О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София, 09.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.02.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1533 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Й. Е. Г. – гръцки гражданин, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2050 от 08.11.2013 год., по т.д.№ 949/2013 год., с което е потвърдено решение № 2187 от 19.12.2012 год., по т.д.№ 574/2012 год. на Софийски градски съд № 2187 от 19.12.2012 год. за отхвърляне, като неоснователен, предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], гр. София иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 35 060.70 евро, с левова равностойност 68 572.76 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението на лизингодателя да му прехвърли собствеността върху лизингованата вещ, съгласно т.51, ал.1, т.1 от договора за лизинг, за периода 31.03.2011 год. – 15.02.2012 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствените правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Може ли срокът на лизингов договор да бъде продължаван чрез конклудентни действия?”; 2.„Пълномощното за управление на лизингован автомобил, издадено след изтичане на договора за лизинг може ли да бъде разглеждането като продължаване на договора?”; 3.” Приложима ли е нормата на чл.293, ал.3 ГПК по отношение на лизинговите договори?”; 4.”Може ли да се приеме, че липсва законна форма за валидност на споразумение към договор за лизинг, когато основаният договор е сключен в писмена форма, а споразумението е сключено чрез конклудентни действия?”.
Като израз на визираното противоречие са посочени решение № 943/ 2009 год., по гр.д.№ 4902/2008 год. на ІV г.о. на ВКС, определение № 129/01.03.2013 год., по т.д.№391/2012 год. на ІІ т.о.на ВКС, решение № 73/08.02.2013 год., по т.д.№ 1432/2012 год. на Пловдивския апелативен съд и решение от 05.06.2007 год., по в.а.д.№ 83/2006 год. на АС при Б..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на поддържаните селективни основания и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за недоказано твърдяното от ищеца договорно неизпълнение на лизингодателя, изразяващо се в непредаване на лизингованата вещ в уговорения между страните срок за което да е налице основание за ангажиране на договорната му отговорност по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
Изложени са съображения, че макар и уговорената неустоечна клауза на чл.51, ал.1, т.1 от договора валидно да обвързва съконтрахентите, то обстоятелството, че към 31.03.20111 год. – началната дата, от която лизингополучателят претендира неустойка, същият е бил неизправна страна по договора, тъй като е имал неизплатени лизингови вноски в общ размер от 15 757.49 лв., изключва да са осъществени предвидените в чл.5, ал.1, т.1 от договора кумулативни условия за възникване задължението на лизингодателя да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху лизингованата вещ. Според въззивната инстанция допълнителен аргумент в подкрепа на изградения правен извод за неизправността на ищеца, като съконтрахент, поради наличие на неизпълнено парично задължение по процесния лизингов договор към релевантния за спора момент е безспорно извършеното от последния на 15.02.2012 год. при покупка на процесното мпс изплащане на сумата от 32 963.48 лв. на лизингодателя.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси, макар и важни, нямат самостоятелно обуславящо значение за крайния правен резултат по делото.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил решаващите правни, а не фактически, изводи на съда по конкретното дело.
В случая за да приеме за неоснователна заявената от ищеца претенция за заплащане на договорената мораторна неустойка, поради забавено изпълнение на задължението на лизингодателя да му прехвърли собствеността на процесната лизингована вещ, въззивният съд се е позовал на отсъствие на предпоставките на чл.5, ал.1, т.3 от договора, като е счел, че наличието на безспорно установен в хода на делото, вкл. от заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, остатък на сумата 15 757.49 лв., формиран от конкретизирани по размер неиздължени лизингови вноски, изключва лизингополучателят да е изправна страна по договора, поради което изискуемостта на задължението на лизингодателя за прехвърляне собствеността на лизингованата вещ, към същия този момент, не е била настъпила.
Следователно, доколкото отговорът на всеки един от формулираните от касатора правни въпроси, не би могъл да обуслови различен от постановения от въззивния съд краен правен резултат, то основната главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е недоказана.
Що се касае до обосноваността на изградените от Софийски апелативен съд фактически изводи, която всъщност касаторът оспорва, позовавайки се на грешка при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, то дори оплакването му да е евентуално основателно, същото – относимо към основанията по чл.281, т.3 ГПК е ирелевантно към предпоставките за достъп до касация, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
При отсъствие на правен въпрос, който да попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не дължи произнасяне по основателността на визираните критерии за селекция.
Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ВКС, не се включват в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК нито определенията на ВКС, постановени в производството по чл.288 ГПК, нито арбитражните решения, на които актове касаторът се позовава. Не са част от съдебната практика и решенията на различни по степен съдилища в страната, които нямат изрично отбелязване, че са влезли в сила, каквото е и приложеното с касационната жалба решение № 73/ 08. 02. 2013 год., по т.д.№ 1432/ 2012 год. на Пловдивския апелативен съд.
С решение № 943/09, по гр.д.№ 4902/2008 год. на ІV г.о. на ВКС, което – постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, е относимо към критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, но не и към този по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, съставът на касационната инстанция се е произнесъл по приложението на чл.62, ал.1 КТ, т.е. по въпрос, който въобще не е бил разглеждан от Софийски апелативен съд, нито е идентичен, с някой от формулираните от жалбоподателя Й. Е. Г., правни въпроси.
Отделен в тази вр. остава и въпросът, че селективното основние по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, в този случай то не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 3000 лв. – заплатено в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 18. 04. 2014 год., адвокатско възнаграждение с ДДС, по отношение на което отсъства възражение по чл. 78, ал.5 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2050 от 08.11.2013 год., по т.д.№ 949/2013 год..
ОСЪЖДА Й. Е. Г. – гръцки гражданин да заплати на [фирма], гр. София сумата 3000 лв./ три хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: