ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 176
София, 05.03. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 444 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Български хелзинкски комитет /БХК/ София, приподписана от адвокат Ил.С., срещу въззивното решение на СГС от 01.ХІ.2017г. по гр.д. № 13812/2016г. в осъдителната му част за сумата 4512лв.
Ответникът по касационната жалба Държавна агенция за бежанците /Д./ е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт /виж в тази връзка определение на ВКС ІV ГО по ч.гр.д. № 3142/2018г./.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 01.ХІ.2017г. СГС е отменил решението на СРС от 30.VІ.2016г. по гр.д. № 23827/2014г. в частта, с която БХК е осъден да заплати на Д. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД 4512лв. и вместо него е постановил друго, с която е осъдил БХК да заплати на ДАБ на основание чл.79 ал.1 ЗЗД сумата 4512лв., подлежаща на възстановяване като недопустим изплатен разход, надхвърлящ дължащите се размери на възнагражденията за ръководител на проект и за счетоводител по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с вх. № 4735/29.ІХ.2011г. за изпълнение на проект „Осигуряване на юридически представители на търсещите закрила по време на дъблинското производство, ускореното производство и производството по общия ред с оглед справедлива и ефективна процедура, както и гаранции за спазване на правата на кандидатите по годишна програма 2010г. на Европейски бежански фонд-3, приоритет-1 „Прилагане на принципите и мерките, определени в законодателството на ЕС в областта на убежището, включително и свързаните с интеграция”, Действие С „Прилагане минималните стандарти на ЕС в областта на производството за предоставяне на статут”, ведно със законната лихва от 07.V.2014г. до окончателното изплащане.
За да се произнесе, въззивният съд е взел предвид следното:
По сключен между страните договор ответникът поел задължение за осигуряване на юридически представители на търсещите закрила и на гаранции за спазване на правата на кандидатите срещу задължение на ищеца за отпускане на безвъзмездна финансова помощ в размер на 100000 евро /195580лв./ допустими разходи. Договореният срок за изпълнение на проекта по договора е от момента на влизането му в сила – датата на подписването му 29.ІХ.2011г. до 30.VІ.2012г. Първоначално по проектното предложение срокът за изпълнение е бил заложен в рамките на 11 месеца /30.VІІ.2011г. – 30.VІ.2012г./, а съгласно сключения договор е съкратен на 9 месеца. С чл.4.6 от договора е уговорено, че в рамките на срока по т.14.6 вр. с т.14.4 от ОУ към договора, когато извършените от бенефициера /ответника/ разходи впоследствие бъдат признати за недопустими от сертифициращия орган, одитиращ или друг контролиращ орган, те подлежат на възстановяване от него. В проектното предложение, неразделна част от договора съгласно чл.8.1 от него, е заложено заплащането на 16 часа месечно за участието на ръководителя на проекта, а за счетоводителя – 12 часа, като общо заложената сума за целия първоначално предвиден 11 месечен период е 19852.93лв. В съответствие с т.2.6 – „Назначаване по проекта” от Ръководството за правилата за допустимост на разходите ръководителят на проекта и счетоводителят са назначени с граждански договори, сключени на 29.ІХ.2011г. с ответника. И в двата договора изрично е посочено, че размерът на възнагражденията им е определен във финансовата оферта /проектното предложение/1, представляваща неразделна част от процесния договор. Отчетени за деветте месеца изпълнение са работа на ръководителя за 176 часа и на счетоводителя за 154 часа, съответстващи на първоначално предвидените 11 месеца срок за изпълнение на дейността, отчетени са и труд над установеното време, необходимо за изпълнение на дейността, съответно 36 часа и 39 часа. С одитния доклад изплатените суми за тези часове ,съответно 2165.76лв. и 2346.24лв. /общо 4512лв./, са признати за недопустим разход като изплатени над дължимото по договора за 16, съответно 14 часа месечно за срока на действие на договора 9 месеца и по силата на чл.4.6 от договора подлежат на възстановяване. Не е установено твърдението на ответника за наличие на постигнато с конклудентни действия съгласие между страните първоначално заложените разходи за 11 месеца да са преразпределени в рамките на 9 месечния срок. Разпоредбата на т.4 от р-л ІІ.1.1 на Приложение 11 на Решение № 2008/22/ЕО /правила относно допустимостта на разходите на европейския фонд за бежанци/ дефинира като допустими преки разходи за персонал тези, които са представени в прогнозния бюджет, в който са посочени длъжностите и броят на служителите, като разходите за назначения персонал включват действителните заплати, вноските за социално осигуряване и други регламентирани разходи и са допустими в случай, че отговарят на обичайната практика на бенефициера. В случая се установява, че в проектното предложение /приложение ІІІ р-л ІІ към договора/ заплащането на ръководителя на проекта и на счетоводителя е договорено почасово в рамките на месец, при изрично заложена ставка от 16, съответно 14 часа. При така предвиденото почасово дължимо месечно възнаграждение допустим разход се явява само тази изплатена сума като възнаграждение, което е заложено във финансовата оферта за максималния брой отработени за един месец часове за целия период на изпълнение 9 месеца, независимо дали лицата са работили над тези часове в рамките на месеца, респективно в рамките на целия договорен период. Ответникът не твърди и не установява така договореното възнаграждение при твърдо установена месечна ставка да не отговаря на обичайната му практика, поради което то отговаря на изискването на т.1 от р-л ІІ.1.1 от Приложение 11. От друга страна, предвидената във финансовата рамка обща сума 19852.93лв. е определена съобразно прогнозно заложения първоначално по-дълъг срок за изпълнение на проекта, поради което не може да се приеме, че тази сума е останала в същия размер по договора, с който страните са постигнали съгласие срокът за изпълнение да бъде по-кратък, тъй като очевидно за по-малко отработени часове в по-краткия срок ще се дължи по-малък размер възнаграждение. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че размерът на възнаграждението е уговорено като дължимо при постигането на определена цел /резултат/ и че с конклудентни действия е постигнато съгласие за преразпределянето на първоначално заложения размер за 11 месеца в уговорения по-кратък срок. Видно е от съдържанието на процесния договор /т.5.1.1 и т.5.3.3 от Приложение ІV към договора/, че възнаграждение съобразно постигането на цел/резултат /възложена и изпълнена работа/ е предвидено само за адвокатите и правните консултанти, участници в проекта – с договорена натовареност за тях съобразно възложената работа /462 консултации във връзка с правата и задълженията на търсещите закрила в РБ, 924 консултации във връзка с производства за предоставяне на статут и т.н./, а за преводачите е договорена почасова натовареност за целия срок на проекта /1386 часа/. Т.е. с договора страните изрично са се съгласили за част от участниците в проекта възнаграждението да е дължимо съобразно възложената и изпълнена работа или почасово в рамките на целия срок за изпълнението му, но в кръга на тези лица не попадат ръководителят и счетоводителят на проекта /т.5.3.3 от приложение ІІІ р-л ІV към договора/. При тези обстоятелства изплатените като възнаграждение на ръководителя и счетоводителя суми над дължимото им договорено и отработено помесечно възнаграждение за 9 месечния срок на действие на договора представляват недопустими разходи, признати за такива от одитиращия орган по надлежния ред, поради което за ответника е възникнало задължението по чл.4.6 от договора за връщането им на ищеца. Искът е с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД, доколкото ищецът поддържа неизпълнение от ответника на договорното задължение по чл.4.6 и претендира осъждането му да изпълни реално това задължение.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и това по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
Първият въпрос е „при тълкуването на договора спазени ли са правилата по чл.20 ЗЗД да се търси и установи действителната, а не предполагаемата воля на страните и да се тълкуват отделните уговорки във връзка едни с други, но най вече всяка от тях да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, и с оглед целта на договора съобразно практиката на ВКС; допустимо ли е при положение, че има изпълнение на престацията по договора да се присъжда връщане на част от уговореното възнаграждение под предлог, че то не е дължимо като такова за постигането на определената по договора цел/резултат, но без да посочва за какво в такъв случай е било уговорено това възнаграждение и да се приема неизпълнение, но без да се прецизира неговия обем и характер и да се постанови връщане на възнаграждението на това основание”, който съдът разрешил в противоречие с практиката на ВКС относно правилата за тълкуване на договорите. Въпросът е обоснован с твърдения, че съдът фактически бил определил договора като такъв за поръчка, в противоречие с което приел, че възнаграждението не е дължимо за постигането на цел/резултат, за разлика от възнаграждението на адвокати, правни консултанти и преводачи, и че въпреки неоспореното изпълнение на договорения резултат било присъдено връщане на договореното възнаграждение като недопустим разход.
В първата част въпросът е поставен така, че преценката дали той обосновава допускане на касационно обжалване предполага преценка по същество на даденото му от въззивния съд разрешение, каквото в настоящото производство по чл.288 ГПК е недопустимо. С оглед на това по въпроса в тази му част касационно обжалване не следва да бъде допускано. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената практика /решения на ВКС по гр.д. № 576/2017г. ІV ГО, по т.д. № 2483/2014г. ІІ ТО, по гр.д. № 1673/2014г. ІV ГО и др./, тъй като в съответствие с нея е тълкувал поотделно и във връзка една с друга относимите в случая и ясни клаузи от сключения между страните договор.
Втората част на първия въпрос също не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед условията в него – допустимо ли е да се връща част от уговорено възнаграждение под предлог, че не е дължимо за постигането на резултат, без да се посочва за какво е уговорено, и да се приема неизпълнение, без да се прецизира обема и характера му. Така поставен, въпросът е неотносим към изводите на въззивния съд, че възнаграждение в размер на исковата претенция не е уговорено между страните, че уговореното възнаграждение на ръководителя на проекта за задълженията му за административно ръковоство, контрол и координация на проектните дейности и за изготвяне на текущи и окончателни отчети, и на счетоводителя за задълженията му за финансов контрол, счетоводство и отчетност, е почасово, а не за постигане на определения по договора резултат, и че претендираната сума се дължи поради неизпълнение на поетото с чл.4.6 от договора задължение.
Не е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /от значение за развитие на правото/ и вторият поставен въпрос „може ли съдът да приеме за „недопустими” разходите, които са определени като „допустими” съгласно общностните норми, уреждащи условията и реда за финансиране и изпълнение на дейности по схеми за безвъзмездна финансова помощ със средства от ЕС, за да постанови тяхното възстановяване; в случай, че се постановява възстановяване на допустими разходи, то не е ли това възможно единствено в хипотезите на преразход над уговорения размер на допустимите разходи или при неизпълнение на дейностите, за чието финансиране са били предназначени, в който случай разходите следва да се квалифицират като недължимо платени поради получаването им без основание или с оглед на неосъществено основание, а не поради това, че са недопустими”. Въпросът е обоснован с твърдения, че категориите недопустими разходи били посочени изрично в чл.ІІІ от Приложение № 11 „Правила относно допустимост на разходите” към решение от 03.ІІІ.2011г. на ЕК за изменение на Решение 2008/22/ЕО, сред които не били разходите за персонал, предвидени като преки допустими разходи по чл.ІІ.1.1 от Приложение 11, при което възстановяване на такива разходи можело да има, ако те надхвърлят уговорения размер или при неизпълнение на задълженията по административно управление, финансов контрол и отчетност, но такава претенция следвало да се основава не на недопустимост на разходите, а поради недължимото им плащане. По тези питания въззивният съд не се е произнесъл. Във връзка с първата част на въпроса въззивният съд е приел за недопустими разходи, които са такива по аргумент за противното съгласно т.1 и т.4 от р-л ІІ.1.1 „Допустими разходи за персонал” от Приложение 11 /с оглед и чл.12 от приложение ІІ към договора/, съответстващи на основните принципи по чл.І.1.1 от приложение 11, т.е. съдът не се е произнесъл, приемайки за недопустими разходи, определени като допустими в общностните норми. В атакуваното решение няма формирани изводи по приложението в случая на чл.ІІІ от Приложение 11 /сочещ, но не единствено предвид р-л ІІ.1.1, недопустимите разходи/, което с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил и длъжен да стори поради липсата във въззивната жалба на касатора на наведено такова оплакване.
Няма произнасяне от въззивния съд и по втория въпрос във втората му част с оглед условието в него „в случай, че се постановява възстановяване на допустими разходи”. Съдът е формирал извод за основателност на претенцията за възстановяване на суми за недопустими, а не за допустими разходи за възнаграждения.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК се обосновава с твърдения, че чл.4.6 от договора не представлявал задължение като част от възложената с договора работа, за да може да се претендира неизпълнението му, той бил клауза, посочваща санкция не при неизпълнение на договора, а при разходване на договореното възнаграждение за цели и дейности извън неговия предмет; ищецът не бил посочил в иска си никаква конкретна претенция за пълно или частично неизпълнение по коя да е от уговорените престации, за да се приеме наличие на иск по чл.79 ал.1 ЗЗД; когато съдът е сезиран с иск за договорно неизпълнение, следвало да съобрази твърденията за същественото съдържание на сключения договор – за характеризиращите договора престации и за коя от тях се претендира пълно/частично неизпълнение, в този смисъл съдът можел да дава правна квалификация на спорното право, различна от формулираната от ищеца, но не можел законосъобразно да допълва или замества волята му да претендира неизпълнение на договора, а най-вече да го прави на основание претенция за изпълнение на санкционна, а не на престационна клауза.
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.
В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за процесуални нарушения, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не явстват пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГК, ІV „в” състав, № 7281, постановено на 01.ХІ.2017г. по гр.д № 13812/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: