О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
гр. София, 12.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4924 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 8099 от 04. 11. 2016г. по в. гр. дело № 5834/2016г. на Софийски градски съд, Втори „Г“ въззивен състав, с което е потвърдено решение от 21.12.2015г. по гр.д. № 2526/2015г. на Софийски районен съд, II ГО, 70 – ти състав, с което на основание чл. 213, ал.2 КТ касаторът – ответник е осъден да заплати на ищеца Я. А. М. сумата 22 292. 35 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 29.11.2011г. до 12.04.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл на непредявено правно основание и недопустимо е преквалифицирал иска, като и двете съдебни инстанции са разгледали иск с правно основание чл. 214 вр. с чл. 199 КТ, вместо предявения иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ. Навежда довод за неучастие в процеса като задължителен другар на ответника на виновните длъжностни лица, издали заповедта за временно отстраняване на ищеца от работа. Релевира, че незаконността на заповедта за временно отстраняване от работа следва да бъде установена с предявяване на нарочен иск в отделно производство и едва след влизане в сила на съдебното решение по него да се търси обезщетение по чл. 213 или 214 КТ. Навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила досежно възприетата правна квалификация на предявения иск и досежно извършения косвен съдебен контрол на законосъобразността на процесната заповед за временно отстраняване от работа, без да е направено искане и оспорване в този смисъл. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС. В случай, че бъде счетено за допустимо, моли да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът – ответник релевира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:1/ „Налице ли е идентичност между исковете по чл. 213 от Кодекса на труда и чл. 214 от Кодекса на труда, доколкото решаващият състав на СРС и на СГС са приели на практика идентичност?“ и 2/ „Допустимо ли е решение, което се е произнесло по непредявен иск, респективно се е произнесло по законосъобразност на Заповед, относно която не е предявен иск и не е направено искане за инцидентен контрол за законосъобразност?“. Поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства.
Ответникът по касационната жалба – Я. А. М. /ищец в производството/ не е подал писмен отговор в законния преклузивен срок.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 214 КТ с цена на иска над 5000 лева, но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа при налично действително трудово правоотношение между страните, по което ищецът е изпълнявал длъжността „лекар – хирург във Втора хирургична клиника на УМБАЛСМ [фирма]. Намерил е за безспорно, установено и от представените по делото писмени доказателства – трудов договор №4602/29.09.2005г. и допълнително споразумение към същия № 4-141 от 25.05.2011г., че през времетраенето на процесния трудов договор, със заповед № 1151/15.12.2010г., работодателят чрез представляващия го изпълнителен директор, на основание чл. 199 КТ вр. чл. 23 Закона за защита на личните данни и във връзка с постъпил сигнал от д-р С. – управител на МЦ [фирма] за престъпна злоупотреба от страна на ищеца с лични данни, касаещи здравето на пациенти на ответника, е разпоредил временното отстраняване на ищеца от работа до представяне на данни за приключен одит, полицейска проверка и наказателно производство. СГС е счел за безспорен и факта, че след датата на процесната заповед – 29.11.2011г., ищецът не е полагал реално труд до края на исковия период – 12.04.2013г., установен и от неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ, според което в счетоводството на ответника няма отразени отработени дни от ищеца за процесния период и за този период не му е заплатено трудово възнаграждение.
Въззивният съд е намерил, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявеният иск по чл. 213, ал. 2 КТ в доклада си по чл. 146 ГПК и правилно е разпределил доказателствената тежест именно по този фактически състав, но в решението си погрешно е изложил съображения и е преквалифицирал иска по чл. 214 КТ, като това правно основание е посочено за първи път с решението. СГС е заключил, че това не се е отразило на допустимостта на първоинстанционното решение, тъй като в него са обсъдени всички наведени фактически твърдения в исковата молба и съответно са изложени правни изводи по тях, които съответстват на исканата правна защита. Посочил е, че работодателят-ответник в процесната заповед е визирал разпоредбата на чл. 199 КТ, но в нея липсват твърдения за фактически обстоятелства, съответни на хипотезата на тази разпоредба /явяване на работа в състояние, което не позволява изпълнение на трудовите задължения, употребяване през работно време на алкохол или друго силно упойващо средство/, а позоваването на нея е само и единствено с цел да се прикрие истинското решение на работодателя да не допуска работника да полага труд, което решение въззивният съд намира за незаконно. Въззивният съд е намерил, че не е налице законово основание за недопускане до работа на ищеца през периода от 29.11.2011 г. до 12.04.2013 г., попадащо в приложното поле на чл. 199 КТ, а другата посочена разпоредба в заповедта – чл. 25 Закон за защита на личните данни изобщо не създава законово основание на работодателя да не допуска работник до работа, а касае технически мерки за осигуряване защита на личните данни. Приел е, че не е необходимо воденето на нарочен процес за установяване незаконността на процесната заповед за недопускане до работа, тъй като когато тя е незаконосъобразна не поражда правни последици, а съдът сезиран с иска по чл. 213, ал. 2 КТ е компетентен да прецени налице ли е незаконно недопускане до работа или не като елемент от фактическия състав на претендираното субективно право на обезщетение. Намирайки за осъществен целия фактически състав на чл. 213, ал. 2 КТ, СГС е счел за основателен предявения иск за пълния му размер и за целия исков период.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани правни въпроси в гореизложения смисъл, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Първият въпрос на касатора за съотношението между исковете с правни основания чл. 213 и чл. 214 КТ, респективно за липсата или наличието на идентичност на двете правни основания, е прекалено абстрактно формулиран, при което не може да бъде направен извод за значимостта му за конкретния правен спор. Освен това както правната доктрина, така и съдебната практика приемат безпротиворечиво, че нормите на чл. 213 и чл. 214 КТ регламентират различни, не идентични, фактически състави на отговорност на работодателя при незаконни негови действия за обезщетяване на работника или служителя за причинени му имуществени вреди. Вторият въпрос за допустимостта на косвен съдебен контрол върху законосъобразността на работодателска заповед за временно отстраняване от работа, без да е направено искане за такъв, също не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт, тъй като незаконността на заповедта за временно отстраняване от работа е елемент от фактическия състав на субективното право по чл. 214 КТ и при предявяване на иск за неговото реализиране, произнасянето по нея съставлява произнасяне по заявения спорен предмет на делото. В този смисъл искане за установяване на незаконосъобразността на процесната работодателска заповед е направено от ищеца в самата искова молба и извършената от съда проверка е дължима и е предпоставка за разглеждане и решаване на спора по същество, а не съставлява произнасяне по недопустим иск. Съобразно гореизложеното поставените от ответника два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната му жалба не осъществяват общото основание за допускане на касационен контрол.
Останалите релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това се отнася и за оплакването за неправилна правна квалификация на предявения иск, респективно за преквалифицирането му от въззивната инстанция от иск по чл. 214 КТ в такъв по чл. 213, ал. 2 КТ. Съгласно ТР № 2 от 29.02.2012г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС „правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му“. Доколкото както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по наведените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства и по заявения петитум за осъждане на ответника да заплати обезщетение за незаконното временно отстраняване на ищеца от работа, определящи предявения иск като такъв по чл. 214 КТ, въз основа на относимите към тях приети по делото доказателства, неправилната правна квалификация е довод, съотносим към неправилността, а не към недопустимостта на въззивното решение, само по отношение на която е възможно служебно допускане на касационно обжалване. Неотносимо към допустимостта на обжалвания съдебен акт е и оплакването за неучастие в процеса на виновните длъжностни лица за издаването на процесната заповед за временно отстраняване от работа, които не са задължителни другари на ответника по смисъла на чл. 213, ал. 1 КТ и чл. 214 КТ, като насочването на иска и срещу тях е въпрос на избор и преценка на ищеца съгласно нормата на чл. 122 ЗЗД, определяща другарството между солидарни съдлъжници като обикновено.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8099 от 04. 11. 2016г. по в. гр. дело № 5834/2016г. на Софийски градски съд, Втори „Г“ въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.