1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 173
гр. София, 17 февруари 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3953 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5478/03.08.2016 г. на М. М. П. срещу въззивно решение № 155/27.06.2016 г., постановено по възз.гр.д. №125/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което като е потвърдено решение № 33/12.02.2016 г. по гр.д. № 674/2014 г. на Районен съд – Троян, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу В. М. П. и Ц. Л. П. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения от наследодателката – Б. П., договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 070/02.06.2008г., т. III, рег. № 3894, дело № 427/2008 г., до размера на наследствената част на касатора.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ за задължението на въззивната инстанция да анализира и обсъди всички доказателства по делото, в т.ч. при преценката на свидетелските показания, да изложи съображения кои от тях кредитира, на кои не дава вяра и защо; 2/ за обема на дължимата от приобретателя по договора за издръжка и гледане престация, респ. може ли задължението му да се изпълнява и чрез трето за договора лице. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 ГПК – решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/ 2011г., IV г.о., а по втория въпрос с решение № 21/14.08.2012 г. по гр.д. № 16/2011г., IV г.о. и решение № 174/02.07.2014 г. по гр.д. № 7500/2013 г., III г.о. на ВКС.
Ответните страни по жалбата – В. М. П. и Ц. Л. П., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че с договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 070/ 02.06.2008 г., т. III, рег. № 3894, дело № 427/2008 г., Б. М. П. е прехвърлила на В. М. П. правото на собственост върху 4/6 идеални части от поземлен имот с площ 1449 кв.м., находящ се в [населено място], област Л., [улица], заедно с 4/6 ид.ч. от построените в имота – едноетажна жилищна еднофамилна сграда с идентификатор № 73198.506.320.1, с площ от 59 кв.м.; едноетажна сграда – хангар, депо, гараж с идентификатор № 73198.506.320.2, с площ от 24 кв.м.; друг вид сграда за обитаване – едноетажна с идентификатор № 73198.506.320.3, с площ от 16 кв.м. и друг вид сграда за обитаване – едноетажна с идентификатор № 73198.506.320.4, с площ от 16 кв.м., срещу поето от приобретателя задължение за издръжка и гледане, изразяващо се в „осигуряване на храна, облекло, лекарства, отопление, както и всичко друго необходимо за спокоен и нормален живот, а също така и срещу грижите, които приобретателят е полагал през последните десет години”. Прехвърлителката е запазила правото си на ползване върху недвижимия имот до края на живота си. Договорът е сключен през време на брака на ответниците В. П. и Ц. П..
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за установено, че до м. юни 2010 г. Б. П. е живяла в дома си, че е била в състояние да се обслужва сама в ежедневието, а за пазаруването, отоплението, снабдяването й с дърва, храна, за готвенето и прането са се грижили ответниците, подпомагани от тяхната дъщеря и съпруга й. Не е спорно, че от м.юни 2010г., след проведено болнично лечение, Б. П. се преместила да живее в дома на ответника, където той и семейството му продължили да полагат необходимите грижи във връзка с лечението й, закупуването на лекарства, превързочни материали и др., за ежедневното й обслужване, осигуряване на храна и на всичко необходимо, до смъртта й.
Показанията на двете групи разпитани по делото свидетели са преценявани с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, като съдът е посочил, че не кредитира свидетелските показания на М.Р. и Н.П., тъй като са непоследователни, изолирани и се опровергават от останалите събрани в процеса доказателства. В заключение е направен извод, че престираното от ответниците лично и чрез трети лица от семейния кръг, е точно изпълнение на задълженията по договора за издръжка и гледане, което е обусловило отхвърлянето на иска за развалянето му поради неизпълнение.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за селектиране на жалбата по изведените в изложението въпроси.
По процесуалноправния въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора, атакуваното решение не е в противоречие със създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. Константно е разбирането / в т.см. – решение №21/14.08.2012г. по гр.д. №16/2011г., IV г.о., решение №169/19.07.2013г. по гр.д. №1210/ 2012г., III г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г., I г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че въззивният съд при постановяване на решението си следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, в това число събрани чрез показания на свидетели; да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства, в рамките на проверката по чл.269 ГПК. Когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място, установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по несъмнен начин от останалите доказателства, факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.
В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. При формиране на преценката си относно свидетелските показания, съдът е спазил процесуалните норми, като е посочил кои показания и защо кредитира, респ. кои не възприема, или на кои и защо не дава вяра. Несъгласието на страната с извършената преценка на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която се проверява в производството след допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По втория въпрос в изложението, касаещ обема и точното изпълнение на задължението на длъжника по договор за издръжка и гледане, също не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС, алеаторният договор е такъв, при който кредиторът срещу прехвърляне право на собственост върху недвижим имот получава като насрещна престация грижи и издръжка. За да е налице точно изпълнение на същия от страна на длъжника, той следва да предоставя ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка в натура на кредитора в обем да бъдат задоволени нуждите му от място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и други ежедневни нужди.
С решение №82/05.04.2011г. по гр.д. №1313/2009г., ІVг.о., решение №284/01.10.2014г. по гр.д.№1892/2014г., IV г.о., решение № 20/22.07.2015 г. по гр. д. № 1853/2014 г., IV г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че конкретното съдържание на насрещните престации по договора за издръжка и гледане се определя от постигнатото между страните съгласие. При тълкуването на волята им, съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Поемането на други задължения, например да се живее в общо домакинство, не може да се предполага.
Точното изпълнение на поетите задължения изисква кредиторът да получи желаните от него грижи и натурална издръжка непрекъснато и ежедневно, но не извън договорения обем. Ако в нотариалния акт задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството, според нуждата и възможностите му да се справя сам. Специфичната социална цел на договора е да се задоволят потребностите на кредитора и да му се осигури спокоен начин на живот. На следващо място, поетото по алеаторния договор задължение за гледане и издръжка е незаместимо, от което следва, че кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение, предоставено му от трето лице, ако няма постигната подобна уговорка между съконтрахентите. Ако бъде предоставено обаче пълно изпълнение чрез трето лице и кредиторът не възрази и приеме, длъжникът се освобождава от отговорност.
Въззивното решение е съобразено с посочените критерии – обемът на дължимите издръжка и грижи е определен съгласно уговореното от страните в договора, без да е изключена възможността престацията да се осъществява и с помощта на трети лица, срещу което прехвърлителката не е възразявала. С оглед на това е прието, че договорът е изпълнен точно във всяко отношение и социалната му цел е постигната – потребностите на кредитора от грижи и издръжка са задоволени. Всичко изложено изключва допускането на касационния контрол на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
При този изход на делото, основателно е искането на ответните страни за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 200 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 155/27.06.2016г., постановено по възз.гр.д. № 125/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.
ОСЪЖДА М. М. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на В. М. П., с ЕГН – [ЕГН] и Ц. Л. П., с ЕГН- [ЕГН], и двамата с адрес – [населено място], [улица], разноски за тази инстанция в размер на сумата 200 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.