О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
С., 27.04. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 1444/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ц. А. Я., подадена от адв. М. К. Д., срещу определение № 97 от 14.02.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 68/2018г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1101 от 19.12.2017г., постановено по гр. д. № 534/2017г. на Добричкия окръжен съд, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната подадената от нея искова молба с вх. № 52748/18.09.2017г. и е прекратено производството по делото.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Жалбоподателят развива довод, че предявеният иск не е осъдителен, а установителен за размера на неимуществените вреди, претърпени от ищцата вследствие действията на ответниците, като сума от 100 000 лв. е посочена за улеснение на съда в ориентирането му относно размера на вредата, която той определя по справедливост, а не е цена на иска. Поддържа, че същият е неоценяем и неправилно било прието, че се претендира обезщетение с конкретна стойност. Счита, че субективното възприятие на страната за размера на неимуществената морална щета не може да служи за определяне на размера на пропорционална държавна така. Искането е за отмяна на определението като неправилно, евентуално прогласяване на неговата нищожност.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 3, т. 2, предл. 2 и т.3 и чл. 280, ал.2 ГПК. Жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и Съда на ЕС по въпроса „Оценяем или неоценяем е искът за неимуществени вреди и как се определя държавната такса по него?“.Твърди противоречие с разрешенията по този въпрос, дадени с решение № 76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. и определение № 449/29.07.2015г. по ч. т. д. № 1596/15г. на ВКС, I т.о. на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е подадена след влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86/2017г., и подлежи на разглеждане по този ред.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че производството пред Добричкия окръжен съд е образувано по предявени от Ц. А. Я. срещу пет физически лица искове за заплащане на сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на противоправните действия на ответниците; че исковата молба е оставена без движение и на страната са дадени указания за внасяне на държавна такса в размер на 4000 лв., от които заплатени били 30.00 лв.; поради невнасянето в указания срок на останалата сума от 3970 лв. производството по делото било прекратено. Счел е, че дадените от първоинстанционния съд указания за довнасяне на държавна такса в сочения размер са правилни, изхождайки от разбирането, че всеки иск, с който се претендира определена сума пари е оценяем и дължимата за него държавна такса се определя спрямо материалния интерес, като неизпълнението им обуславя предвидената в чл. 129, ал. 3 ГПК неблагоприятна за страната последица.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290, ал.2 вр. с чл. 291 ГПК преди изменението на ГПК, обнародвано с ДВ бр. 86/2017г.; с акт на Конституционния съд на Република България, с който е призната противоконституционността на приложим по делото закон или несъответствието му с общопризнатите норми на международното право или с международен договор, по който Р. България е страна; акт, с който е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на закон, но същият е изтълкуван конформно, и следва да се прилага по точно определения, съответстващ на Конституцията, начин или акт, с който се констатира наличие или липса на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от действащата Конституция, даващи разрешение на правен въпрос от значение за изхода на делото; с преюдициално заключение на С. относно тълкуването на приложима общностна норма или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Независимо от предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания до касационно обжалване се допуска въззивното определение когато то е вероятно нищожно или недопустимо, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи.
В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения/определения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби.
След извършената служебна проверка съдът намира, че въззивното определение е валидно и допустимо, жалбоподателят не развива доводи за очевидна неправилност и не обосновава наличието на поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 – т.3 ГПК по поставения въпрос, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. С цитираните решение № 76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. на ВКС, I т.о. и определение № 449/29.07.2015г. по ч. т. д. № 1596/15г. на ВКС, I т.о. на ВКС е дадено правно разрешение на въпроса „оценяем или неоценяем е предявен установителен иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни”. В тях е прието, че след като липсват критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл.69, ал.1 ГПК, както и за определяне на приблизителна цена по чл.70, ал.3 ГПК, то искът е неоценяем и при предявяването му съдът събира държавна такса по чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Този извод се основава на разбирането, че материалният интерес на кредитора при иск за установяване недействителност на договорна клауза в такава хипотеза не се явява пряко засегнат, поради което и не би могъл да бъде база за определяне цената на иска. Предмет на установителния иск е действителното съдържание на клаузата и цената му не би могла да бъде определима от декларирания от длъжника материален интерес. Така формираната съдебна практика е неотносима към настоящия спор.
Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по тази частна жалба.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното:
По смисъла на чл. 68 ГПК цената на иска представлява парична оценка на предмета на делото, т.е. на твърдяното или отричано от ищеца гражданско субективно право, чието естество обективно следва от фактическия състав, който го поражда (фактите и обстоятелствата, посочени в обстоятелствената част на исковата молба) и съдържанието на спорното право, посочено в петитума на исковата молба, чието съществуване или несъществуване ищецът иска да бъде установено в съдебното решение със сила на пресъдено нещо. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е оценимо в пари или неоценимо в пари право. В случая се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт, като паричният еквивалент, който е от естество да репарира претърпените вреди, се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и е свързано с преценката на конкретни, обективно настъпили обстоятелства. Няма спор в теорията и практиката, че претенцията за присъждане на обезщетение за репариране на неимуществени вреди е претенция за парично вземане. Предявеният иск е оценяем, тъй като предмет на същия е оценимо в пари право.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 97 от 14.02.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 68/2018г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: