно определените срокове за неговото евентуално одобряване, издаване на разрешение за строеж и изготвяне на оценка за съответствие, както и на изискването на за етапа на завършеност на сградата в хипотезата на чл. 152, ал.2 ЗУТ, Варненският апелативен съд е счел, че не продължилата по- малко от месец забава на ответника, а отсъствие на необходимото, за реализиране учредената суперфиция, технологично време е единственото довело до настъпване на заявената, като претърпяна, с исковата молба имуществена вреда за суперфициара [фирма]. Възприетото от въззивната инстанция разрешение е допълнително обосновано и със съпоставка на датата на сезиране ответника за извършване проучване на възможността за присъединяване и сключване на предварителен договор – 15.07.2014 г. с оставащото до изтичане на погасителната давност по чл. 67, ал.1 ЗС – 09.09.2014 г., време.
С оглед решаващите мотиви в обжалваното решение следва да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС разрешеният от въззивния съд материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, предпоставящ достъпа до касационен контрол е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска е обусловили решаващата правната воля на съда, обективирана в решението му. Следователно правният въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е значение за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Разяснено е още, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационната инстанция не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора – която проверка се извършва едва след допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване и разглеждане касационната жалба по същество.
В случая първият от формулираните въпроси е свързан с твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на чл.195 ГПК, поради недопусната служебно специализирана техническа експертиза за срока на реализиране на процесния обект до степен на груб строеж.
Според цитираната от касатора задължителна практика, обективирана в т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и служебно известната на настоящия съдебен състав по приложението на чл.195 ГПК – решение №145/2014 г., по гр.д.№4726/13 на ІV г.о и решение № 132/15 г., по гр.д.№ 7298/14 г. на ІІІ г.о., когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й, като разноските за същата възлага на страната, която носи доказателствената тежест да докаже съответния факт. По аналогичен начин се процедира и във въззивното производство, когато съществува необходимост от използване на други доказателствени средства, които се назначават служебно от съда. Разглежданият случай не попада в сочената хипотеза, поради което не може да се счете, че прилагането и тълкуването на нормата на чл.195 ГПК е осъществено от Варненския апелативен съд в отклонение от задължителната практика на ВКС.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че преценката дали са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други за изясняване на някои възникнали по делото въпроси по см. на чл.195 ГПК, е предоставена единствено на съдебния състав, разглеждащ спора по същество и само той може да прецени дали притежаваните от него знания му позволяват да изясни възникналия конкретен фактически въпрос. В случая въззивната инстанция е процедирала именно по този начин, доколкото е извършила съпоставка между забавата на длъжника, срока по чл.67, ал.1 ЗС и отделните нормативно установени в ЗУТ срокове за издаване на съответно разрешение за строеж за процесния обект. Ищецът нито в исковата молба, нито в хода на делото е твърдял, и не е доказвал, че към датата на искането му до ответника е съществувал изготвен инвестиционен проект за процесната сграда, съобразно учреденото му правото на строеж, поради което и въззивният съд е разгледал единствено продължителността на установени в ЗУТ срокове, свързани с издаване на разрешение за строеж на суперфициара, влизане на същото в сила, вида на обекта,определен в акта за неговото учредяване и необходимия в хипотезата на чл.152, ал.2 ЗУТ, етап на завършеността му, които въпроси, с оглед на техния характер, несъмнено са от компетентност на решаващия съд. Що се касае до обосноваността на изградения въз основа на тази преценка правен извод, че за оставащия кратък срок, ищцовото търговско дружество, дори при своевременно изпълнено от ответника задължение, не разполага с технологично време да реализира отстъпеното му право на строеж до етап на завършеност на обекта, съобразно приетото в т.1 на ТР № 1 / 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС, която всъщност касатора оспорва, релевантна към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, същата не подлежи на обсъждане и инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос № 2 е изцяло свързан с анализа на отделните факти по съществото на спора, поради което въобще не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно посочените критерии в горецитираната задължителна съдебна практика.
Отделен остава въпросът, че поддържаното, по отношение на същия, селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано, предвид отсъствие на доводи, съответстващи на разясненията в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за вложеното от законодателя съдържание в същото, към което обстоятелството, дали ”дело в своята конкретика е прецедент или не” е ирелевантно.
Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че и при засиленото служебно начало в гражданския процес по действащия ГПК, съдът не е оправомощен да дава указания на страните както относно конкретната им защитна позиция, така и за процесуалните действия, които следва да извършат. Затова не дължи и на осн. чл. 146, ал.2 ГПК указания на ищеца за необходимостта от събиране на конкретни доказателства за непосочени в исковата молба факти, което разрешение е в съгласие със състезателното начало и принципа на равенството на страните в гражданското производство.
Що се касае до приложените с касационната жалба писмени доказателства, тяхното представяне за първи път на вниманието на касационната инстанция, освен, че недопустимо по действащия ГПК е и некоректно процесуално действие, предвид характера на касационното производство.
Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирал деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по чл.25а от Наредбата за заплащане на правната помощ/ редакция в ДВ, бр.98/ 2015 г./, във вр. с чл.37 Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 177 от 01.08.2017 г.,постановено по в.т.д.№ 311/2017 г..
ОСЪЖДА ТД [фирма], гр. В. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 150 лв./ сто и петдесет лева/, деловодни разноски, направени за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: