О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 175
гр.София, 09.05.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 1344 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, пр. 1, вр. чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 419/ 01.02.2018 г. по ч.гр.д. № 450/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки разпореждането от 19.10.2017 г. по гр.д. № 11799/ 2017 г. на Софийски окръжен съд, неточно именувано „определение“, на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба на Е. Д. М. срещу Е. К. А. по иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по причина на незаконни действия, извършени в качеството на ответника на съдебен заседател.
Определението се обжалва от Е. Д. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните процесуалноправни въпроси: 1. Какви са предпоставките за прилагане на т. нар. „функционален имунитет“ по отношение на съдебен заседател като член от състава по наказателното дело и този въпрос относим ли е към допустимостта на иска за обезщетение за неимуществени вреди по причина на незаконни действия, извършени в служебното качество на ответника? 2. Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да освободят ответника по този иск от гражданска отговорност, без да са събрани доказателства, че той се ползва от функционален имунитет? 3. Допустимо ли е разширително тълкуване на чл. 132 КРБ по отношение на адресатите на правната норма? 4. Допустимо ли е поради причини от предвидения от вътрешното право „функционален имунитет“ да се наруши чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн. ДВ бр. 80 от 1992 г, изм. бр. 137 от 1998 г, попр. бр. 97 от 1999 . и изм. бр. 38 от 2010 г.) и на чл. 47 от Х. за основните права на Европейския съюз? и 5. Правото на европейския съюз има ли примат пред националните закони и длъжен ли е националният съд да го зачете? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи определението, като обосновава допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (изискване за допускане на частната касационна жалба до разглеждане от препращането в чл. 274, ал. 3 към предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Касаторът иска също ВКС да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за съотношението на чл. 132 КРБ с признатото в чл. 47 от Х. право на ефективно правно средство на защита за всеки гражданин на Съюза (чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 628 и 629 ГПК). Оплакването по същество е, че чл. 130 ГПК е приложен неправилно.
Въззивното определение е постановено преди да бъде връчен препис от исковата молба, а предвиденото в чл. 130, in fine ГПК изключва правото на възражение (на писмен отговор по частната касационна жалба) за ответника.
Касационната инстанция я намира с допустим предмет. Въззивното определение прегражда по-натъшното развитие на исковото производство. Изискването на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е осъществено. Делото е гражданско, а решението по него подлежи на касационно обжалване, защото не попада в изключенията от чл. 280, ал. 3 ГПК. Спазено е и изискването на чл. 274, ал. 4 ГПК. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът, а въззивното определение отрича неговото право на иск. Спазен е законният 1-седмичен срок по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовността и допустимостта на частната жалба, но няма основания за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел, че е недопустим деликтният иск на касатора като насочен срещу лице, ползващо се с функционален имунитет. А. е почерпил от чл. 66, ал. 2 ЗСВ, който признава на съдебните заседатели еднакви права със съдиите и така препраща към предвиденото в чл. 132 КРБ. Съгласно чл. 132 КРБ, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Дори тогава длъжник е българската държава, а не магистратът (чл. 7 КРБ). Посочил е, че тези норми не противоречат на предвиденото в чл. 6, § 1 от Конвенцията. Това са мотивите, при които въззивният съд е заключил, че съответства на чл. 130 ГПК разпореждането, с което първоинстанционният съд е върнал исковата молба по недопустимия иск.
Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (нормата, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща, приложението на която е обосновано в изложението към жалбата), допускането на касационното обжалване е възможно, ако при постановяване на въззивното определение съдът се е произнесъл по процесуален или материалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият поставен от касатора въпрос е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, според която функционалният имунитет по чл. 132 КРБ е въпрос, свързан с допустимостта на иска, а неговото наличие е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на деликтния иск, когато е насочен срещу ответник, който се ползва с такъв имунитет. За нея съдът следи служебно. Когато я установи, не разглежда спора по същество, а прекратява производството. Константна е и практиката на ВКС в приложението на чл. 66, ал. 1, и ал. 2 ЗСВ. Съдебните заседатели са пълноправни членове на състава на съда, поради което в това си качество се ползват от функционалния имунитет, предвиден в чл. 132 КРБ. Този извод е резултат от функционално и логическо, а не от разширено тълкуване на чл. 132 КРБ, както твърди касаторът чрез третия поставен въпрос. Същите отговори, които е дал въззивният съд, съответстват на константната практика на ВКС, а настоящият състав я споделя и не намира основание да я променя. Следователно по тези въпроси касационното обжалване не следва да се допуска.
Въпросът, дали при преценката за допустимост на предявения иск съдът изхожда само от твърденията в исковата молба, е относим към предмета на обжалване, но по него е необосновимо допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава. Разпоредбата на чл. 130 ГПК, съгласно която съдът извършва преценка за допустимостта на иска при проверка на исковата молба е ясна и не се нуждае от тълкуване за изясняване на точния й смисъл. Тук следва да се посочи, че доколкото процесуалната легитимация на страните при положителните искания за защита се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че той е носителят на спорното право, накърнено чрез правния спор, преценката за недопустимостта на иска поради ненадлежна процесуална легитимация на ответника се извършва от съда, но тя отново е производна от твърденията на ищеца в исковата молба.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по четвъртия поставен от касатора въпрос. Както бе обяснено, прилагането на чл. 132 КРБ и за съдебните заседатели следва от функционалното и логическо тълкуване на разпоредбата, а Конвенцията е международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България на 6 октомври 1992 г. Съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 КРБ, от 06.10.1992 г. тя е част от вътрешното право. Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5, ал. 1 КРБ). Нейните разпоредби имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 КРБ), а предимството на Конвенцията пред тези норми от вътрешното законодателство, които й противоречат (чл. 5, ал. 4, изр. 2 КРБ), не се прилага за конституционните. Евентуалното противоречие на права и свободи, предвидени в Конвенцията, с конституционни разпоредби задължава съдът да приложи Конституцията. Обсъденото нормено съотношение, зададено с чл. 5, ал. 4 КРБ, е ясно, а това изключва въведеното от касатора допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по онази част на въпроса, свързана с твърдяното нарушаване на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Действително, в чл. 47 от Х. е закрепено правото на ефективно правно средство за защита пред съд и правото на справедлив процес. Едни и същи ценности намират защита в чл. 47 от Х. и в чл. 13 и чл. 6 от Конвенцията. Правото на справедлив процес пред независим съд не е накърнено, само поради това, че основният закон предоставя функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите, а чл. 66, ал. 2 ЗСВ приравнява към тях и съдебните заседатели. Това е така, защото обективното ни право предвижда възможност за реализиране на деликтната отговорност на държавата за обезщетяване на вредите от незаконни правосъдни актове, макар и при допълнителна (материална) предпоставка – извършеното да е престъпление от общ характер. Следователно не е налице и основанието за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по втората част на четвъртия въпрос. Доколкото нормата на чл. 47 от Х. е ясна и не буди съмнение при прилагането й, няма и основание за спиране на производството и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 628 и 629 ГПК).
Последният поставен от касатора въпрос не е обуславящ за предмета на делото. Принципът на примат на правото на Европейския съюз, който е основен за наднационалния правен ред, е от значение, когато приложимите норми от вътрешното право му противоречат. Такова противоречие в случая няма.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на настоящото производство и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейски съюз за съотношението на чл. 132 от Конституцията на Република България и чл. 47 от Х. на основните права на Европейски съюз.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 419/ 01.02.2018 г. по ч.гр.д. № 4092/ 2017 г. на Софийски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.