ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 176
София, 06.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1082/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А” Е. – гр. Б. срещу Решение № 142 от 22.VІ.2009 г. по гр.д. № 253/ 2009 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставено в сила Решение № 4 от 17.ІІ.2009 г. по гр.д. № 88/ 2007 г. на Русенски окръжен съд, с което е отхвърлен искът по чл. 254 ГПК (отм.) на “А” Е. – гр. Б. срещу Персонифицирано дружество ”А” – регистрирано в ФРГ, гр. Б., със седалище в България, Свободна безмитна зона – гр. Р. за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 25 510 лв. по изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 6393/ 2006 г. на РРС и сумата 102 020 лв. по изпълнителен лист по гр.д. № 1574/ 2007 г. на РРС, представляващи частично задължение по Споразумение от 8. ХІІ.2003 г., с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Изложение на касационни основания жалбоподателят поддържа, че по съществен процесуален въпрос от значение за изхода на делото: 1. чия е доказателствената тежест при отрицателен установителен иск с предмет липса на задължение на ищеца, съдът, като е приел, че тежестта е върху ищеца, се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят сочи, че 2. по въпроса за относимите доказателства за установяване има ли предмет договорът за заем и за проверка на счетоводната документация на търговеца дали притежава сумата, която предоставя в заем, е от значение за развитие на правото. Поддържа, че не могат да имат различен подход гражданският съд и административният съд – ако разглежда договора от данъчна гледна точка, при установяване на един и същи факт – разполагал ли е търговецът със сумата, предоставена в заем, към датата на договора, който въпрос следва да се уеднакви и който е от значение за развитие на правото. Жалбоподателят счита, че същественият материалноправен въпрос 1. за момента на прехвърляне на правата върху временни удостоверения от капитала на акционерно дружество, е решен в противоречие с Решение на ВКС № 773/ 25.І.2008 г., а въпросът 2. за режима на осъществяване на сделка, в която една от страните е регистрирана в безмитна зона, е от значение за развитие на правото поради липса на съдебна практика. Иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Персонифицирано дружество ”А” – регистрирано в ФРГ, гр. Б., със седалище в България, Свободна безмитна зона – гр. Р. по съображения, изложени в писмен Отговор, възразява, че решението не подлежи на касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК, излага евентуално и съображения за неоснователност по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.), както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По изложените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси. Разрешен процесуален въпрос е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на своите процесуални действия и по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, както и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия или не е зачел надлежно извършени от тях процесуални действия, като не е необходимо съдът изрично да се е произнесъл в решението по някой процесуален въпрос, достатъчно е да е процедирал неправилно. За да е релевантен за делото, процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението – да се отнася до служебните задължения на съда, правото на защита, правото на участие на страните при извършване на процесуалните действия, и конкретното разрешение на процесуалния въпрос да се е отразило на правилността на решението във вреда на жалбоподателя.
С оглед изложеното жалбоподателят неоснователно поддържа, че като е посочил неправилно, че доказателствената тежест при отрицателен установителен иск с предмет липса на задължение на ищеца, е върху ищеца, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.становена и безспорна е съдебната практика, че в производството по отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК(отм.), длъжникът(ищец по делото) следва да докаже възраже – нията си срещу вземането, а ответникът – взискател в изпълнителното производство – да установи, че е налице вземането. Като е обсъдил доводите и възраженията на страните във връзка със създадените правоотношения, основани на Договор за покупко – продажба на слънчоглед, Договор за временна финансова помощ и Споразумение от 8. ХІІ.2003 г. и като е приел, че ищецът не е доказал възраженията си, че е погасил задължението, като е прехвърлил акции, както и че задължение не е възникнало поради противоречие на изпълнителния титул със закона – неспазване от ответника на ЗНИ и действащия към сделките Валутен закон, както и възражението за липса на предмет на договора за заем, съдът не е постановил решението си в нарушение на правилата за доказателствената тежест при отрицателните установителни искове. Постановеното решение е в съответствие с практиката на ВКС по исковете по чл. 254 ГПК (отм.), поради което е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По изложения от жалбоподателя процесуален въпрос за доказателствата за установяване има ли предмет договора за заем и за необходимостта от проверка на счетоводната документация на търговеца за установяване дали притежава сумата, която предоставя в заем. Въпросът за начина на решаване от гражданския и от административния съд на въпроса притежава ли търговец в съответствие със законодателството на страната, паричните средства, които е предоставил в заем на друго лице, може да е важен, но не е релевантен за изхода на делото. По въпроса за формалната доказателствената сила на частен писмен документ – Договор за покупко-продажба, Договор за временна финансова помощ и Споразумение от 8. ХІІ.2003 г., сключено за уточняване за задълженията, породени от двата договора, е налице установена съдебна практика, както и по въпроса за нищожност на договор поради невъзможен предмет. Като е направил изводите си въз основа на посочените частни писмени документи, че ищецът дължи сумите, посочени в Споразумението, произхождащи от сключените два договора, за което не е необходимо предоставящият сумите да докаже, че към този момент ги е притежавал съобразно действащото законодателство и като не е уважил искането за назначаване на експертиза за установяване дали заемодателя е притежавал сумите, включително и ч. проверки по счетоводните записвания, и е приел за неоснователно възражението на ищеца, че не дължи сумите поради нищожност на сключените от страните договори, съдът не е нарушил правилата на доказване. Не е допуснато процесуално нарушение от съда и с несъбирането на доказателства дали заемодателят е притежавал сумата, предоставена в заем по възражението на жалбоподателя за нищожност на договора за временна финансова помощ поради липса на предмет, поддържано от жалбоподателя в смисъл, че ответникът следва да установи като налична сумата, предоставена в заем. Нищожност на договор поради липса на предмет по чл. 26 ал. 2 ЗЗД е налице, когато договорът има невъзможен предмет, в смисъл обектът на правоотношението – вещ, нематериално благо, действие или бездействие – да е невъзможен, да е равнозначен на липса на предмет, каквото основание жалбоподателят не е поддържал.
По изложените материалноправни въпроси: 1. за момента на прехвърляне на правата върху временни удостоверения от капитала на акционерно дружество. Въпросът не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото Решение на ВКС № 773/ 25.І.2008 г. по т.д. № 406/ 2007 г., в което е разрешен въпрос за прехвърлени с джиро поименни акции и временни удостоверения и необходимостта от вписването му в книгата на поименните акционери. Съдът е изложил подробни съображения, че ищецът не е погасил задължението, ч. даване вместо изпълнение, с извършеното с Протокол от 7. ХІ.2004 г. предаване на 651 000 бр. привилигировани акции на приносител, при условие, че размерът на гарантирания дивидент е не по-малко от 18% годишно от номинала, като е посочил, че жалбоподателят не е представил доказателства, че е изплатил пълната номинална стойност на записаните акции, че Временно удостоверение № 007/7. ХІ.2004 г., е издадено в нарушение на чл. 25 от Устава на “А” АД – гр. Б. и на чл. 187 ал. 2 ТЗ и затова, че дори и да е налице валидно прехвърляне на акции, жалбоподателят не е доказал да са изплащани дивиденти на акционерите – да се е сбъднало условието за гарантиран дивидент.
2. По въпроса за режима на осъществяване на сделка, в която една от страните е регистрирана в безмитна зона. Както излага жлбоподателят, по този въпрос въззивният съд не е изложил подробни мотиви, като е приел, че въпросът дали ответникът няма търговска регистрация в България и данъчна регистрация, е ирелевантен за спора. Тъй като не е налице произнасяне от въззивния съд по материално – правен въпрос, релевантен за спора, неоснователно е искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 142 от 22.VІ.2009 г. по гр.д. № 253/ 2009 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: