О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
С. 20.04.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 3980/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. В. Д., чрез процесуалния и представител адвокат З. З., и от З. А. З., действаща лично, срещу въззивно решение № 49/16.05.2016г. по гр.д. № 113/2016г. на Видинския окръжен съд.
С въззивното решение са уважени субективно съединените искове на А. З. Д. против П. В. Д. и З. А. З. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на УПИ VII-265 в кв. 70 по плана на [населено място] село, [община] село с площ от 1325 кв.м., отреден ПИ № 265 в кв. 70 по кадастралния план на селото, заедно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда и двуетажна паянтова сграда.
С влязло в сила определение №154/07.10.2016г. с оглед молба вх. № 2101/01.07.2016 г., на П. В. Д. е прекратено производството по гр. д. № 3980/2016 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. по отношение на П. В. Д. поради оттегляне на касационната жалба. С оглед на това предмет на производството по чл.288 ГПК е касационната жалба на З. А. З. срещу въззивното решение в частта, с която предявеният срещу нея положителен установителен иск за правото на собственост върху описания УПИ е уважен.
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставят се следните въпроси: 1/когато имот, съсобствен между две лица, бъде застроен по време на брака от мажоритарния собственик и при условията на съвместен принос като миноритарният собственик не се е противопоставил на застрояването, следва ли да се приеме, че дялова част от постройката, съответстваща на дяловото участие на мажоритарния собственик в правото на собственост върху земята се включва в СИО на мажоритарния собственик и неговия съпруг; 2/последващ отказ от наследство на преживелия съпруг води ли до отпадане на правата върху постройката, които е придобил на собствено основание по силата на правилата относно СИО; 3/съществуват ли правни основания в актуално действащия СК за изоставяне на установената практика по СК от 1985г., съгласно която изградената по време на брака сграда върху имот – индивидуална собственост на единия съпруг, се включва в СИО с взаимния принос на двамата съпрузи; 4/когато миноритарен съсобственик владее имот, в който дял притежава и държавата, съвместно с мажоритарния собственик на имота и неговия съпруг, всеки от владелците придобива ли права върху частта на държавата и в какво съотношение; 5/длъжен ли е съдът при спор за установяване право на собственост да изясни от „градоустройствено-правна гледна точка” дали съсобственият парцел е претърпял промени по отношение на размерите си; 6/има ли право съдът да приема, че промените в размерите на даден парцел не водят до изменение съотношението на съсобственост. За последните два въпроса се твърди наличие основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. За първите три въпроса се сочи противоречивото им решаване от съдилищата и се прилагат решение №865/1993г. по гр.д.№408/1993г., ВС, № г.о. и решение №277/1992г. по гр.д.№88/1992г., ВС, І г.о.
Ответникът по касационната жалба А. З. Д. не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено решение №54/2015г. по гр.д.№24/2015г. на Районен съд – Кула в частта, с която е признато за установено по отношение на З. А. З., че А. З. Д. е собственик на УПИ VII-265 в кв. 70 по плана на [населено място] село, [община] село с площ от 1325 кв.м., отреден ПИ № 265 в кв. 70 по кадастралния план на селото, заедно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда и двуетажна паянтова сграда.
Въззивният съд е приел, че са предявени субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК от А. Д. против З. З. и П. Д. за установяване в отношенията им, че ищецът е собственик на процесния УПИ VIII-265,заедно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м. и двуетажна паянтова сграда със застроена площ от 63 кв.м., придобит по завещание от А. Д., по наследство и по закон от З. Д. и поради отказ на П. Д. от наследството на З. Д.. От удостоверение за наследници е установява, че М. Д. е починал през 1955г. и е оставил следните наследници- А. Д. – съпруга, З. Д. -син и И. П. – дъщеря, като всичките са починали. След смъртта си през 1997 г. З. Д. е оставил за свои наследници А. Д. – син и П. Д. -съпруга. На 18.11.1999г. по заявление на П. Д. е вписан отказът от наследството, оставено и от съпруга и З. Д.. На 24.08.2012г. П. Д. се разпоредила с ѕ ид.ч. от имота като го продала на внучката си З. З.. Въззивният съд е проследил юридическите факти, от които произтича правото на собственост като е приел, че на 10.04.1953г. по гр.д.№151/1953г. е одобрена спогодба за доброволна делба, при която З. Д. е получил ѕ, а А. Д. е получила ј ид.ч. от къща в Ново село с дворно място от 930 кв.м., в което има кош, кошара и хамбар с плевня под един покрив и до него кухня, образуващо парцел №1V-250 в кв.67 по плана на селото. З. Д. и П. Д. са сключили брак на 10.08.1953г., т.е. след постигнатата съдебна спогодба. Със саморъчно завещание от 01.10.1967г. А. Д. е завещала на А. /А./ З. Д. цялото си движимо и недвижимо имущество, като завещанието е обявено от районен съдия при Видинския районен съд по нот.дело №734 от 1974г. на 13.07.1974г. Това завещание обаче не е породило действие за над Ѕ ид.ч., тъй като противоречи на императивната разпоредба на чл.14,ал.2 ЗН /ред.1947г., действала към момента на откриване на наследството/ – ищецът и заветник А. Д. не е наследник по закон на А. Д.. Останалата Ѕ ид.ч. от завещаните спорни имоти, по отношение на които завещанието не е породило действие, са придобити по давност от А. Д., тъй като той е упражнявал изцяло правата си по него и другият съсобственик – З. Д., не се е противопоставял на това.Жилищната сграда от 80 кв.м. е построена в имота след смъртта на завещателката /върху имот, съсобствен между ищеца и неговия баща З. Д./, а оттук и невключена в завещанието. Изграждането и в имота е по време на брака на П. и З. Д.. Вещните права върху построената в имота жилищна сграда се определят по реда начл.92 ЗС, т.е. те съответстват на правата на собственост върху земята. Ищецът е притежавал след построяването и 184 ид.ч. от нея, а останалите ѕ ид.ч. са станали собственост на З. Д.. След смъртта на З. Д. и отказа от наследството му, извършен от преживялата съпруга, ищецът А. Д. е станал единствен собственик на имота, в т.ч. и на процесната сграда.По отношение на доводите за недействителност на отказа от наследство поради това, че е прието преди това с извършването на конклудентни действия от П. Д., въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е стигнал до извод, че възражението е недоказано. След като е приел отказа от наследство за валиден, е достигнал до извод, че П. Д. не е притежавала никакви права в собствеността на имота, поради което не е прехвърлила и такива на З. З..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Този въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Поставените от касатора въпроси, касаещи режима на собствеността върху сградата, построена в имота по време на брака на П. и З. Д., при положение, че мястото, върху което е построена е съсобственост между единия съпруг и трето лице, не могат да предпоставят допускане касационно обажалване на решението на соченото основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Така както са формулирани, те не касаят изводите на въззивния съд, защото в спора пред последния не е бил включен и въпросът за противопоставянето или съгласието на съсобственика на терена /ищеца/ за построяването на сградата. Приложените решения на ВС не могат да се преценят като относими. Те разглеждат случаи когато сграда е построена по време на брака на две лица върху земя, индивидуална собственост на едното от тях.С тях се приема, че изградената по време на брака сграда върху имот, индивидуална собственост на единия съпруг, се включва в съпружеската имуществена общност, само ако е довършена до определена степен на самостоятелност в груб строеж – карабина, с взаимния принос на двамата съпрузи. Освен това следва да се има предвид, че даденото от въззивния съд разрешение на спорните пред него въпроси съответства и на трайно установената съдебна практика, в т.ч. решение по гр.д.№406/2005г., І г.о. на ВКС, според която при липса на взаимно учредена суперфиция между съсобствениците на мястото, която да обори презумпцията по чл.92 ЗС следва, че построеното върху имота е станало собственост на собствениците на терена съобразно притежаваните от тях права върху него. При тази хипотеза изградената от единия от съсобствениците на терена постройка макар и по време на брака му с трето лице, не става имущество – съпружеска имуществена общност, тъй като една законова презумпция не може да се оборва с друга. Придобитата от съсобствениците на дворното място общо /без взаимно учредена суперфиция/ сграда се подчинява на режима на съсобствените вещи по чл.30 и следващите ЗС като е недопустимо само за една определена идеална част от тази съсобственост, от същия юридически факт – приращението, да възникне друг вид съсобственост, т.е. СИО по чл.19 СК /1985г./. Разпоредбата на чл.19,ал.1 СК визира като обекти на СИО, придобити по време на брака от единия съпруг само самостоятелни обекти, но не и идеални части от вещи. С оглед изложеното следва да се приемат за неотносим вторият и третият въпрос за това дали последващ отказ от наследство на преживелия съпруг води до отпадане на правата върху постройката, които е придобил на собствено основание по силата на правилата относно СИО и съществуват ли правни основания в актуално действащия СК за изоставяне на установената практика по СК от 1985г., съгласно която изградената по време на брака сграда върху имот – индивидуална собственост на единия съпруг, се включва в СИО с взаимния принос на двамата съпрузи. Четвъртият въпрос е изцяло ирелевантен, тъй като не е включен в предмета на спора пред въззивния съд. Той не се е произнасял по права на държавата в процесния имот, не е приемал, че тя има дял в съсобствеността, а оттук и не е изследвал въпрос за придобиване по давност на дела и от останалите съсобственици. Изложеното за неотносимост се отнася и за така формулираните пети и шести въпрос : длъжен ли е съдът при спор за установяване право на собственост да изясни от „градоустройствено-правна гледна точка” дали съсобственият парцел е претърпял промени по отношение на размерите си; има ли право съдът да приема, че промените в размерите на даден парцел не водят до изменение съотношението на съсобственост. Тези въпроси не са поставяни и разглеждани от въззивния съд от една страна, а от друга той е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, в т.ч. и регулационния статут на имота съобразно СТЕ. Освен това по последните въпроси не е обоснована приложимост на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно че разгледан от въззивният съд правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. за еднообразното тълкуване на закона и отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика, или пък създаване на нова, поради липса на разрешение на този въпрос. В останалата част доводите на касатора съставляват касационни оплаквания за необоснованост на съдебния акт и неправилна преценка на доказателствата по делото. Необосноваността на въззивното решение не е самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в предварителното производството по селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 49/16.05.2016г. по гр.д. № 113/2016г. на Видинския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: