О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
гр. София, 18.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 938/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. К., действаща като [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 120 от 25.11.15г., постановено по в.гр.д.№ 218/15г. на Бургаския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 176 от 05.05.15г. по гр.д.№ 2165/12г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявеният от РКС „Орало”, [населено място]”, заменен в хода на процеса от правоприемника си „РКС” – [населено място], против [фирма], [населено място] иск по чл.108 ЗС за ревандикация на УПИ ХХ-1465, 1471 с площ от 1257 кв.м. по плана на [населено място], заедно с построените в него пет самостоятелни търговски обекта /помещения под №№ 1, 2 , 3 , 4 и 9/, респ. е признато за установено, че ищецът е собственик на помещения №№ 5, 6, 7 и 8 и с което е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл.108 ЗС за 1000/1200 ид.части от посоченото дворно място и на построените в него постройки.
По делото е установено, че с решение № 61 от 08.05.2003г. по гр.д.№ 16/97г. на Карнобатския районен съд са уважени предявените от РКС „Орало”, [населено място] против [фирма], [населено място] искове за ревандикация на процесните имоти. В хода на процеса, с нот.акт № 31/02г., [фирма], [населено място] е продал на [фирма], [населено място] 1000/1200 ид.части от дворното място, заедно с построените в него пет едноетажни склада, гараж и тоалетна, върху които имоти е била вписана възбрана, което е отразено в нотариалния акт. На 20.09.04г. е извършен въвод във владение на имотите, предмет на спора по гр.д.№ 16/97г., който впоследствие е бил отменен по отношение на три помещения, а на същата дата между страните по настоящото дело е сключен договор за наем на едно от помещенията /№ 1/ до 31.12.04г., като към 2012г. ответникът е продължил да ползва дворното място и търговските обекти, за които е осъден да предаде владението с решението по настоящото дело, тъй като съдът е приел, че то е без правно основание. Възражението на ответника за придобиване на имотите по давност е прието за неоснователно по съображения, че по делото не е установено той да е упражнявал фактическа власт върху тях в продължение на десет години до предявяването на иска на 08.11.2012г. Посочено е, че с въвода във владение давността е била прекъсната съгласно чл.116, б. „в” ЗЗД, респ., че след сключването на договора за наем ответникът е имал качеството на държател, а преди това по делото не е установено да е осъществявано владение в предвидения от закона срок. Направените във въззивната жалба възражения, с които е изразено недоволство от констатациите на вещите лица по изслушаните пред първоинстанцинния съд експертизи са приети за неоснователни, тъй като същите не се отнасят до нови обстоятелства по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 ГПК, липсва оспорване на експертизите пред първата инстанция и не са допуснати процесуални нарушения от съда, даващи основание за допускане на повторни експертизи.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая касаторът не е посочил конкретен, обуславящ изхода на спора правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а вместо това в изложението са направени общи касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при събирането и преценката на доказателствата, както и за допуснати нарушения на чл.79, ал.1 ЗС и чл.229, ал.1, т.5 ГПК, по който ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Ето защо и съгласно цитираното тълкувателно решение касационната жалба не следва да се допуска да разглеждане само на това основание, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че тези основания не са и налице, тъй като касаторът не сочи в какво се състои противоречието между обжалваното решение и представената от него практика на ВКС – Р № 255 по гр.д.№ 587/10г., ІV г.о.; Р № 176 по гр.д.№ 759/10г., ІІ г.о.; Р № 31 по гр.д.№ 5276/14 г., І г.о. и опр. № 262 по ч.гр.д.№ 204/10г., ІV г.о. отнасяща се до различни от настоящата хипотези, поради което такова не е налице /Р № 42 по т.д.№ 590/07г., ТК не е представено, а опр.№ 267 по гр.д.№ 1108/10г., ІV г.о. е по чл.288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК/, нито е изложил някакви доводи за наличието на посочените в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки във връзка с релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не се сочат и релевантни за правния спор факти, които да са установени от необсъдените според касатора писмени и гласни доказателства.
В допълнение следва да се посочи, че след като касаторът е закупил процесния имот по време на висящ процес за ревандикация на същия срещу неговия праводател, според практиката на ВКС /Р по гр.д.№ 6441/13 г. , ІІ г.о. и др./ по отношение на него важат и материалноправните последици от предявяването на иска по чл.108 ЗС спрямо праводателя, а именно прекъсване на течението на придобивната давност съгласно чл.116, б.”б” ЗЗД и чл.84 ЗС и спиране течението на давността докато делото, по което искът е уважен, е било висящо /чл.115, б.”ж” ЗЗД/
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 120 от 25.11.15г., постановено по в.гр.д.№ 218/15г. на Бургаския апелативен съд.
О с ъ ж д а Ц. Н. К., действаща като [фирма], [населено място] да заплати на Районен кооперативен съюз „С.”- [населено място] сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: