О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№176
гр. София, 23.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 3038/2018 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба и частната касационна жалба на Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т., чрез адв.Вихър Н., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1251 от 21.05.2018 г., по гр.д. № 5498/2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1064 от 20.02.2017 г., по гр.д. № 6686/2016 г., за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, като ищци, срещу Застрахователна компания „Олимпик”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания „Олимпик – клон България”, [населено място], активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за разликата над присъдените им суми от по 80 000 лв. на всеки един от тях до претендираните от по 150 000 лв. – обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на З. А. С., настъпила в резултат на ПТП на 02.12.2014 г. и за отхвърляне на предявения от Н. С. С. и С. К. С. пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за сумата 2 588,60 лв., обезщетение за причинените им от същото пътно – транспортно произшествие имуществени вреди, както и в частта за потвърждаване на определението на Софийски градски съд от 13.04.2017 г. за оставяне без уважение на подадената от настоящите касатори молба по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон – чл.51 и чл.52 ЗЗД.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че поведението на общия им наследодател е в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат с принос за съпричиняване в размер на 20 %. Изразяват несъгласие и с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, считайки го за занижен и в нарушение на чл.52 ЗЗД. Поддържат още, че въззивният съд неправилно е отхвърлил исковата претенция за претърпени от пътно – транспортното произшествие имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение и медикаменти на пострадалата.
В депозираното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават касационно обжалване по приложно поле с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „Следва ли в съдебното решение да бъде приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако поведението на пострадалия не се намира в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?”; 2. „Съобразени ли са присъдените суми по делото със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди?”; 3. „Следва ли съдът да уважи предявен иск за претърпени от ищците имуществени вреди, които се намират в пряка причинно – следствена връзка с лечението на праводателката им приживе?”.
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 206 от 12.03.2010 г., по т.д. № 35/2009 г. на II т.о., № 155 от 30.09.2013 г., по т.д. № 212/2012 г. на II т.о., № 154 от 31.10.2011 г., по т.д. № 977/2010 г. на II т.о., № 153 от 31.10.2011 г., по т.д. № 971/2010 г. на II т.о., № 78 от 07.05.2013 г., по т.д. № 490/2012 г. на II т.о., № 104 от 25.07.2014 г., по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., № 190 от 27.06.2013 г., по т.д. № 945/2009 г. на II т.о. и № 73 от 16.09.2013 г., по т.д. № 964/2011 г. на II т.о.
С частната касационна жалба се поддържа оплакване за неправилност, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила.
Основно касаторите възразяват срещу извода на въззивния съд, че адвокатското възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по предявените субективно и обективно кумулативно съединени искове няма пречка да бъде присъдено като глобална обща сума, а не за всеки иск поотделно.
В депозираното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във връзка с чл.274, ал.3 ГПК, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението на касаторите е, че възприетото от въззивния съд разрешение по обуславящия изхода на делото въпрос на процесуалното право – „В хипотезата на предявени кумулативно съединени искове следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, във връзка с ал.1, т.2 Задв. за всеки един от исковете?” е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът Застрахователна компания „Олимпик”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания „Олимпик – клон България” в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведеното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
I. По касационната жалба:
Касационната жалба, в частта и по предявените искове, основани на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) относно присъждането на обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от касаторите от по 150 000 лв., е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В останалата й част, относно претенцията за имуществени вреди в размер на 2 588,60 лв., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, на основание чл.280, ал.3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е споделил извода на първостепенния съд за наличие на предпоставките на закона за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на виновния за настъпилото пътно – транспортно произшествие на 02.12.2014 г. в [населено място] водач на моторно превозно средство, в резултат на което е загинала З. А. С. – съответно майка, съпруга и дъщеря на ищците.
С оглед конкретните приети за установени, въз основа на ангажираните доказателства, факти по делото решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че обезщетението от по 100 000 лв. за всеки един от ищците – явяващо се своеобразен паричен еквивалент на причинените им неимуществени вреди, е в съгласие с принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. При определяне на размера му въззивната инстанция е взела предвид отношенията им с починалата, мъчителното понасяне и трудното преживяване на загубата й, обществения критерий за справедливост, съдебната практика, постановена по идентични казуси, както и обществено – икономическите условия към периода на деликта (2014 – 2015 г.) и размера на застрахователните лимити.
Позовавайки се на установения със заключението на вещото лице по проведената авто – техническа експертиза механизъм на процесния пътен инцидент, въззивният съд е споделил като основан на закона и извода на Софийски градски съд за съпричиняване на вредата от страна на пострадалата в размер на 20 %. Изложени са съображения, че без поведението на починалата вредоносният за нея резултат не би настъпил –поела е риска да пресече четирилентов булевард с интензивно движение, в центъра на голям град, при слаба видимост, на 50 м. от пешеходната пътека. С оглед възприетия размер на съпричиняване следващото се на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди, определено по реда на чл.52 ЗЗД на 100 000 лв. е намалено на 80 000 лв.
Решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че макар и непрецизно формулирани, първият и вторият от поставените от касаторите въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на критериите за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Тълкуването на законовата разпоредба на чл.51, ал.2 ЗЗД е предмет на задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 17 от 18.11.1963 г., и доразвита с формирана по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция (решения: № 45 от 15.04.2009 г., по т.д. № 525/2008 г. на II т.о., № 97 от 06.07.2009 г., по т.д. № 745/2008 г. на II т.о., № 33 от 04.04.2012 г., по т.д. № 172/2011 г. на II т.о., № 96 от 15.10.2012 г., по т.д. № 936/2011 г. на I т.о., № 39 от 16.07.2010 г., по т.д. № 551/2009 г. на II т.о., № 43 от 15.04.2009 г., по т.д. № 648/2008 г. на II т.о. и други). По смисъла на същата обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, без да е необходимо пострадалият да има вина. Необходимо е приносът на увреденото лице да е конкретен, т.е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия, и такъв е налице, когато пострадалият с поведението си е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. В случая изводът на Софийски апелативен съд за наличие на съпричиняване на вредата от починалата в размер на 20 % е изграден въз основа на анализ на доказателствения материал по делото относно установения от заключението на изслушаната авто – техническа експертиза механизъм на процесното ПТП. Обстоятелството, че пострадалата е пресякла на четирилентов булевард с интензивно движение, в центъра на голям град, при слаба видимост, на 50 м. от пешеходна пътека, като е могла да избегне вредоносния резултат с пресичане на добре обозначена и осветена пешеходна пътека, са отчетени от решаващия съд като допринесли с деянието на виновния водач за настъпилата смърт на лицето. В тази връзка поставеният въпрос, мотивиран с твърдението на касаторите за липса на причинност между поведението на пострадалата и вредоносния резултат, не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Аналогично е и разрешението, касаещо въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД. Задължителни за съдилищата указания по тълкуването на разпоредбата са дадени с ППВС № 4 от 24.12.1968 г., доразвити с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС (решения: № 151 от 12.11.2013 г., по т.д. № 486/2012 г. на II т.о., № 171 от 18.11.2016 г., по т.д. № 2811/2015 г. на II т.о., № 226 от 08.12.2016 г., по т.д. № 2940/2015 г. на I т.о., № 177 от 27.10.2009 г., по т.д. № 14/2009 г. на II т.о., № 59 от 29.04.2011 г., по т.д. № 635/2010 г. на II т.о. и други). По смисъла на същата понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението – начин на извършване и характер на увреждането, а при смърт – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. С решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 83 от 06.07.2009 г., по т.д. № 795/2008 г. на II т.о., № 1 от 26.03.2012 г., по т.д. № 299/2011 г. на II т.о., № 25 от 03.04.2009 г., по т.д. № 504/2008 г. на I т.о., № 95 от 24.10.2012 г., по т.д. 916/2011 г. на I т.о., е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост. Съблюдавайки съдебната практика по чл.52 ЗЗД и като е взел предвид отражението, което смъртта е оказала върху живота и психиката на пострадалите, механизма на извършеното ПТП, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди съобразно критерия за справедливост и с оглед конкретните обстоятелства по делото. Не може да се приеме, че при определяне на размер на обезщетението от по 100 000 лв. в резултат на настъпило увреждане на 02.12.2014 г. (намалено на 80 000 лв. на основание чл.51, ал.2 ЗЗД) не е отчетена икономическата конюнктура в страната към този момент. Така определеният размер на обезщетението не е несправедливо занижен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл.52 ЗЗД.
Поради изложеното само за прецизност следва да се посочи, че въпросите относно наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалата и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат и размера на обезщетението за неимуществени вреди са винаги конкретни, поради което и разрешаването им при всеки отделен случай е в зависимост от установените факти и доказателства по делото. В този смисъл, различният изход в посочените от касаторите съдебни решения се дължи на различна фактическа обстановка, установена от събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон. Що се отнася до правилността на извършената от решаващия съд преценка на ангажираните по делото доказателства, релевантни към определяне на справедлив паричен еквивалент за обезщетяване на ищците, то тя е свързана с обосноваността на съдебното решение и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касационен контрол, в случая е поставена като алтернатива на разгледаните по – горе предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но без необходимата обосновка.
Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно формираната практика на ВКС очевидната неправилност, като основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, означава да бъде констатирана от съда “prima facie”, т.е. същата да е очевидна пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт, без реална необходимост от анализ на доказателствата или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Затова не е очевидно неправилен съдебният акт, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона или необсъждане на събраните доказателства, както и когато е постановен при неправилно възприемане на фактическата обстановка.
Обжалваното въззивно решение, видно от съдържанието на мотивите му, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика.
II. По частната касационна жалба:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално недопустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В случая поставеният въпрос по своята същност няма характеристиките на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Така формулиран той съдържа единствено оплакване за неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд определение, инкорпорирано в атакуваното въззивно решение, поради което е ирелевантно за допускане на частно касационно обжалване.
Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва необходимостта от обсъждане на въведения от касаторите селективен критерий.
Отделен в тази връзка остава въпросът, че в депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва и правна аргументация, имаща отношение към основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се изчерпва с бланкетното позоваване на законовия текст, нито с вида на разглеждания правен спор или процесуалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, както това е прието в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът Застрахователна компания „Олимпик”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания „Олимпик – клон България”, [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правила на чл.78, ал.8, във връзка с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37 ЗПП за изготвения отговор.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1251 от 21.05.2018 г., по гр.д. № 5498/2017 г., по описа на същия съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1064 от 20.02.2017 г., по гр.д. № 6686/2016 г., за отхвърляне на предявените от Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т. срещу Застрахователна компания „Олимпик”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания „Олимпик – клон България”, [населено място], активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за разликата над присъдените им суми от по 80 000 лв. на всеки един от тях до претендираните от по 150 000 лв. – обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на З. А. С., настъпила в резултат на ПТП на 02.12.2014 г. и в частта за потвърждаване на определението на Софийски градски съд от 13.04.2017 г. за оставяне без уважение на подадената от Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т. молба по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за деловодните разноски.
ОСЪЖДА Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т. да заплатят на Застрахователна компания „Олимпик”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания „Олимпик – клон България”, [населено място] сумата 100 лв. (сто лева) съдебно – деловодни разноски за касационното производство – юрисконсултско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като процесуално недопустима, касационната жалба на Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т., касационна жалба с вх. № 11325/15.06.2018 г. в останалата й част.
Определението в частта, с която касационната жалба на Н. С. С., С. К. С., двамата от [населено място], и Е. Х. А. от [населено място], общ.Т. е оставена без разглеждане може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок, считано от съобщаването му на страните, на които да се връчи препис от същото. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: