1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 174
гр. София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3582 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АССЕМ“ ООД, представлявано от управителя З. К., чрез адв. Е. К., против въззивно решение № 740/18.06.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 798/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което като е потвърдено решение № 1025/12.03.2019 г. по гр.д. № 19260/2017 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от „АССЕМ“ ООД срещу „АССЕМ 26“ ЕООД иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 119 лв., представляваща разходи за поддръжка и ремонт на общите части в жилищна сграда, находяща се в [населено място], с.о. „А. М.“, [улица].
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и счита за обуславящи касационния контрол въпросите: 1/ за доказателствената тежест и задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с нейното разпределяне; 2/ „при наличие на изпълнение на задълженията на няколко лица, като изпълнението на всяко от тях се извежда чрез аритметични действия и съответства на вписаното му задължение, следва ли да има изпълнение за всяко едно поотделно, за да бъде приета за основателна претенцията по чл. 61, ал. 2 ЗЗД“; 3/ когато не е осигурена възможност за събиране на гласни доказателства, това възпрепятства ли доказването на елементите от фактическия състав на твърдяното правоотношение и следва ли въззивния съд да отстрани допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение. По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото по т. 2 от ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория и третия се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди и очевидна неправилност на въззивния акт поради допуснати процесуални нарушения във връзка с правилата за разпределение на доказателствената тежест и събирането на доказателства по делото.
Ответното дружество „АССЕМ 26“ ЕООД, представлявано от управителя Л. О., чрез адв. Т. Т., в писмен отговор оспорва жалбата и поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Претендира присъждане на разноските за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда, находяща се в [населено място], с.о. „А. М.“, [улица], построена в поземлен имот 10135.2515.3703, собственост на ищеца „АССЕМ“ ООД. Ответникът „АССЕМ 26“ ЕООД е собственик на апартамент № 26, като съгласно приетата съдебно-техническа експертиза същият притежава 4.0700 % идеални части от общите части на сградата, а ищецът – 55.1398 % идеални части. Установено е също, че липсва взето решение на общото събрание на етажната собственост за размера на дължимата такса за управление, ремонт и поддръжка на общите части. Според заключенията на съдебно-икономическата експертиза всички разходи за поддръжката на общите части за изследвания период 2014 г. – 2017 г. са осчетоводени и заплатени от етажната собственост. Посочено е, че извършените разходи за консумативи, електричество, вода, абонаментно обслужване, поддръжка, трудови възнаграждения и др. са осчетоводени за целия имот (в който има и множество обекти индивидуална собственост на ищеца – басейни, спа център,сауна,билярдни зали и др.), а не по отделни апартаменти. В счетоводството на ЕС не са установени плащания на разходи по общите части, дължими от ответника за притежавания от него апартамент № 26, които да са извършени в негова полза от страна на ищцовото дружество, нито в счетоводството на последното се съдържат данни за заплащане на такива разходи за поддръжка на общи части в ЕС. Като е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че ищецът не е установил и доказал нито вида и размера на конкретните дейности за поддържане на общите части и направените за тях необходими разходи (общо е претендирал от ответника възстановяването на такива като „такса управление и поддръжка”), нито е представил доказателства за направени такива плащания за общите части (липсват такива платежни документи). В заключение е направен извод за неоснователност на претенцията по чл.61, ал.2 ЗЗД, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил да е направил в полза на ответника разходи за управление и поддръжка на общите части в ЕС в претендирания размер, които ответното дружество дължи да му възстанови.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Процесуалноправният въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд при констатирани нарушения в разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест, няма претендираното от касатора правно значение и не обуславя допускането на касационния контрол. С разрешението по т. 2 от ТР 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК се прие, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В конкретния случай, в мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, определил е правната квалификация на иска съобразно наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, като същевременно не е констатирал в първата инстанция да са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти. При съвкупна преценка на доказателствата по делото и правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Приетото от въззивната инстанция не е в противоречие, а в съответствие с разрешението по т. 2 от цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Липсват предпоставки за селектиране на жалбата и по втория въпрос в изложението, който не е правен, а фактически въпрос и поради това не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Третият въпрос в изложението също не е правно значим. По оплакванията на страната за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да се възобнови съдебното дирене за да се изслушат показанията на допуснатите, но недоведени от ищеца свидетели, въззивният съд се е произнесъл с нарочно определение. Прието е, че несъбирането на поисканите гласни доказателства е резултат от процесуалното поведение на ищеца, а не се дължи на процесуално нарушение на съда, поради което искането е преклудирано – чл. 266, ал. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на ВКС (вж. – т. 2 от ТР 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК), поради което наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая, касаторът не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като те не го обуславят.
С оглед на изложеното, не са налице поддържаните от страната предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 740 от 18.06.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 798/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА „АССЕМ“ ООД – гр.Варна, с ЕИК – 831507283, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „АССЕМ 26“ ЕООД – гр.Варна, ЕИК – 202473705, разноски за тази инстанция в размер на сумата 600 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.