4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№174
гр. София 21.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 265 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, представлявано от адв. С. Д., срещу определение № 688 от 22.11.2019г. по ч.т.д. № 2592/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., с което е оставена без разглеждане частна касационна жалба на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД, чийто правоприемник е частният жалбоподател, срещу определение № 2169 от 14.05.2019г. по в.ч.гр.д. № 266/2019г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е отменено разпореждане за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 22.11.2018г. по ч.гр.д. № 1366/2018г. на РС – Петрич и е обезсилен издаденият въз основа на заповедта изпълнителен лист.
Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалваното определение, като поддържа, че разрешението, дадено в т.8 от ТР № 4 от 28.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал съставът на ВКС, понастоящем следва да се счита за изгубило сила, тъй като с по-новото ТР № 5 от 12.07.2018г. по тълк.д. № 5/2018г. на ОСГТК на ВКС се е възприема нова дефиниция на „определения, с които се дава разрешение по същество на други производства“ по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, в чийто обхват според него попадат и въззивните определения, постановени в заповедното производство, като тези определения не са сред изчерпателно изброените в ТР № 5/2018г. определения, които са изключени от касационен контрол. Поддържа, че с т.1 на ТР № 5 от 12.07.2018г. по тълк.д. № 5/2018г. на ОСГТК на ВКС се извеждат общи характеристики на определенията по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, които са в пряко противоречие с характеристиките, възприети от ВКС в по-старото ТР № 4 от 28.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, от което следва, че разбирането по въпроса, възприето в по-старото тълкувателно решение, следва да се счита за изоставено, при липса на изрично изразена в по-новото тълкувателно решение воля в противния смисъл. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на тричленния състав на ВКС за продължаване на съдопроизводствените действия.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Частната жалба е неоснователна.
Съставът на ВКС е констатирал, че с обжалваната част от определението по в. ч. гр. д. № 266/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград е уважена подадена от „Ем Би Енд Компани” ЕООД частна жалба по чл.419 ГПК, като е отменено разпореждане за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и е обезсилен издаденият въз основа на заповедта изпълнителен лист срещу посоченото дружество – длъжник в заповедното производство. Посочил е, че според т.8 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г. въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване, като в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че заповедното производство е уредено като двуинстанционно, поради което по силата на чл.274, ал.4 ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство определения – включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство /въззивното определение, постановено по частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските/. Приел е, че в качеството му на въззивен акт, който е постановен в заповедно производство и не е подчинен на режима на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, определението не подлежи на касационно обжалване съгласно т.8 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което подадената срещу него частна касационна жалба е процесуално недопустима. Счел е за неоснователен довода на частния жалбоподател, че обжалваното определение подлежи на касационен контрол, тъй като не е сред изчерпателно изброените в Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС определения на въззивните съдилища, които са изключени от обхвата на касационното обжалване. Приел е, че определението е постановено в заповедно производство, за неговото обжалване важат постановките на т.8 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и разрешенията в Тълкувателно решение № 5/2015 г. на ОСГТК са неотносими.
Обжалваното определение е правилно.
Въззивното определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК на касационно обжалване с частна жалба подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, както и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие /т. 2/. Според т. 8 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите са изложени съображения, че заповедното производство е по същество двуинстанционно и по силата на чл.274, ал.4 ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство определения – включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство /въззивното определение, постановено по частна жалба срещу заповедта в частта за разноските/. Прието е, че заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания и няма характера на „друго производство”, свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство. По съображения, изведени от систематичното място на Глава 22 ГПК /”Касационно обжалване”/ в Част Втора /”Общ исков процес”/, е направен извод, че поначало законодателят е предвидил триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства, а в случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично – чл.396, ал.2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл.540 ГПК за охранителните производства, като по отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че даденото в т.8 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение следва да се счита за изгубило сила с оглед възприетото в т.1 на Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Не е налице твърдяното противоречие между изложените в мотивите по т.8 на първото тълкувателно решение съображения и съображенията, изложени в мотивите по т.1 на второто тълкувателно решение. Това следва и от направеното в мотивите на Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС позоваване на ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е изложено съображение, че при определяне обхвата на актовете по чл.274, ал.3, т.2 ГПК следва да се отчита и невъзможността да се получи защита и съдействие по друг ред извън съответното производство – обстоятелство, отчетено в ТР № 4/2013г. ОСГТК ВКС относно някои въпроси на заповедното производство, по което заявителят може да предяви правата си и по общия исков ред.
Обстоятелството, че определенията на въззивния съд в заповедното производство не са изрично посочени в т.2 на Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС, също не обосновава поддържания от частния жалбоподател извод за обжалваемост на посочените актове пред касационната инстанция, тъй като въпросът за обжалваемостта на тези актове е изрично разрешен с т.8 на ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и не е бил предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
Извън хипотезите на чл. 274, ал. 3 ГПК, които в случая не са налице, определенията на въззивните съдилища могат да бъдат атакувани с частна жалба пред Върховния касационен съд само в случаите, когато отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и са постановени за първи път от въззивен съд. Процесното въззивно определение не е от категорията на актовете по чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като е постановено по повод частна жалба срещу разпореждане за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Поради това обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 688 от 22.11.2019г. по ч.т.д. № 2592/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: