7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
София, 19.03.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2041/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на „АБЦ Инженеринг“ ООД, Д. Д. Г. и П. Л. П. срещу решение № 653 от 19.03.2018 г. по т. д. № 3666/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 489 от 09.03.2017 г. по т. д. № 3901/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-23 състав. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Банка Пиреос България“ АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договор за кредит № 481 от 25.04.2008 г. като неравноправни, противоречащи на закона и на добрите нрави и искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 183 937.61 лева, равностойност на 94 045.81 евро, представляваща недължимо платени лихви поради това, че не са уговорени в договора за кредит, евентуално – поради това, че са изчислени неправилно.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на съда, че атакуваните клаузи от процесния договор за банков кредит, касаещи определянето на дължимата лихва, не са нищожни. Развити са подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество теза, че в случая лихвата е определена, без в договора да е налице ясно и конкретно разписан метод за изчисляването й, което е в противоречие с чл. 58 ЗКИ и с добросъвестността. Касаторите релевират изрично оплакване и срещу необсъждането на възраженията им във връзка с чл. 143 З. и Директива 93/13/Е. с твърдението за приложимост на посочените актове към процесния договор за кредит поради обстоятелството, че двама от тях са физически лица и не са сключили договора във връзка с осъществяваната от дружеството търговска дейност. Освен това, считат, че в изготвения от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК не им е указана необходимостта от ангажирането на доказателства за посоченото обстоятелство.
Като значими за спора, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е лихвен процент по договор за банков кредит да се определя при липса на метод за неговото определяне в договора за кредит; 2. Допустимо ли е тълкуването на договорни клаузи по реда на чл. 20 ЗЗД, касаещи начин на формиране на лихвен процент по договор за кредит и компоненти, които участват при образуването и представлява ли този въпрос основен предмет на договора; 3. Задължена ли е банката да предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко лихвеният процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита независимо от качеството на кредитополучателя и солидарните длъжници – физически и юридически лица; 4. Задължението по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ приложимо ли е при договори за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице и солидарни длъжници – физически лица и следва ли по ясен и разбираем начин да е посочен методът за изчисляване на лихвата, изчерпателно посочване на компонентите, които участват при формиране на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита в договора за кредит; 5. При сключен договор за банков кредит какви са критериите за преценка наличието или липсата на еквивалентност на престациите; Какви са критериите за определяне на наличие на значителна нееквивалентност на престациите, като основание за нарушение на добрите нрави; 6. Какви са критериите за наличие на абсолютна неравностойност на уговорените престации и липсата на нееквивалентност; 7. При сключен договор за банков кредит с едноличен търговец следва ли да са описани ясно и конкретно всички данни за общите разходи по кредита и обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят, лихвеният процент и метода на изчисляването му, допълнителните задължения и разходи, съобразно разпоредбата на чл. 58 ЗКИ; 8. Подлежи ли на пълно и главно доказване фактът дали действат в рамките на своята търговска дейност физическите лица – съдлъжници по договор за банков кредит с кредитополучател юридическо лице, както и функционалната им свързаност с търговското дружество, съответно следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест в тази насока и в чия доказателствена тежест е този факт“.
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на І т. о.
Ответникът по касация – „Банка Пиреос България“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 07.08.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от „АБЦ Инженеринг“ ООД, Д. Д. Г. и П. Л. П. срещу „Банка Пиреос България“ АД обективно и субективно съединени искове по иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД въззивният съд изцяло е споделил изводите, че оспорените клаузи на чл. 5, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от сключения между страните договор за банков кредит за оборотни средства не са нищожни.
На първо място, съдебният състав е приел, че в случая не следва да бъде извършвана преценка за неравноправност на клаузите съобразно Закона за защита на потребителите, тъй като същият е неприложим към отношенията между страните, доколкото процесният договор за кредит е сключен между ответната банка и ищцовото дружество с цел финансиране на търговската му дейност, а физическите лица, обезпечили погасяването на кредита, са функционално свързани с търговското дружество (двамата са съдружници, а единият от тях е и управител). В тази връзка въззивният съд се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 84 от 07.02.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на І т. о. и решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на І т. о., според която обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с дружеството, като например неговото управление или дялово участие в същото. Преценявайки конкретните обстоятелства в случая, а именно – участието на двете физически лица в капитала на дружеството-кредитополучател, а на едното от тях и в управлението му, решаващият състав е счел, че не може да се приеме, че задължаването им по процесния кредит е извършено за цели извън и независимо от търговската дейност на кредитополучателя, поради което е направил извод, че ищците-физически лица нямат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на З. и затова не се ползват от установената в него закрила.
На второ място, като неоснователно въззивният съд е счел и възражението за противоречие на спорните клаузи от договора за кредит със закона (чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ), доколкото са изпълнени предвидените в него изисквания – в договора е посочен размерът на лихвата, определен чрез меродавния за банката към момента на сключването му базисен лихвен процент, както и надбавката към него; редът за промяната е уговорен в приложимите към договора Общи условия, които ищците са удостоверили, че са получили както при сключването на самия договор за кредит, така и при подписване на анексите към него. Освен това, съдебният състав е посочил, че начинът на определяне и промяна на договорната лихва, в частност на базисния банков лихвен процент, са разписани в Лихвената методология, към която препращат Общите условия на банката-кредитор и че в качеството си на търговец, дружеството-кредитополучател е било длъжно, с оглед чл. 302 ТЗ, да се запознае с Общите условия и Лихвената методология. Тълкувайки клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора, с оглед смисъла, произтичащ от целия договор, неговата цел, добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити и разпределението на риска, съдът е приел, че общата воля на страните е била лихвата да е променлива величина, зависеща от два компонента – базисен банков лихвен процент и надбавка от 3.5 %.
На трето място, не е споделен и доводът, че оспорените две клаузи от процесния договор за кредит са нищожни като накърняващи добрите нрави поради несъответствие (неравностойност) на насрещните престации на страните. Въззивният съд е счел, че в случая липсват твърдения и данни по делото за абсолютна неравностойност на уговорените престации, която да обуслови извод за тяхната нееквивалентност и че простото съпоставяне на размера на платената лихва не установява наличието на такава.
С оглед неоснователността на исковете за нищожност на атакуваните договорни клаузи, решаващият състав е приел, че платените въз основа на тях лихви не са платени без правно основание. Отчитайки подписаните след сключване на договора за кредит множество анекси, в които страните са признали изрично задълженията си към банката, включително за възнаградителни и наказателни лихви (неустойки), въззивната инстанция е направила извод за неоснователност и на евентуалните претенции по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на исковата сума поради неправилно изчисляване на лихвите.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият от поставените въпроси не съответства на мотивите на обжалвания акт – въззивният съд е приел, че в случая не е налице „липса на метод за определяне на лихвения процент“, в какъвто смисъл е съдържащото се във въпроса твърдение, а че методът за определяне и промяна на лихвения процент се съдържа в Лихвената методология на банката, към която изрично препращат представляващите неразделна част от договора за кредит и получени от ищците Общи условия към него.
Въпросът за допустимостта да бъдат тълкувани договорни клаузи по реда на чл. 20 ЗЗД, касаещи начин на формиране на лихвен процент по договор за кредит (въпрос № 2), е изцяло относим към правилността на обжалваното решение. Освен това, отговорът на същия произтича от самия закон – доколкото не са изрично изключени от законодателя, правилата относно тълкуването следва да се считат приложими по отношение и на договорите за кредит, в т. ч. и на разпоредбите, касаещи лихвения процент.
Изцяло относими към правилността на въззивния акт са и въпроси № 3 и № 4, основани на твърдението на касаторите за допуснато нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ поради липса на посочен в договора за кредит метод за определяне и промяна на лихвения процент. Независимо от това, следва обаче да се посочи, че по отношение на тези въпроси не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС (макар касаторите да не са посочили конкретно, настоящият състав намира, че представените с изложението решения могат да бъдат отнесени единствено към тези два въпроса). Липсата на противоречие произтича от обстоятелството, че в посочените съдебни актове преценката за спазването на изискванията по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е извършена от гледна точка специфичните предпоставки на чл. 143 З. за неравноправност на договорните клаузи, която в случая е ирелевантна поради неприложимостта на този закон.
Въпросите относно критериите, въз основа на които съдът преценява липсата на еквивалентност на престациите като основание за накърняване на добрите нрави при договорите за кредит, водещи до нищожност (въпроси № 5 и № 6), са такива, чиито отговор е предпоставен от конкретните факти по делото, поради което същите не могат да бъдат определени като обуславящи за допускане на касационното обжалване, а са такива, относими към правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд.
Що се отнася до последните два въпроса, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на обстоятелството, че: въпрос № 7 е поставен във връзка с договор за кредит, сключен от едноличен търговец (каквото качество нито един от ищците не притежава), а въпрос № 8, свързан с разпределението на доказателствената тежест за установяване липсата на функционална обвързаност между обезпечилите банковия кредит физически лица с търговското дружество-кредитополучател, не е бил заявен като спорен по делото, доколкото въззивната жалба не съдържа оплаквания досежно изготвения от първата инстанция доклад по делото и разпределената в него доказателствена тежест между страните.
Освен, че не е изпълнено общото изискване за значимост на поставените въпроси за изхода на делото, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание, като задължение на касатора е да аргументира наличието на тези две кумулативно предвидени предпоставки. В случая, това задължение не е изпълнено, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са заявили посоченото основание само бланкетно, като твърдението им за липса на формирана практика на касационната инстанция не може да се счете за надлежно аргументиране на същото.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че депозираната от тримата касатори жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено поради липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 653 от 19.03.2018 г. по т. д. № 3666/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: