4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 27.03. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 671/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат С. Д. от АК [населено място], като пълномощник на М. Н. В. и К. М. В., срещу въззивното решение № 192 от 13.11.2014 г. по в. гр. д. № 404/2014 г. на Варненския апелативен съд.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 897/13.06.2014 г. по гр. д. № 1947/2011 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск за собственост на жилище, съставляващо първия етаж от сграда със застроена площ от 118,86 кв. м., състоящ се от входно антре, две спални, дневна, столова, кухня, баня, тоалет, пералня и два балкона, ведно с прилежащите му обслужващи помещения и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор 10135.5504.77.1.1, и гараж на приземния етаж, съставляващ имот с идентификатор № 10135.5504.77.1.5, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация В. Д. П. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, П. К. В. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Ищците твърдят, че са собственици на имотите по исковата молба, тъй като ги придобили по давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 1994 г. до датата на предявяване на иска на 14.09.2011 г.
Въззивният съд приел, че фактическата власт върху жилището е осъществявана от ищците, сега касатори, а относно гаража не са събрани никакви доказателства за подлежащия на установяване факт кой е упражнявал фактическата власт. Позовавайки се на презумпцията по чл. 69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, съдът посочил, че следва да са налице доказателства за наличието на волево изявление, външно изразяване, манифестиране на субективния елемент на владението – че намерението, с което се държи вещта, е тя да се свои. В настоящия случай такава воля не се установява да е била налице и да е била ясно изразена, и то спрямо легитимиращите се като собственици на основание съдебна делба – спогодба: ответниците П. В. и В. П. – бивши съпрузи, бракът между които е прекратен през 2007 г. Съдът посочил, че липсата на субективния елемент на владението най-ясно личи от поведението на ищците, които са родители на ответника П. В., при воденето на други дела, включително касаещи спорните по настоящото дело имоти. Така, по гр. д. № 9144/2007 г. на Варненския районен съд с предмет предявен от П. В. иск за установяване, че е изключителен собственик на спорните сега имоти, ищецът К. В., разпитан като свидетел, не е заявил негови и на съпругата си М. В. – другата ищца, права, а е посочил, че е помогнал за изграждането на сградата, като го е направил за сина си, а той да го даде на децата си, пояснявайки, че няма защо синът му да го включва в имота, защото си има свое жилище. Такова е становището на ищците и в качеството им на ответници по предявения от В. П. иск за делба на третия етаж, изразено по в. гр. д. № 760/2010 г. на Варненския окръжен съд от процесуалния им представител, но в тяхно присъствие – налице е било съглашение М. и К. В., като по-възрастни, и предвид поетапното изграждане на сградата, да продължават да обитават първия етаж, който е собственост на П. и В., а последните да обитават третия етаж. Съдът посочил и, че не е обвързан от направеното от П. В. признание на иска в настоящото производство, тъй като на основание чл. 178 ГПК то следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Изложеното по-горе разколебава признанието на иска, а и не съответства на заявените от ответника изключителни права именно върху спорните имоти по предявения иск по гр. д. № 9144/2007 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба, се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. след като е доказан обективният елемент на владението и поради това субективният се презумира по силата на чл. 69 ЗС, то следва ли ищцовата страна да доказва този субективен елемент; 2. след като доказателствената тежест за оборване на презумпцията е на ответната страна, а същата не представя и не сочи доказателства за това, може ли съдът да приеме, че презумпцията е оборена.
За да се допусне касационно обжалване, разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и задължителната съдебна практика – т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изискват да бъде формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. С оглед данните по делото и приетото в обжалваното решение, следва да се посочи, че по иска за собственост на гаража поставеният от касаторите първи въпрос е изграден на фактически изводи, каквито въззивният съд не е направил. В този смисъл въпросът не е свързан с решаващите мотиви за отхвърляне на иска, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице. От друга страна фактическите изводи, които съдът е направил – че не е установено ищците да упражняват фактическата власт като един от елементите на въведеното от тях основание – придобивна давност, не могат да бъдат предмет на проверка от касационната инстанция на този етап на производството, тъй като съдът не проверява правилността на решението и на фактическите констатации, а предпоставките за допускане на касационно обжалване. А щом първият елемент от фактическия състав на владението е приет за недоказан, то поставеният втори въпрос, който е свързан със субективния елемент, не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
По иска за собственост на жилището, съставляващо първия етаж от сградата, въззивният съд приел, че фактическата власт се упражнява от касаторите, т.е. обективният елемент от фактическия състав на владението е доказан. Не се установява, обаче, да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване за този обект, тъй като поставените от касаторите правни въпроси са намерили отговор в решение № 219 от 31.10.2014 г. по гр. д. № 793/2014 г. на ВКС, I-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С него е прието, че
презумпцията по чл. 69 ЗС, касаеща субективния елемент на владението – намерението да се владее за себе си, размества тежестта на доказване и при твърдение, че владелецът не е владял за себе си, оспорващият следва да докаже това. Когато, обаче, владението върху имот е предадено от собственика му на трето лице, за да си служи с него, презумпцията е оборена. Когато основанието, на което е предадена фактическата власт, сочи на държане, владеещият, за да установи придобиване на собственост на основание давностно владение, следва да докаже, че е променил намерението си и владее имота за себе си, което е демонстрирал пред собственика.
В разглеждания случай даденото от въззивния съд разрешение не противоречи, а е в съответствие с тази задължителна съдебна практика. Така, след анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът е приел за установено, че ищците /касатори/ са започнали да упражняват фактическата власт върху първия жилищен етаж въз основа на съглашение със собствениците на този етаж – ответниците по иска, и следователно са държатели на имота, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. При това положение в тежест на ищците е да установят, че са завладели имота за себе си и да демонстрират пред собствениците тази промяна в намерението, с което упражняват фактическата власт. Такива доказателства по делото не са ангажирани, поради което и съдът е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС не е осъществен. При наличието на задължителна съдебна практика, която не се налага да бъде променена, не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване по поставените от тях въпроси досежно първия жилищен етаж.
На ответницата по касация В. П. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б № 220330 от 05.01.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 192 от 13.11.2014 г. по в. гр. д. № 404/2014 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Н. В. и К. М. В. да заплатят на В. Д. П. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: