О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София, 11.02.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №6070 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. К. С., С. Х. Н. и Х. С. Н., чрез процесуален представител адв. М., срещу решение от 23.07.2015г., постановено по в.т.д.№86/2015г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 06.02.2015г. по гр.д.№1019/2013г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.26, вр. 170 ЗЗД и чл.167, ал.2 ЗЗД и е прекратено производството по предявения евентуален иск с правно основание чл.124 ГПК и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Силистра.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от Д. К. С., С. Х. Н. и Х. С. Н. срещу [фирма] иск за прогласяване недействителността на учредената ипотека върху недвижим имот с договор, обективиран в н.а.№147/2007г. поради липса на тъждество на ипотекирания имот с действителния имот и поради липса на теждество на обезпеченото вземане и е прекратено производството по предявения евентуален иск с правно основание чл.124 ГПК – за установяване по отношение на [фирма], че не дължат присъденото в заповедното производство по ч.гр.д.№2713/2010г. на СРС задължение, поради родова неподсъдност на иска и делото е изпратено по компетентност на Окръжен съд – Силистра.
Въззивното решение подлежи на касационно обжалване, както е посочено и в самото решение.
Касаторите считат, че „решение, в което е записано, че е произнесено в открито съдебно заседание, в което присъстват и тримата съдии, а това не се е случило, както и не е имало тайно съвещание в това открито съдебно заседание и го доказват двата, а не три положени съдийски подписа, не отговаря на изясненото в ТР №1/10.02.2012г по т.д.№1/2011г. на ОСГТК на ВКС за липсата на нищожност на съдебното решение”. Искането е да бъде допуснато касационно обжалване поради наличие на вероятност въззивното решение да е нищожно – ТР от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият касационен състав не намира вероятност въззивното решение да е нищожно по следните съображения: видно от обжалваното въззивно решение, то е постановено в състав. Волята на съда, такава каквато е формирана при тайното съвещание / чл.21 ГПК/ е удостоверена от съдиите, подписали решението. За автентифицирането на решението е достатъчно то да бъде подписано от двама съдии, без значение дали гласовете им са формирали мнозинството или един от тях е на особено мнение /чл.236, ал.3, изр.2 ГПК/. Когато член на състава не може да подпише решението, председателят на състава отбелязва причините за това, съответно старшият член, когато решението не може да бъде подписано от председателя. В случая такова отбелязване е извършено от председателя на състава – относно причините старшият член на състава да не може да подпише решението. С подписване на съдебното решение от двама от съдиите, взели участие при формиране волята на съдебния състав и отбелязване на причината поради която не е положен подписа на третия член на състава е налице валидно удостоверяване на правораздавателна воля. Обявяването на решението в регистъра /чл.235, ал.5 ГПК/ има за последица неговата неоттегляемост и няма отношение към валидността му. В този смисъл са приети мотиви и в цитираното от касаторите ТР по т.д.№1/2011г. на ОСГТК.
Касаторите считат, че „във връзка с произнасянето на въззивния съд по ненаправено от нас възражение – нетъждественост на ипотекирания с наличния имот поради неопределен поединично имот /чл.166, ал.2 ЗЗД/ въззивното решение е недопустимо в тази част /т.2 от касационната жалба/”. В т.2 от касационната жалба касаторите сочат, че тяхното възражение е, че „ипотекираният имот – къща, не е ипотекирана във вида, в който е съществувала при сключване на ипотечния договор и че има неипотекирани, съществували тогава части от нея, които в момента могат да се ползват като самостоятелни части от нея” и че „трябва да се продава само това, което е ипотекирано, но не и частта от къщата, която не е ипотекирана и с която-ищците-трети лица за дълга не отговарят” и че „ако въззивният съд приемя, че къщата е единна, то тогава ипотекираният обект не съответства на наличния и ипотеката е недействителна”. Въззивният съд е приел, че процесният договор за ипотека отговаря на условията за действителност на договора за ипотека по чл.167, ал.2 ЗЗД, вкл. относно изискването да се посочи ипотекирания имот, като в случая няма разминаване в индивидуализиращите белези при описанието на имота в н.а.№82/2010г. за покупко-продажба на недвижим имот – титулът за собственост на ищците. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието, че неописаните в договора за ипотека сутеренно помещение с площ от 20кв.м., мансарден етаж с площ от 87кв.м. и изградена в имота стопанска сграда нямат характер на самостоятелни обекти на право на собственост, т.е. сами по себе си те не съставляват имот различен от ипотекирания, за да се приеме, че поради липсата на тъждественост договорът за ипотека е неприложим за тях. Въззивният съд е посочил, че в отговор на оплаквания във въззивната жалба, излага в решението допълнителни съображения, че имотът е конкретизиран в степен, която удовлетворява изискванията на чл.166, ал.2 ЗЗД и че непосочването в договора за ипотека на сутеренно помещение, мансарден етаж и стопанска постройка не опорочава същия, тъй като не води до невъзможност да се определи имота, за който е учредено ипотечното право. Касае се до допълнителни съображения на съда, а не до произнасяне по нерелевирани основания за недействителност на учредения от ищците договор за ипотека, поради което не магат да бъдат споделени доводите на касаторите за вероятна недопустимост на въззивното решение.
Касаторите поставят въпрос: „след като е доказано, че части от този поединично определен или единен имот не са ипотекирани, възниква въпросът ипотеката действителна ли е като не обхваща всички помещения и етажи от единния обект, или е налице само за описаните в ипотеката помещения и етажи”, който въпрос считат, че е от значение за точното прилагане на закона – чл.162, ал.2 ЗЗД, вр. чл.170 ЗЗД, както и за развитие на правото. Така поставеният от касаторите въпрос предпоставя по делото да е прието за установено, че неописаните в договора за ипотека помещение, етаж и стопанска постройка имат самостоятелен характер /каквито изводи не се съдържат в съдебното решение/, респ. предпоставя неправилност на изводите на съда, че неописаните в договора за ипотека помещение, етаж и стопанска постройка нямат самостоятелен характер, каквато проверка не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Съдът е приел, че процесната ипотека е учредена върху конкретно определен имот в съответствие с изискването по чл.166, ал.2 ЗЗД и при тъждество на имота в съответствие с изискването по чл.170 ЗЗД. Отделно от това, не е налице и допълнително изискване за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите само са посочили, че поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но не обосновали наличие на соченото основание. Отделно от това, въпросът за характера и същността на изискването за тъждество на имота по чл.170 ЗЗД също е разяснен в практиката на ВКС. В определение по гр.д. №1173/11 г. на ВКС, трето г.о. е посочено: „Изяснен в практиката въпрос е, че изводът по отношение тъждеството на ипотекирания имот е фактически извод на решаващия съд, основан на обстоятелствата по делото, а не единствено на описанието на вещта в акта – т.е. не само на правните, но и на фактическите индивидуализиращи признаци на ипотекирания имот и неговото притежание към момента на сделката, подлежат на преценка по основанието на чл. 170 ЗЗД”.
Касаторите считат, че в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1, в обжалваното решение въззивният съд не е проверил действителността на процесния договор за ипотека по чл.167, ал.3 ЗЗД. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие, а не в противоречие с посочената от касаторите задължителна съдебна практика, като не се е занимал с доводите във въззивната жалба за нищожност на договора за ипотека по чл.167, ал.3 ЗЗД, поради това, че не са релевирани в първоинстанционното производство. Отделно от това, в случая доводите във въззивната жалба са били, че неописаните в договора за ипотека помещение, етаж и стопанска постройка са изградени извън обема на учреденото право на строеж и поради това не са тяхна собственост, а на собственика на земята, докато по релевирания с исковата молба спор за действителността на договора за ипотека е прието за установено, че неописаните в договора за ипотека помещение, етаж и стопанска постройка не представляват самостоятелни обекти и че се касае до един конкретно определен имот, както е достатъчно индивидуализиран в договора за ипотека.
Касаторите поставят въпрос: „допустимо ли е с въззивната или с касационната жалба да се обжалва отново прекратяването на тази част от исковете, което прекратяване е потвърдено вече с влязло в сила определение по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК, както и ако е допустимо може ли друг състав на съответния окръжен съд да отмени прекратяването”. Касаторите само сочат основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не обосновата поставени въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че не може да преценява правилността на влязлото в сила прекратително определение.
Касаторите считат, че следва да се допусне касационно обжалване „поради противоречие на процесуалното поведение на въззивния съд спрямо задължението му за събиране на недопуснати от първата инстанция доказателства по т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС” – допълнителна СТЕ за „изясняване на несъответствието между дълга в банката, ипотечния дълг и дълга по изпълнителното дело”. Въззивният съд е приел, че обезпеченото вземане е индивидуализирано съгласно чл.170 ЗЗД и че не подлежат на преценка по основананието на чл.170 ЗЗД доводите на жалбоподателите – ипотекирали своя имот за чужд дълг, за нищожност ипотечния договор поради подписан без тяхно съгласие анекс към договора за кредит. Прието е, че последващо предоговаряне на условията по договора за кредит няма за последица липсата на тъждество на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл.170 ЗЗД, вр. чл.167, ал.2 ЗЗД. По силата на чл.174 ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, като обезпечението е до размера на сумата, за която е извършено вписването /определение по гр.д.№3757/2014г. на ВКС, четвърто г.о./. Тези изводи, които са в съответствие със съдебната практика на ВКС, делото не е било неизяснено от фактическа страна по конкретния спор за действителност на договора за ипотека, поради което въззивният съд не е бил длъжен служебно да събира доказателства за сочените от жалбоподателите обстоятелства и не е допуснал нарушение на сочената от тях задължителна съдебна практика.
Касаторите поставят въпрос: „как се прилага чл.210, ал.2, изр.2 ГПК за съединени искове с различна родова подсъдност, вкл. за заварени случаи, и кой е компетентният съд да гледа делото, ако алтернативният или евентуалният иск, както в случая, е подсъден на по-висшестоящият съд”. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са обосновали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.07.2015г., постановено по в.т.д.№86/2015г. на Силистренски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: