О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
С. 28.04.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията З. П. гр. дело № 241/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. А. М., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат К., срещу въззивно решение №279/26.07.2013г. по гр.дело № 243/2013г. на Габровския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните правни въпроси : длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да съобрази указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност или може ли да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, длъжен ли е съдът в изпълнение указанията на ВКС да упражни косвен съдебен контрол на решението на ОСЗ и да изложи мотиви в тази връзка. Сочат се решения и определения на ВКС с твърдение, че постановеното им противоречи.
Ответникът по касация П. И. С. оспорва касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Ответниците по касация И. Н. С., Х. Н. П., Н. Х. П. и Б. Х. П. оспорват касационната жалба в писмено становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Ответниците по касация Т. М. Т., Д. М. Д., М. И. Б., М. И. И., П. Н. Г., Г. И. П., и Д. Г. П. оспорват жалбата в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №132/2013г. по гр.д.№325/2012г., ВКС, ІІ г.о. е отменено въззивно решение от 21.12.2011г. по гр.д.№372/2011г. на Габровския окръжен съд, с което е било обезсилено решението на първоинстанционния съд и делото е било прекратено поради недопустимост на исковете. ВКС е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд с указания да се произнесе по съществото на спора. Касационното обжалване е било допуснато по въпроса допустим ли иск по чл.108 ЗС за части от имот, нанесен в кадастралната карта с отбелязване в кадастралния регистър, че е собственик на ответника при твърдение, че правото на собственост върху имота е възстановено по реда на ЗВСОНИ в полза на ищеца, или първо следва да бъде проведено производство по чл.52,ал.3 З., ако имотът се намира извън регулация, налице ли е грешка в кадастралната карта по смисъла на чл.53,ал.2 З. ако такъв имот не е нанесен като самостоятелен, а е включен в границите на други имоти, възстановени на други лица по реда на ЗСПЗЗ.
При новото разглеждане въззивният съд е потвърдил решение №323/2011г. по гр.д.№127/2009г. на Габровския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. А. М. срещу Д. Г. П., Г. И. П., П. Н. Г., Т. М. Т., Д. М. Д., М. И. Б., М. И. И., П. И. С., И. Н. С. и Х. Н. П., Н. Х. П. и Б. Х. П. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху конкретно описани части от имоти с идентификатори 14218.135.518, 14218.135.543, 14218.135.49. В. съд е приел, че спорът между страните е възникнал по повод ненанасяне в одобрената през 2007г. кадастрална карта и кадастрален регистър на имот – дворно място пл.№5461-А, кв.181, за който ищецът се легитимира като собственик на основание реституция по ЗВСОНИ, наследство и давност като се е снабдил и с констативен нотариален акт.Ответниците противопоставят право на собственост на основание реституция с решения на ОСЗ по реда на ЗСПЗЗ и З. на имоти, в които попадат спорните части като тези имоти са нанесени в КК. В. съд е обсъдил приетите по делото писмени доказателства, свидетелските показания и заключенията на техническата и лесотехническа експертиза, вкл. приетите във въззивното производство и е приел, че одържавеният от наследодателя на ищеца имот по плана от 1926г. е представлявал парцел І 91-92, кв.321 и пл.№91а – територия извън регулация, без обозначени граници. Съгласно вписаното в А., по плана от 1958г. това е имот пл.№2546, кв.318а -319, впоследствие обединени в кв.319 и част от дв.пл.№3251 от кв.315а. Върху плана от 1987г. е отразено цялото дворище пл.№3251 от кв.315 по плана от 1958г. като дворище 5461а. Извадката от плана от 1958г. е унищожена и експертизите не са установили идентичност на одържавения имот с възстановения по ЗВСОНИ. При национализацията не са посочени данни къде точно се е намирал имотът, макар част от него да е била в регулация. По запазената схема са посочени улици, но освен че се пресича с [улица], не е ясно докъде стига имотът. Планът от 1905г. е направен само за улиците, планът от 1926г. не обхваща целият град, а планът от 1858г. не се съхранява в съответните служби. За извършеното строителство е ползван планът от 1987г., но засяга само частта от имота, която попада в регулация. Според вещото лице имотните граници не могат да се определят на място.Нотариалният акт, с който се е снабдил ищецът през 1995г., е съставен само въз основа на актовете на кмета за деактуване на имота без конкретизация на имота. При липса на данни за индивидуализация за възстановения на ищеца имот експертизите не са могли да определят в каква степен възстановените на ответниците имоти попадат във възстановения на ищеца имот. Ищецът не е доказал и къде точно и какви части от имотите на ответниците, попадат в неговия имот, поради което исковете му са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Повдигнатият в случая от касатора въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и релевантните за спора доказателства не е конкретен, тъй като не визира конкретни доводи и доказателства, които не са обсъдени. Освен това въззивният съд в изпълнение на процесуалните си задължения и задължителната съдебна практика, в т.ч. приложената от касатора, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В останалата си част въпросът за доказателствата касае обосноваността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Въпросът за задължението на въззивния съд да изпълни дадените му с отменителното решение на ВКС указания по чл. 294 ГПК също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т1 ГПК. Това е така, защото в съответствие с установената съдебна практика, въззивният съд е изложил мотиви по въпроса – налице ли са предпоставките по ЗВСОНИ за реституция на имота, като обаче е приел, че не е доказано в реституирания на ищеца имот да попадат посочените части от имотите на ответниците,т.е. наличието на идентичност. Последното обстоятелство обаче касае изпълнението на доказателствена тежест в процеса, а не съобразяването на указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона. Въпросът относно прилагане разпоредбата на чл.17,ал.2 ГПК и упражняването на косвен съдебен контрол на решенията на ОСЗ, с които се легитимират ответниците, не може самостоятелно да обуслови допускане на касационното обжалване на решението. Това е така, защото решаващите изводи са за липса на идентичност на възстановения на ищеца имот с претендираните части от имотите, възстановени на ответниците. При недоказана активна материалноправна легитимация е безпредметно обсъждането на правото на собственост на основанието, претендирано от ответниците.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Няма данни за направени от ответниците по касация разноски, поради което такива не следва да се присъждат за настоящото производство. Неоснователно е позоваването на процесуалния представител на ответниците П. И. С., Н. С., Х. Н. П., Н. Х. П. и Б. Х. П. на доказателства за разходи за правна защита, направени в предходното производство пред ВКС, тъй като съгласно чл.81 ГПК разноски се присъждат при приключване на делото в съответната инстанция. Настоящото производство по чл.288 ГПК е различно от приключилото дело пред ВКС при предходното разглеждане. Ето защо и разноски могат да се присъждат само ако са направени в това производство, за което в случая няма доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №279/26.07.2013г. по гр.дело № 243/2013г. на Габровския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: