О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
гр. София, 19.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2109/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Българска агенция за експортно застраховане /Б./” ЕАД – гр. София, срещу въззивно решение № 940 от 19.04.2018 г., постановено по т. д. № 6299/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1738 от 12.09.2017 г. по т. д. № 7254/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „Българска агенция за експортно застраховане /Б./” ЕАД е осъдено да заплати на „Интернешънъл Асет Банк” АД на основание чл.208 КЗ (отм.) сумата 133 076.57 лв. – застрахователно обезщетение по рамкова полица № ДОЛ[ЕИК] и допълнително споразумение № 1/03.06.2015 г., ведно със законната лихва от 05.10.2016 г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 8 704.32 лв. – обезщетение за забава за периода 13.02.2016 г. – 04.01.2016 г., и на „Интернешънъл Асет Банк” АД са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 350 лв.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 (неправилно квалифицирана от касатора като т.1) и т.3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Интернешънъл Асет Банк” АД със седалище в гр. София – чрез юрисконсулт Р. Д., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която са уважени предявените от „Интернешънъл Асет Банк” АД против „БАЕЗ” ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл.208 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 133 076.57 лв. и 8 704.32 лв., Софийски апелативен съд е приел, че дружеството – ответник дължи на ищеца „Интернешънъл Асет Банк” АД присъдените с решението суми, представляващи съответно застрахователно обезщетение по валидно сключен договор за застраховка на финансов риск, оформен с рамкова полица № ДОЛ[ЕИК] и допълнително споразумение към нея от № 1/03.06.2015 г., и обезщетение за забавено плащане за времето от 13.02.2016 г. – 04.10.2016 г.
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която не е оспорена от страните с въззивната жалба и с отговора по чл.267 ГПК, а именно :
С договор за банкова гаранция и за предоставяне на банков кредит под условие № 021922-001/28.04.2014 г., сключен между „Интернешънъл Асет Банк” АД от една страна и от друга „Енемона” АД – клиент, кредитополучател и обезпечител по смисъла на ЗДФО, и „Глобал кепитъл” ООД – солидарен длъжник и обезпечител по смисъла на ЗДФО, банката – ищец се е съгласила по нареждане на клиента да издаде в полза на Медицински университет – София банкова гаранция в размер на 147 862.86 лв. със срок на валидност до 31.12.2014 г., считано от деня на издаването й, която да гарантира доброто изпълнение по договор № Д-КС-08/31.01.2014 г. С анекс № 1/16.12.2014 г. страните са постигнали съгласие за продължаване действието на договора до 30.06.2015 г. със запазване на предоставените обезпечения, а с анекс № 2/03.02.2015 г. са уговорили размерът на банковата гаранция да се намали със сумата 107 057.32 лв. до сумата 40 805.36 лв. и срокът на гаранцията да бъде продължен до 16.10.2015 г. На 19.06.2014 г. е издадена банкова гаранция, с която „Интернешънъл Асет Банк” АД е поело задължение по нареждане на „Енемона” АД неотменимо, безусловно и безрезервно, независимо от валидността и действието на договора от 31.01.2014 г. и от възраженията на изпълнителя и на трети лица, да заплати при първо поискване от Медицински университет – София сума до 147 862.86 лв. след получаване на надлежно подпечатано и подписано искане от бенефициера с изявление, че клиентът на банката „Енемона” АД не е изпълнил частично или изцяло свои задължения по договора. С искане за плащане от 26.03.2015 г. Медицински университет – София е уведомил издателя на банковата гаранция, че поради лошо изпълнение от страна на „Енемона” АД е развалил договора от 31.01.2014 г., считано от 24.06.2015 г., и е поискал да му бъде преведена цялата сума по издадената в негова полза банкова гаранция. На 03.07.2015 г. банката – ищец е удовлетворила искането и е превела по сметката на Медицински университет – София сумата 147 862.86 лв.
С рамкова полица № ДОЛ[ЕИК]/22.12.2014 г. „Интернешънъл Асет Банк” АД е застраховало при „БАЕЗ” ЕАД еднократен договор за кредит с цел издаване на банкова гаранция за добро изпълнение по покрития риск „Търговски рискове съгласно чл.5, ал.1 и ал.2 от Общи условия за застраховане на кредити и финансирания” с кредитен лимит 147 862.86 лв. и срок на валидност от 01.01.2015 г. – 30.06.2015 г. На 03.06.2015 г. страните са подписали споразумение към полицата, с което са се съгласили срокът на валидността й да бъде продължен до 06.10.2015 г. и да отпадне приложението на чл.3, ал.4 ОУ, като за бенефициер по гаранцията е посочен Медицински университет – София. С писмо от 02.07.2015 г. банката е уведомила застрахователното дружество, че банковата гаранция е надлежно предявена за плащане от бенефициера в пълен размер, а с последващо писмо от 08.07.2015 г. е съобщила за извършеното плащане. На 10.11.2015 г. банката предявила претенция пред ответното застрахователно дружество за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата 160 705.23 лв., включваща 147 862.86 лв. главница, лихви и разноски. С писмо от 15.04.2016 г. ответникът уведомил ищеца, че отказва изплащане на обезщетението, тъй като банковата гаранция е издадена без от страна на „Енемона” АД да е представена сключена застраховка с „БАЕЗ” ЕАД за застраховане на плащания по договори за продажба на стоки или предоставяне на услуги срещу търговски риск, съгласно условията на договора за банкова гаранция и за предоставяне на банков кредит от 28.04.2014 г.
След преценка на релевантните за спора факти въззивният съд е достигнал до извод, че отказът на ответника – застраховател да изплати застрахователно обезщетение е неоснователен и че същият дължи на банката – ищец претендираното с иска по чл.208 КЗ (отм.) обезщетение, ведно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
При осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по възраженията във въззивната жалба на ответника, насочени към оспорване на действителността на застрахователния договор и на допълнителното споразумение към него и на предпоставките за заплащане на застрахователно обезщетение.
За неоснователно съдът е счел възражението на ответника, че застрахователният договор е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, тъй като е сключен в нарушение на чл.3, ал.4 от приложимите към него общи условия, установяващи забрана застрахованият и длъжникът да са свързани лица по смисъла на § 1, т.5 ДР на ТЗ. Възражението е разгледано на плоскостта на специалните правила на чл.188, ал.1 КЗ (отм.) и чл.189, ал.4 КЗ (отм.) и след констатация, че преди сключване на договора ответникът не е поставял въпрос за свързаност по смисъла на § 1, т.5 ДР на ТЗ между застрахования гарант и наредителя по гаранцията, е направен извод, че ищецът не е действал недобросъвестно и не е укрил обстоятелства от съществено значение за поемане и носене на риска от застрахователя. Като допълнителен аргумент за неоснователност на възражението съдът е изтъкнал и това, че при съмнение за свързаност ответникът е разполагал с възможност да извърши справка в публичния регистър на КФН и ако установи, че банката – гарант и нейният длъжник са свързани лица, да откаже да сключи договора. Изводът, че договорът не е недействителен на соченото от ответника основание, е аргументиран и с постигнатото с допълнителното споразумение от 03.06.2015 г. съгласие между страните да отпадне приложението на чл.3, ал.4 ОУ към застрахователния договор.
Относно допълнителното споразумение от 03.06.2015 г. въззивният съд е изложил съображения, че то не е недействително поради липса на застрахователен интерес и накърняване на добрите нрави, тъй като изменението на договора за банкова гаранция, включително в посока намаляване на размера на гаранцията, не съставлява обстоятелство, увеличаващо риска от настъпване на застрахователно събитие. Изразил е становище, че сключването на споразумението в нарушение на чл.14, ал.1, т.2 ОУ – без предварителното съгласие на застрахователя, не води до недействителност на споразумението, а има за последица необвързване на застрахователя от споразумението и от постигнатите без негово съгласие договорености. Изхождайки от това разбиране, въззивният съд е определил като съществено за спора обстоятелството, че уговорените в споразумението промени в договора за банкова гаранция не са произвели действие предвид произтичащата от правната природа на банковата гаранция недопустимост след поемане на задълженията по нея да се променят ангажиментите на банката – гарант без изричното съгласие на бенефициера. С мотив, че уговореното в споразумението намаляване на размера на банковата гаранция води до намаляване обезпечението на бенефициера като кредитор по валутния договор, съдът е направил извод, че в тази си част споразумението не е произвело правно действие.
Въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията на ответника, че претенцията за плащане „по образец” не е изготвена съгласно изискванията на чл.14, ал.1, т.1 и т.2 ОУ и че е налице изключен риск по чл.6, т.2 ОУ, който го освобождава от отговорност за изплащане на претендираното обезщетение – непредставяне от наредителя „Енемона” АД на сключена с „БАЕЗ” ЕАД застраховка „Търговски риск по изпълнението на договора с Медицински университет – София. Възраженията са подведени под фактическите състави на чл.211, т.2 КЗ (отм.) и чл.206, ал.3 КЗ (отм.) и след анализ на фактите по делото съдът е достигнал до извод, че дори да има неизпълнение на изискванията на чл.14, ал.1, т.1 и т.2 ОУ и на чл.6, т.2 ОУ, това неизпълнение по никакъв начин не е довело до настъпване на застрахователното събитие, което съставлява покрит риск по чл.5, ал.2 ОУ – забавяне на плащането от страна на длъжника за период, по-дълъг от периода на изчакване, нито до пречка или невъзможност за застрахователя да установи обстоятелствата, при което е настъпило застрахователното събитие (чл.206, ал.3 КЗ отм.). Във връзка с възражението за непредставяне на застраховка съдът е акцентирал и върху обстоятелството, че при сключване на застрахователния договор ответникът е имал информация за осигурените обезпечения по договора за банкова гаранция и за липсата на предвиденото в чл.6, т.2 ОУ обезпечение, но след като е сключил договора, не може да се позовава на недобросъвестно поведение на застрахования в хипотезата на чл.189, ал.1 КЗ (отм.), за да се освободи от отговорност за изплащане на дължимото застрахователно обезщетение.
В заключение Софийски апелативен съд е приел от правна страна, че при действието на валидно сключен договор за застраховка на финансов риск с факта на предявяване на банковата гаранция за плащане от бенефициера пред банката – гарант е настъпило предвиденото в чл.5, ал.2 от договора между страните застрахователно събитие, поради което ответникът – застраховател дължи изплащане на уговореното в договора застрахователно обезщетение в размера, присъден с обжалваната част от първоинстанционното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Дължи ли застраховател по застраховка на кредити и финансирания на застрахования застрахователно обезщетение при наличие на нищожност на застрахователния договор; Поражда ли действие нищожният договор и може ли нищожността да бъде преодоляна с последващо подписване на допълнително споразумение към него, в което страните по застрахователния договор се съгласяват да отпадне приложението на императивна разпоредба от Общите условия, нарушаването на която е довело до нищожност на застрахователния договор; 2. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 3. Обусловено ли е приложението на чл.211, т.2 КЗ (отм.) от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, уредено в Общите условия за застраховка на кредити и финансирания и по-конкретно за застраховане на договор за банкова гаранция като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респективно възможността да бъдат предотвратени вредите от него. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване в изложението е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от страна на въззивния съд и за законосъобразността на изводите в решението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а въпроси относно правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК (с изключение на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, уредена със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г.).
Съобразявайки указанията на ОСГТК на ВКС, дадени с цитираното тълкувателно решение, съставът на ВКС намира, че първият посочен от касатора въпрос не носи белезите на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. В съдържанието на въпроса е инкорпорирано защитното възражение на дружеството – касатор, че договорът за застраховка е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като е сключен в нарушение на съдържащата се в общите условия забрана застрахованият и неговият длъжник да са свързани лица по смисъла на § 1, т.5 ДР на ТЗ. Въззивният съд е преценил това възражение като неоснователно и е изложил подробни мотиви защо счита, че няма нарушение на общите условия, опорочаващо действителността на застрахователния договор. При направен от съда извод, че застрахователният договор не е нищожен, а действителен, въпросът дали нищожният застрахователен договор поражда действие и дали застрахователят по застраховка на кредити и финансирания дължи застрахователно обезщетение при наличие на нищожност на договора е лишен от обуславящо значение за изхода на спора. Предвид решаващия извод на съда за действителност на застрахователния договор въззивното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВС и ВКС по приложението на чл.26 ЗЗД, представена с цел доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Вторият въпрос – за съдържанието на мотивите към въззивното решение, е значим за делото, но не е обуславящ за неговия изход и не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК. Въззивният съд е изложил към решението подробни мотиви, в които е отразил своите самостоятелни изводи по съществото на спора и е отговорил на всички доводи и възражения на касатора – ответник, поддържани във въззивното производство. Твърдението в изложението, че въззивният съд не е обсъдил възраженията за недължимост на застрахователно обезщетение поради наличие на изключени рискове по чл.6 ОУ към застрахователния договор и неизпълнение на произтичащи от договора и ОУ задължения на ищеца – застрахован, е невярно и се опровергава от съдържанието на мотивите. Невярно е и твърдението, че въззивният съд се е задоволил да препрати по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. От мотивите към обжалваното решение се установява категорично, че въззивният съд е разрешил повдигнатия пред него правен спор след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и произнасяне по всички доводи и възражения на страните при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК. Поради изложеното не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Общото основание по чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на третия въпрос от изложението, който е насочен към оспорване на законосъобразността на извода на въззивния съд, че възникването на основание по чл.211, т.2 (КЗ) за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение предполага пряка причинна връзка между неизпълнение на конкретно задължение на застрахования, установено в застрахователния договор или в общите условия към него, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността за предотвратяване на вредите от събитието. Нарушението на чл.211, т.2 КЗ (отм.) е относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, а може да бъде преценявана единствено по реда на чл.290 ГПК в случай, че решението бъде допуснато до касационен контрол. Освен, че има отношение към правилността на решението, поставеният въпрос не покрива и поддържаният допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по приложението на чл.211, т.2 КЗ (отм.) е създадена трайна и последователна практика на ВКС. В същата е възприето разрешението, че приложението на разпоредбата на чл.211, т.2 КЗ (отм.) e предпоставено от доказване от страна на застрахователя на пряка причинна връзка между неизпълнението на конкретни задължения на застрахования, произтичащи от застрахователния договор и/или общите условия и преценени като значителни от гледна точка на интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие или осигуряването на възможност за предотвратяване или намаляване на вредите от него. Наличието на тази практика е несъвместимо с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а доколкото въззивното решение е постановено в съответствие с нея, касационно обжалване по посочения въпрос не би могло да се допусне и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 6299/2017 г. на Софийски апелативен съд на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, които се припокриват с релевираните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението. За да се произнесе по доводите за очевидна неправилност, съставът на ВКС следва да извърши проверка дали изводите на въззивния съд са формирани законосъобразно и дали са обосновани, а тази проверка е възможна само в производство по чл.290 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
С оглед недопускането на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.8 ГПК да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 150 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 940 от 19.04.2018 г., постановено по т. д. № 6299/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Българска агенция за експортно застраховане /Б./” ЕАД с ЕИК[ЕИК] – гр.София, бул. „Александър Стамболийски” № 55, ет.1, да заплати на „Интернешънъл Асет Банк” АД с ЕИК[ЕИК] – гр. София, [улица] – 83, сумата 150 лв. (сто и петдесет лв.) – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :