4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
гр.София, 06.02. 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 7004 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Щ. А., представляванa от адв. В. Й., срещу въззивно решение от 27.06.2014г., постановено по възз.гр.д. №9648/2013г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-44-79/17.04.2013г. по гр.д. №54784/2012г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание: по чл.422 ГПК във вр. с чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД – за заплащане на наемна цена в размер на 5 850лв.; по чл.422 ГПК във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД – за заплащане на консумативни разходи за наетия имот в размер на 1663,15лв.; и по чл.422 ГПК във вр. с чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД – за заплащане на разноски за извършен ремонт в размер на сумата 706,50лв.
Жалбоподателката твърди, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което моли за неговата отмяна.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, по въпроса: „ Може ли секретарят на сдружението с нестопанска цел „Дружество за обществени връзки” еднолично да вземе решение и да сключи договор за наем от името на сдружението, като го задължи със заплащане на месечен наем, консумативи и други разноски във връзка с ползването на жилище, предоставено от наемодател“. Като противоречива съдебна практика се сочи решение №3367 от 15.05.2011г. по адм.дело № 3344/2001г. по описа на ВАС, както и че проблемът е от значение за точното прилагане на закона от съдилищата.
Ответната страна по жалбата в представения отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира се присъждане на разноски за тази инстанция в размер на 250 лв.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение с предмет предявените искове с правно основание: по чл.422 ГПК във вр. с чл.232, ал.2, предл.2 ЗЗД – за заплащане на консумативни разходи за наетия имот в размер на 1 663,15лв.; и по чл.422 ГПК във вр. с чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД – за заплащане на разноски за извършен ремонт в размер на 706,50лв. Цените на тези претенции са под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационно обжалване от 5 000 лв. по граждански дела, поради което и на основание чл. 280, ал.2 ГПК в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че между страните по спора не е възникнало валидно правоотношение по договор за наем от 05.01.2009г. Ответницата не е страна по договора в лично качество, а като представляваща сдружение с нестопанска цел „Дружество за обществени връзки” и за последното са се породили права и задължения по договора. Прието е, че Б. М. има представителна власт да сключва договор за наем, тъй като е установено, че същата е член на управителния орган на сдружението. Ответницата не е страна по договора за наем като физическо лице и доколкото договорите пораждат действие само между сключилите ги страни, а по отношение на трети лица – само в предвидените от закона случаи, не може да се ангажира отговорността й по предявените искове.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК не се установяват.
На първо място, формулираният въпрос не покрива общото изискване по чл.280 ал.1 ГПК – да е правен и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е фактически и с поставянето му страната оспорва преценката на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, което не може да е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
На следващо място, като основание за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, касаторът сочи противоречие на съдебния акт с решение на Върховния административен съд. Съгласно т.3 от ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС, понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Поради това, касационното обжалване не се допуска на това основание.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от цитираното ТР, за да бъде въпросът от значение за точното прилагане на закона е необходимо разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването и с оглед изменение в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика при прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точни смисъл на законите.
В случая, жалбоподателката бланкетно твърди, че поставеният въпрос е свързан „с точното прилагане на закона“, но не сочи доводи за това. Предвид това, настоящият състав счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на направените за касационната инстанция разноски в размер на сумата 250 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх.№102225/01.09.2014г., подадена от И. Щ. А., със съдебен адрес – [населено място], [улица] ет.2 кант.№9, представлявана от адв.В. Й., срещу въззивно решение от 27.06.2014г., постановено по възз.гр.д.№9648/2013г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-44-79/17.04.2013г. по гр.д. №54784/2012г. на Софийски районен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от И. Щ. А. срещу Б. М. М. искове за заплащане на консумативни разходи в размер на 1 663,15 лв. и за заплащане на разноски за извършени ремонти в размер на 706,50 лв.
ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.06.2014г., постановено по възз.гр.д.№9648/2013г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-44-79/17.04.2013г. по гр.д. №54784/2012г. на Софийски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. Щ. А. срещу Б. М. М. иск за заплащане на наемна цена по договор за наем в размер на сумата 5 850 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 ГПК И. Щ. А. да заплати на Б. М. М. сумата 250 лева разноски за настоящото производство.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.