О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
гр. София, 23.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3403/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. И. и С. И. Грънчовска от [населено място] срещу въззивно решение № 192 от 10.05.2019г., постановено по в.гр.д.№ 137/2019г. на Плевенския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение окръжният съд е потвърдил решение № 1906 от 07.12.2018г. по гр.д. № 3850/2017г. на Плевенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против “Булгаргаз” ЕАД и “Рубин инвест” АД искове по чл.440 ГПК за признаване за установено, че вторият ответник не е собственик на апартамент № 12, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] както и иска им против С. К. К. с правна квалификация чл.108 ЗС относно същия имот.
По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство С. И. Г. е била настанена в процесния апартамент под наем съгласно договор от 07.12.1984г., сключен с ОФ ”Жилфонд”, [населено място], който е бил предоставен за стопанисване на Държавен стъкларски завод “И. В.”. След прекратяване на наемното правоотношение на основание чл.36, ал.1, т.6 ЗНО /отм./ ищците са останали да живеят в имота до предоставянето на друго жилище съгласно решение по гр.д.№ 2604/1995г. на ПлРС. През 2001 г. имотът е деактуван като държавен и е станал собственост на “Рубин”АД, в качеството му на правоприемник на стъкларския завод, а впоследствие на “Рубин инвест” АД. През 2015г. е образувано изпълнително дело с взискател “Булгаргаз”ЕАД и длъжник “Рубин инвест”АД, като с влязло в сила постановление от 27.10.2015г. на ЧСИ имотът е възложен на купувача по публичната продан С. К., който на 31.01.2016г. е бил въведен в него.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния апартамент по давност, тъй като са започнали да осъществяват фактическа власт върху него като наематели, респ. са били негови държатели и по делото не е установена промяна на намерението им да владеят имота като свой и това да е достигнало да представител на неговия собственик. Посочено е, че не може да се приеме за демонстрация на променено намерение /”interversio posesionis”/обстоятелството, че след деактуването на имота ищците не са заплащали наем на новия собственик, с когото не са били в наемни отношения. Изложени са и съображения, че преди публичната продан те по никакъв начин не са демонстрирали, че се считат за собственици на имота – не са подали данъчна декларация, не са се снабдили с титул за собственост, искали са да го закупят и дори след завеждането на изпълнителното дело по време на съдебната защита, която са предприели по приложените граждански дела през 2016г., те не са твърдели, че са собственици.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Какви по вид и характер действия следва да извършва осъществяващият фактическата власт върху вещта, за да се приеме, че я упражнява по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС като владелец; 2. В какви действия се изразява намерението за своене на вещта – следва ли винаги намерението да се обективира спрямо собственика и по какъв начин, вкл.когато собственикът е неизвестен за осъществяващия фактическата власт или когато собственикът знае за чуждата фактическа власт, но не се противопоставя с действия по чл.116, б.”б” и “в” ЗЗД; 3. Как следва да се прилага презумпцията по чл.69 ЗС в случаи на осъществяване на фактическа власт върху вещта и по-конкретно когато тя е придобита без правно основание (т.нар. завладяване), в т.ч. в случаите, в които собствеността се придобива след установяване на фактическата власт на владелеца; 4. Необходимо ли е съдът да обсъди и прецени всички релевантни обстоятелства по делото и всички доводи на страната и 5. Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви и какво следва да бъде тяхното съдържание
Ответникът по жалбата С. К. К. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска като претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като третият въпрос не кореспондира на данните по делото и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а останалите въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, според която при започнато упражняване на фактическа власт върху недвижим имот на правно основание /в случая на наемно правоотношение, а след прекратяването му по силата на съдебно решение/, лицето, упражняващо тази власт има качеството на негов държател, като в тази хипотеза презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за оборена. За да придобие по давност правото на собственост върху имота е необходимо държателят с едностранни действия да превърне държането му във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва, че държателят е престанал да държи имота за другиго, а е започнал да го държи за себе си. При спор за собственост, ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже, че е започнал да държи имота за себе си с намерение да го свои, като тези му действия са доведени до знанието на собственика. Следователно промяната в намерението за своене може да настъпи в резултат на извършени от страна на държателя активни действия, а не със самия факт на настъпила промяна в носителя на правото на собственост върху вещта, още повече, че в случая по делото не е установено кога това обстоятелство е станало известно на касаторите. Посочената от тях практика на ВКС и ВС се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице, нито същите сочат конкретно в какво се състои противоречието.
Поставените процесуалноправни въпроси също не са решени в противоречие с посочената в изложението в противоречие с практиката на ВКС и ВС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващият му извод за неосъществен в полза на касаторите фактически състав на придобивната давност е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото, като същите не сочат какви релевантни за спора факти се установяват от необсъдените според тях доказателства. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация С. К. сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 192 от 10.05.2019г., постановено по в.гр.д.№ 137/2019г. на Плевенския окръжен съд.
О с ъ ж д а И. К. И. и С. И. Грънчовска от [населено място] да заплатят на С. К. К. от същия град сумата 1200 лв./хиляда и двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: