7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 12.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..…………..…. и с участието на прокурора ……………………….…………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 678 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по две жалби, подадени от главна страна и от конституирано в процеса трето лице-неин помагач.
Касационната жалба с вх. № 12888 от 22.ХІ.2013 г. на столичното [фирма] е против онази част от решение № 1901 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 17.Х.2013 г., постановено по гр. дело № 1752/2013 г., с която д-вото е било осъдено – на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД – да заплати на [фирма]-София сума в размер на 334 700 евро (триста тридесет и четири хиляди и седемстотин евро, чиято левова равностойност е 652 665 лева), ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото /17.VІІІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане, която сума представлявала обезщетение за ползването без основание на реална част от УПИ-43 по плана на [населено място], м. „Н.-К.” с пространство от 13 388 кв. метра в периода от 1 юли 2008 г. и до 30.VІІ.2010 г.
Оплакванията на търговеца касатор са за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД да се отхвърли изцяло, или алтернативно – присъденото в тежест на касатора обезщетение да се намали до размер на 348 187.72 лв. (триста четиридесет и осем хиляди сто осемдесет и седем лева и седемдесет и две стотинки), като и в двата случая нему бъдат присъдени разноски по водене на делото в размер на сумата 23 910 лв.: съгласно приложен Списък по чл. 80 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК [фирма]-София обосновава приложното поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част от решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 18/5.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 527/09 г., по материалноправния въпрос: „Дали размерът на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ГПК се определя според принципите за определяне на обезщетение при неоснователно обогатяване – по средни пазарни цени на наема за конкретен имот и сходни на него за даден период или автоматично се приема, че то е аритметична величина, изчислена посредством умножаване на последната вноска от наемния договор по броя на месеците, за които се претендира обезщетението?” Отделно от това, в атакуваната осъдителна част на постановеното от САС решение се съдържало произнасяне по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, а също и за „точното развитие на правото”, а именно: „Дали има действие споразумение, с което е продължено действието на договор за наем, прекратен преди датата на сключването му, респ. дали договор за наем има действие и след датата на сключване на такова споразумение?”. В последващо „допълнение към касационната жалба /в т.ч. и към изложението на основанията за допускането й до разглеждане/” касаторът [фирма] отново се позовава на наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с „погрешното” произнасяне на въззивната инстанция по процесуалноправния въпрос: „Може ли първоинстанционният съд да обяви за установени правни последици, а не обстоятелства?”, който въпрос бил решен в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 398/18.ХП.2011 г. на ІV-то г.о. по гр.дело № 1672/2010 г.
Съответно касационната жалба с вх. № 12709/20.ХІ.2013 г. на С. , подадена в качеството й на трето лице-помагач на първия касатор, е срещу същата осъдителна част на постановеното от САС решение, съдържа оплаквания за наличието на всички касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, т.е. и за необоснованост и с нея също се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД да се отхвърли в предявения по делото неин размер или, алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът С. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част на решението си САС се е произнесъл „по материалноправни въпроси при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и в противоречие с практиката на ВКС – решение № 18 от 5.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 527/09 г.” Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото били следните 3 процесуалноправни въпроса, предмет на произнасянето на САС, представляващи „новост в практиката”, а именно: 1./ Дали след като в процеса е установено, че подпомагащата страна няма интерес да предяви иск срещу която и да е от главните страни, следва ли тя да продължава участието си в делото, макар и неправилно конституирана?; 2./ Допустимо ли е привличането на подпомагаща страна в процеса, която не е имала възможност да заяви своето отношение по представените искова молба и отговор към нея и е била лишена от възможността да участва при изслушването и приемането на експертизи, имащи съществено значение за делото, както и да се счита обвързана с факти, обявени за безспорни, но по които не е имала процесуалната възможност да заяви своето отношение?; 3./ Допустимо ли е изменение на страните по една правна връзка /договор/, след като същият е прекратен поради изтичане на уговорения между страните срок?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната от [фирма] и от третото лице-помагач С. община негова осъдителна част, претендирайки потвърждаването му и осъждане на търговеца касатор да заплати разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на сумата от 9 600 лв. (девет хиляди и шестстотин лева), представляваща платен адвокатски хонорар съгласно приложените Списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие серия „А”, № 0343295/1.ІІ.2014 г.
В своя писмен отговор по касационната жалба на третото лице-негов помагач касаторът [фирма] е заявил, че се присъединява към нея досежно поддържаното оплакване за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част в нарушение на материалния закон.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни /главна и подпомагаща/ във въззивното производство пред САС, както касационната жалба на софийското [фирма], така и тази на конституираната като трето лице помагач на търговеца настоящ касатор С. община, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на [фирма]-София:
Ноторно е, че при селектирането на всяка една касационна жалба меродавно за преценката на ВКС е единствено онова, което съставът на съответния въззивен съд възприема от правна страна по делото.
За да уважи исковата претенция срещу д-вото настоящ касатор с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД до размер на сумата от 334 700 евро, съставът на САС е приел, че неин предмет е „обезщетение за ползването на имот след противопоставянето на наемодателя”, както и че същото „не може да бъде по-ниско от уговорения наем и ще е съизмеримо със среднопазарната цена, стига ищецът да успее да докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем”, т.е. изключително в зависимост от волята на ищеца, изразена в петитумната част на исковата му молба, е била поставена необходимостта от конкретно изследване въпроса за размера на средните пазарни наемни цени. При констатацията, че в процесния случай липсват твърдения на ищцовото [фирма], че се претендира обезщетение в размер на средния пазарен наем, последното е било определено в пределите на уговорения с преустановилия действието си договор – в размер на месечните вноски, които наемателят дотогава е дължал.
Ето защо се налага извод, че произнасянето на САС по този материалноправен въпрос не противоречи на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 18 на състав от І-во т.о. на ВКС от 5.ІІІ.2010 г. по т. д. № 527/09 г., респ. на Р. № 90/8.VІІ.2009 г. на І-во т.о. по т. д. № 3/2009 г. или на Р. № 68 от 21.ІV.2009 г. по т. д. № 697/08 г. на ІІ-ро т.о. Първият от тези три съдебни акта е основан върху обстоятелството, че в съответното въззивно пр-во е било оставено без уважение доказателствено искане на претендиращият обезщетението бивш наемодател за допускане на съдебно-икономическа експертиза, която в заключението си да се произнесе вкл. и „по размера на средния пазарен наем за всеки отделен месец от времето по използване на имота след прекратяване на договорната връзка”. Докато такова искане в настоящия случай ищцовото д-во не е поддържало.
Наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол не се констатира обаче и при съпоставка между обжалваната осъдителна част от въззивното решение и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 389/18.Х.2011 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 1672/2010 г. /отнасящо се до правомощието на въззивния съд да следи за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения и при констатирано нарушаване на чл. 146 ГПК да повтори опороченото действие както извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване/. Напротив, съгласно мотивите към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., „материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства”.
Не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол по отношение атакуваната осъдителна част на въззивното решение. Формулираният от този касатор материалноправен въпрос относно това дали има действие, /т.е. валидно ли е/ споразумение за продължаване действието на договор за наем, преустановено с изтичането на уговорения срок за ползване на вещта, в действителност не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваната осъдителна част от решението му и следователно е с изцяло хипотетичен характер.
При този изход на настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и с оглед изрично направеното от ответното по касация [фирма]-София искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 2 ГПК, търговецът касатор ще следва да бъде осъден да му заплати направените разноски в размер на сумата от 9 600 лв. – съгласно приложените Списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.
2. По касационната жалба на конституираната в процеса като трето лице-помагач на страната на първия касатор С. община:
Въззивната инстанция е могла да констатира, че искането за конституиране на С. община като трето лице-помагач на страната на [фирма] е било направено своевременно – в пределите на законоустановения срок, както и че след уважаването му общината не е правила доказателствени искания, които да са били отхвърлени. Досежно правният интерес от участие в делото на същата подпомагаща страна, САС е приел, че той произтича директно от разпоредбата на чл. 52 от закона за управление на отпадъците /погрешно посочен чл. 92, вместо 52-бел. на ВКС/, предвид задълженията, които С. община в лицето на своя кмет е имала през исковия период по изпълнение на разработената програма за управление на отпадъците, представляваща неразделна част от общинската програма за околна среда. Изложеното налага извод, че нито един от трите, формулирани от третото лице-помагач правни въпроси, не е такъв който да е бил включен в предмета на спора по делото и да е обусловил решаващите изводи на САС при постановяване на атакуваното негово решение. При тези данни по делото се явява безпредметно обсъждането дали са налице допълнителните предпоставки за допустимост на касационния контрол, релевирани от С. община, а именно тези по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а и отъждествяването на което и да е от касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационното обжалване – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последното.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1901 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 17.Х.2013 г., постановено по гр. дело № 1752/2013 г. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК- да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], Р-н „К.”, ул. „Св. Г. П.” № 2, СУМА в размер на 9 600 лв. (девет хиляди и шестстотин лева), представляваща платено възнаграждение за един негов адвокат от САК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 678 по описа за 2014 г.