О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
[населено място],06.03.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 504/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 ГПК и е образувано по касационна жалба на М. В. Р. от [населено място], чрез адв.Т. Ж. АК [населено място] срещу решение от 14.02.2011г., постановено по гр.дело№11126/2010г. на Софийски градски съд, административно отделение, трети “В” състав, с което е потвърдено решението на СРС от 1.07.2010г. по гр.дело № 45675/2008г.. Касаторът подържа, че обжалваното решение е неправилно, при наличие на отменителните основания на чл.281, т.3 ГПК. Навежда довода за нарушение на материалния закон- чл.407 ТЗ отм., като поддържа, че с предявяването на гражданските искове в наказателния процес, погасителната давност спира да тече и се прекъсва и по отношение на застрахователя. Като основание за допустимост на касационното обжалване касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК
Ответникът по касация [фирма] не взема становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т.1-3 на разпоредбата. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения в приложението към жалбата, които в случая визират всички хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК.
СРС е сезиран с обективно съединени искове по чл. 407 ТЗ отм. за сумите: от 11 000 лв., частичен от сумата от 25 000 лв., представляваща присъдено обезщетение за неимуществени вреди с влязла в сила присъда срещу причинителя на увреждането Д. Т. Котиус, за сумата от 127,28 лв. разходи за лечение, 189.97 лв. обезщетение за пропуснати ползи, за сумата от 143.03лв. законна лихва върху размера на пропуснатата полза и сумата от 189.97 лв. законна лихва върху размера на пропусната полза, считано от 1.07.2005г. до окончателното й заплащане. Исковете са отхвърлени като неоснователни. Съдът е приел, че след като ищцата е била обезщетена за причинените й вреди с влязлата в сила присъда по нохд. №988/2004г. на Районен съд – [населено място] срещу прекия причинител Котиус, няма основание да получи същото обезщетение от застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” – ответник по делото. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на СРС, но по други съображения. Исковете са отхвърлени като неоснователни поради погасяването им по давност, на каквато дружеството – застраховател се е позовал в хода на исковия процес. Висящото наказателно производство не прекъсва и не спира течението на давността, поради което тя е изтекла, считано от датата на деликта – 30.06.1999г. до датата на предявяване на иска 20.12.2008г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС: 1.От кой момент започва да тече давностния срок за пострадалия срещу застрахователя на деликвента, в случаите, когато има образувано наказателно производство – досъдебно, съдебно и до влизане в сила на присъдата. 2.Наказателното производство прекъсва ли давността по отношение на отговорността на застрахователя. 3. Допустимо ли е ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка “гражданска отговорност” ако не бъде установена по несъмнен начин вината на деликвента за извършено от него престъпление. Поставените въпроси имат връзка с предмета на спора, но от тях обуславящи са тези дали образуваното наказателно производство прекъсна и спира течението на давността по отношение на застрахователя на деликвента. Действително с решение №456 от 18.05.2000г. по н.д. № 435/1999г. на ВС се приема, че за вземания от непозволени увреждания давност не тече, докато трае досъдебното производство за престъплението, причинило вредата в рамките на цялото наказателно производство. Обратно с решение № 504 от 11.04.2006г. по гр.д. № 3215/2004г. на ВКС, ГК се приема, че когато не е предявен граждански иск, висящия наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност, която е пет години, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. И двете решения нямат задължителен за съдилищата характер съгласно т.2 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С ТР №5/2005г. по т.дело № 5/2005г. ОСГТК на ВКС се е произнесло, че дори деянието да е престъпление, давността започва да тече от момента на извършване на деянието, а не от датата на влизане на присъдата в сила, с която е установена престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да бъде предявен в петгодишния давностен срок. Предявяването на гражданския иск, а не висящото наказателно производство е основание за спиране на давността по чл.115, ал.1, б”ж” ЗЗД. Задължително за съдилищата е ТР от 2005г., а не решението по н.д. № 435/1999г. на ВС, съгласно т.2 от ТР №1/2009г., поради което то не може да обоснове извод за противоречиво разрешен въпрос и обжалваното решение на СГС. От горното следва, че по релевантните материалноправни въпроси не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В подкрепа на извода на СГС, че спрямо застрахователя давностния срок започва да тече от настъпване на застрахователното събитие / деликта/ и наказателния процес не прекъсва давността по чл. 392 ТЗ отм., тъй като предявените в този процес граждански искове се основават на чл.45 ЗЗД, е представеното от касатора влязлото в сила решение №176 от 16.03.2009г. по гр.дело № 1212/2008г. на САС, ГК.
Не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело въпросът конкретизиран така: допустим ли е прекия иск на пострадалото лице срещу застрахователя на деликвента за същите вреди, за които има уважен граждански иск в наказателното производство срещу прекия причинител. Въпросът не е обуславящ, тъй като на него е даден положителен отговор от съда и защото решаващия извод за отхвърляне на исковете е погасяването им с изтеклата петгодишна давност по чл. 392 ТЗ отм., в сила към датата на увреждането и аналогичната на него разпоредба на чл. 197 КЗ. Това е достатъчно основание да не се допусне обжалваното решение до касационно обжалване, вкл. и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице противоречиво разрешен въпрос: започва ли да тече нова петгодишна давност по отношение на застрахователя, считано от датата на влизане на присъдата в сила с представените от касатора решения на САС от 16.10.2007г., от 29.10.2007г., от 21.11.2007г. тъй като няма произнасяне по така поставения въпрос. Решение №94 по в.гр.дело №92/2007г. на ВтАС не следва да бъде обсъждано, тъй като няма данни да е влязло в сила / спр. т.3 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, отделно от това е постановено при друга фактическа обстановка.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.,1, т.2 и т. 3 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане, затова
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 14.02.2011 г., постановено по гр.д.№11126/2010г. на Софийския градски съд, АО, трети “В” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: