О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
гр. София, 30.03.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на четвърти февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1255 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. А. и Г. И. А. срещу решение №2256 от 24.08.2018 г. по в.т.д.№6072/2017 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №6378 от 14.09.2017 г. по гр.д.№8028/2015 г. на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. С. А. и Г. И. А. срещу „Юробанк България” АД искове по чл.307 от ТЗ за изменение на договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26285 от 12.09.2007 г., поради това, че увеличението на курса на швейцарския франк към еврото, в т.ч. и към лева за времето от усвояване на кредита – 20.09.2007 г. до датата на подаване на исковата молба – 19.06.2015 г., представлява обстоятелство, което страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. В какво отношение на зависимост се намират разпоредбите на чл.20а от ЗЗД и чл.307 от ТЗ. Взаимообуславящи ли са двете правни норми и следва ли да се приеме, че при положение, че е налице договорна клауза, действаща между страните и имаща силата на закон /чл.20а от ЗЗД/, това автоматично дерогира приложението на института на стопанската непоносимост по чл.307 от ТЗ. Не е ли разпоредбата на чл.307 от ТЗ изключение от принципа, заложен в чл.20а от ЗЗД, както се приема еднозначно в правната доктрина. 2. Какви факти и обстоятелства следва да бъдат налице, за да се приеме за установен фактът на съществено нарушената еквивалентност на престациите, като обективна предпоставка на института на стопанската непоносимост. Какво означава съществено и как се измерва и установява количествено. Една промяна в еквивалентността на престациите от нарастване на задължението с 57.7% следва ли да се счете като съществена нарушена еквивалентност. След като е установено по делото съществено нарушение на еквивалентността, длъжен ли е съдът да измени отношенията между страните /договора между тях/ или може да отхвърли искането. 3. Какъв е обхватът на компетентността на съда при приложение на чл.307 от ТЗ, какъв е обемът на правомощията, с които съдът разполага, за да осъществи „изменение” на договора между страните. Има ли ограничение на правомощията на съда с оглед вида договор или страната по него. Мож ели правомощията на съда да измени договора да се ограничават с аргумент, че дадени параметри на договора могат да се договарят между страните. Мож ели съдът в изпълнение на предписаното в чл.307 от ТЗ да измени един компонент на договора, който въздейства върху друг елемент, като се запазват всички съществени елементи , които характеризират един договор – като вид, предмет, страни, срок. Какво означава правно недопустимо изменение на договора от съда в широк смисъл – след като законът не сочи изчерпателно възможностите или елементите, които са допустими за изменение по реда на чл.307 от ТЗ, то допустимо ли е ограничение на правомощията на съда за изменение. Имали праг, ограничение на правомощията на съда при изменение на договора, когато е налице стопанска непоносимост – зависи ли този праг от вида икономика на страната: административно-командна или пазарна. Обусловено ли е приложението на чл.307 от ТЗ от вида икономика в страната. 4. Може ли скокът на валутния курс на швейцарския франк към лева евро да бъде дефиниран като инфлационен процес. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация – „Юробанк България” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е препратил към мотивите на СГС, в които е прието, че: 1. В производството не се е установило, че запазването на договора за кредит в швейцарски франкове ще доведе до противоречие на справедливостта и добросъвестността, тъй като еквивалентността на насрещните престации по договора не е била съществено нарушена вследствие промяна в икономическите условия; 2. Страните не спорят, че при покачването на швейцарския франк в периода 2008 – 2014 г. спрямо еврото и лева, за една и съща като размер вноска във швейцарски франкове, кредитополучателите е следвало да внасят различна, по – голяма сума /погасителна вноска/ в евро/лева, като разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него, представлява положителна величина /увеличение с 57.7%/, формирана след служебно превалутиране от Банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява печалба за Банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва; 3. Това обстоятелство е било обективно и не е могло да бъде предвидено от страните по сделката в т.ч. и банката, независимо от нейната предполагаема информираност за финансовите пазари, но увеличението за посочения период не води до чуствително разминаване в стойностите на насрещните престации, още повече, че за приложението на чл.307 от ТЗ следва да се съобразят и предвидената в договора възможност за изменение на договора, чрез превалутиране на остатъка от дълга /чл.20 и чл.21 от договора/, поетият от ищците риск от повишение размера на погасителните вноски в резултат на промяна на фиксинга купува и/или продава, фиксинга шв.франк/евро, както и превалутирането, договорено в чл.6, ал.3 и чл.20 от договора; 4. Поетите от страните задължения по договора имат силата на закон между тях /чл. 20а ЗЗД/, като не са налице законовите основания за изменението му по посочения ред. Въззивният съд е изложил и собствени съображения, като е приел, че е предявен иск (исковете са два, предявени при условията на субективно активно, кумулативно съединяване, но за облекчаване на изложението по-долу се говори за един иск) с правно основание чл. 307 от ТЗ и петитум, съдът, като установи наличието на стопанска непоносимост, да допусне промяна в договора за кредит между страните, като превалутира оставащата главница (съобразно уточнителна молба от 01. 04. 2016 г. в размер на 29270 евро, преди описаното по-долу, и претендирано при условията на евентуалност, прихващане), при което за нуждите на това превалутиране се приложи курс на швейцарски франк – евро към датата на усвояване на кредита, новоформираната главница да бъде разсрочена на равни месечни вноски за оставащия срок по договора за кредит, да се фиксира лихвен процент, като се вземат пазарните лихвени проценти по потребителски кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот на ответната банка към момента на подаването на исковата молба, както и в случай на уважаване на установителните искове за нищожност на договорни клаузи, респ. – кондикционният иск за връщане на надвзети от страна на банката суми, то и сумата по главницата след претендираното да бъде извършено от съда превалутиране, подлежаща на разсрочване, да бъде съответно намалена и с последните, надвзети суми. Посочил е, че ако и доколкото се приеме, че иск с такъв петитум е въобще допустим (в случая и доколкото искът е конститутивен, т.е. решението по него би било с правопроменящ ефект, съответно – и последиците му не биха били по необходимост, и императивно, предварително нормативно законоустановени – ограничени от нормите на действащия обективен правов ред, то и евентуален извод за неговата допустимост, следва да се счита за превалиращ над такъв за недопустимостта му, с оглед конституционно и законоустановената гарантирана защита на всички субективни граждански права), то в конкретния случай същият е неоснователен, освен поради изложеното от първоинстанционния съд, но и поради следното: Съобразно изричната разпоредба на чл. 307 от ТЗ, съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, като ясният законов текст предвижда, че в случай на установена стопанска непоносимост (същата е достатъчно безспорно дефинирана в доктрината и практиката, и не се налага възпроизвеждането на характеристиките й тук, което само би утежнило ненужно изложението), законоустановените правомощия на съда са също ясни – да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Приел е, че във втория случай съдът би освободил с решението си и двете страни от обвързващата ги, със силата на закон (подчертано и от първоинстанционния съд), облигационна връзка – било изцяло, било отчасти – в зависимост от това дали запазването на договора като цяло, или някоя само негова част (части), противоречи на общоприетите в обществото правила на справедливостта или добросъвестността, като съдът може и да измени договора, но следва да се настои на това – да измени същия договор, т.е. при запазване на юридическата му характеристика, като вид сделка – конкретен източник на субективни материални граждански права на страните по нея, при съответстващите й, и квалифициращи я като точно този, такъв, сключеният между страните договор, който по принцип и поради изложеното, както и по законова дефиниция на изменението на договора, поради стопанска непоносимост, но се запазва. Изразил е становище, че не е такава претенцията на ищеца в конкретния случай – иска се не изменение на договора, а чрез кумулираните искания за изменение на практика, на всички, без срока, но на всички останали съществени елементи на процесния договор за кредит – вид валута, което по необходимост води до съществено изменение и на сумата (като бройни единици в абсолютна стойност и в цифрово изражение), лихва по кредита (която да бъде определена от съда по едностранно посочени от ищците правила, а не от страните по пътя на договарянето, изключая, разбира се неприложимата в случая възможност за нормативното й определяне), размер на погасителните вноски (които в банковата практика и противно на заявените от ищците в исканията им по делото, може и да не са равни, а отново се договарят между страните, обикновено в нарочни погасителни планове към договорите за кредит). Видно е следователно, че чрез претендираното изменение от страна на съда и по иск на ищците, едновременно на всички останали съществени елементи на процесния договор за кредит, без страните и срокът за връщането на заетата сума, (които обаче не са достатъчни правно да го охарактеризират, като същата, конкретна, макар и изменена, но вече и още съществуваща, облигационна връзка между страните), би се стигнало не до претендираното от ищеца изменение на договора, вследствие и съобразно института на стопанската непоносимост, а до заместването на съществуващия между страните договор, по искане на ищците и по волята на съда, макар и в рамките на търсената с предявения конститутивен иск, съдебна защита, но на съвсем нов, друг договор, което настоящият въззивен състав намира за правно недопустимо (в широк смисъл, а не в смисъл недопустимост на иска), но такава форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, в условията не на административно-командна, а на пазарна икономика, със съответстващите й системи на обективно право, и на съдебна защита на субективни граждански права, не намира опора в действащия обективен правов ред, включително и в нормата на чл. 307 от ТЗ, на която ищците основават иска си.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване по формулираните от касатора в четирите пункта на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, не може да бъде допуснато. Посочените въпроси не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК – както бе посочено, изводът за неоснователност на предявените искове по чл.307 от ТЗ е направен поради възприето от съда становище за липса на всички необходими предпоставки по чл.307 от ТЗ и наличие на обстоятелства, които изключват приложението на разпоредбата – липса на чувствително разминаване в стойностите на насрещните престации на страните по договора; поемане на валутния риск /за повишаване на размера на погасителните вноски в резултат на промяна на фиксинга купува и/или продава на швейцарски франк-евро/ от страна на ищците; отправено до съда искане не за изменение на процесния договор по реда на чл.307 от ТЗ, а за изменение на всички съществени условия на договора, при което би се достигнало до заместване на съществуващия договор с нов договор. Т.е., извод за автоматично дерогиране на разпоредбата на чл.307 от ТЗ, с оглед действаща между страните и имаща силата на закон между тях /чл.20а от ЗЗД/ договорна връзка или разпоредба от договора не е направен, а такъв е предпоставен от касатора с въпросите по пункт първи. Също така изложените от въззивния съд, в допълнение на изводите на първата инстанция, доводи, представляват единствено допълнително съображение за неоснователност на исковете по чл.307 от ТЗ, но не са единствено обуславящи отхвърлянето им, респективно спрямо въпросите, свързани с обема правомощия и компетентността на съда за изменение на договора /пункт трети/, също не се установява общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК. На следващо място в решението не е изразявано становище дали може да бъде дефиниран като инфлационен процес скокът на валутния курс на швейцарския франк към евро или лева, а отговорите на въпросите по пункт втори се свързват и са обусловени от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, т.е. тези въпроси са фактически и се решават за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства, поради което също не съставляват въпроси, по отношение на които се установява общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Всъщност с посочените въпроси по същество се оспорва правилността на обжалваното решение, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Предвид изложеното и тъй като касаторите не са формулирали друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС и на Съда на ЕС, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Следва да се посочи и следното: касаторите се позовават на съдебни актове, съставляващи част от константната практика на ВКС, с която в обобщение се приема, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците, от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 от ЗЗП. В случая обаче, решението на първата инстанция, с която исковете за нищожност поради неравноправност на тези клаузи от процесния договор /за поемане на валутния риск/ са отхвърлени, не е било обжалвано от касаторите ищци и е влязло в сила, респективно становището на настоящия състав относно това дали посочените клаузи са неравноправни, е правно ирелевантно.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2256 от 24.08.2018 г. по в.т.д.№6072/2017 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение №6378 от 14.09.2017 г. по гр.д.№8028/2015 г. на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. С. А. и Г. И. А. срещу „Юробанк България” АД искове по чл.307 от ТЗ за изменение на договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26285 от 12.09.2007 г., поради това, че увеличението на курса на швейцарския франк към еврото, в т.ч. и към лева за времето от усвояване на кредита – 20.09.2007 г. до датата на подаване на исковата молба – 19.06.2015 г., представлява обстоятелство, което страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.