О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№178
София, 10.04.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 123 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. В. Ж. чрез пълномощника му адвокат Г. Б. против решение № 287 от 12.09.2018 г., постановено по гр.д. № 197 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Перник, с което е отменено решение № 1130 от 22.12.2017 г. по гр.д. № 317/2016 г. на Районен съд-Перник по предявения положителен установителен иск и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Ж. В. Ж. против Земеделска кооперация за производство и услуги „Единство 92“, гр. Перник иск за признаване правото на собственост на ищеца върху ? ид.ч. от недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], местност „Дома“, с площ от * кв.м. и първоинстанционното решение е обезсилено в частта по предявените от Ж. В. Ж. против Земеделска кооперация за производство и услуги „Единство 92“, гр. Перник] отрицателни установителни искове за собственост по отношение на сграда с идентификатор **** и право на строеж върху дворно място с идентификатор ***, върху който е застроена и е прекратено производството по делото в тази част.
Земеделска кооперация за производство и услуги „Единство 92“, гр. Перник е подала чрез пълномощника си адвокат К. Б. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да постанови решението си, въззивният съд е отчел, че ищецът Ж. Ж. се легитимира като собственик на ? идеална част от процесния поземлен имот въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № * от *** г. от собственици, правото на собственост на които е възстановено по реда на ЗСПЗЗ, като ответникът З. „Единство 92“ в отговора си по чл. 131 от ГПК е оспорил законосъобразността на възстановяването на собствеността на праводателите на ищеца, навеждайки възражения, че то е осъществено в нарушение на чл.10, ал.12 и чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като имотът е представлявал част от стопанския двор на ТКЗС-Църква и е застроен не само с процесния навес, но и с други селскостопански постройки като част от селскостопанския двор на ТКЗС, закупени от член-кооператорите със сумата по купюрите (талоните) от дяловото участие от имущество на прекратеното ТКЗС, владени от 1996 г. и придобити и по давност, за една от които е издаден констативен нотариален акт. Изложил е съображения, за наличие на спор относно собствеността върху процесния поземлен имот, както и за правен интерес за ищеца от предявяване на положителния установителен иск, така и за наличието на правен интерес за ответника от оспорване на законосъобразността на административния акт и съдебното решение, постановено в производство по обжалване на административен акт, предвид чл.17, ал.2 ГПК, тъй като ответникът е трето лице относно процедурата пред ОСЗ за възстановяване на собствеността на праводателите на ищеца и съдебното решение, постановено в производство по обжалване на административен акт и тъй като придобиването на противопоставими права от прекратеното ТКЗС-Църква, представляващо организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, върху селскостопански постройки, застроени в имот, включен в стопанския двор на ТКЗС, и представляващи част от неговото имущество, изключват както възможността за възстановяване на собствеността върху земята по арг. от чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ, действаща към момента на издаване на реституционното решение, така и за придобиването на застроените в нея селскостопански постройки по приращение по чл.92 ЗС – арг. от чл.27 ЗСПЗЗ и чл.48 ППЗСПЗЗ.
Въззивният съд е счел, че възстановяването на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху земи, включени в стопанските дворове на организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, може да стане само ако те имат земеделски характер, т.е. ако не са застроени или не са прилежащи площи към сгради и съоръжения и са годни за земеделско ползване. Разпоредбата на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ, която регламентира възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, включени в стопански дворове на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, но само при условията на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, т.е. в стари реални граници, е въведена с изменение на ЗСПЗЗ, обн., ДВ, бр.79 от 1996 г., и представлява приложимото право в случая, тъй като е действаща към датата на издаване и влизане в сила на решение № 2468 от 28.10.2013 г. на ОСЗ-П.. Идеята на законодателя е да върне в стари реални граници собствеността върху бившите земеделски земи, които попадат в стопански дворове на организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, стига те да не са застроени или прилежащи площи към сгради и съоръжения в тези дворове. Сградите и съоръженията, построени в тези стопански дворове, представляват част от имуществото на организациите по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ и подлежат на разпределение между правоимащите, включително чрез внасяне от последните на дяловете в кооперация или търговско дружество, в които членува, или на продажба чрез търг – чл.27 ЗСПЗЗ и чл.48 ППЗСПЗЗ в различните им редакции. Следователно за косвения съдебен контрол на законосъобразността на влязло в сила след посоченото изменение на ЗСПЗЗ решение на орган на поземлена собственост за възстановяване правото на собственост върху такава земеделска земя, какъвто е разглежданият случай, правно значение има дали имотът е бил включен в земите на бившия стопански двор на организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, каквато е и прекратеното ТКЗС, и дали същият е застроен или представлява прилежащи площи към сгради и съоръжения в стопанския двор Относно тези изводи съдът се е позовал на практиката на ВКС по решение № 571 от 19.07.2010 г. по гр.д. № 385/2009 г., І г.о. Приел е, че законът не поставя изискване за вида и предназначението на застрояването на имота и за законността на застрояването в него, поради което тези обстоятелства са ирелевантни за правото на възстановяване на собствеността по реда на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ (в който смисъл е решение № 301 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 1154/2010 г. на ВКС, І ГО, и други), като този извод следва не само от липсата на законово изискване, каквото е налице например в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ (неотносима в случая), така и от логическото и систематическо тълкуване на чл.10, ал.12 във вр. с § 1в, ал.1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ, които примерно, а не изчерпателно, регламентират строителните дейности и съоръжения, които не позволяват възстановяване на собствеността, тъй като именно посочените дефинитивни разпоредби са приложими в случая, а не тази на § 1в, ал.3 ДР ППЗСПЗЗ, която изрично изключва застроените в имота стопански постройки за подслон и съхраняване на инвентар и селскостопанска продукция като застрояване (строителна дейност), представляващо пречка за възстановяване на собствеността, но само в хипотезите на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, какъвто разглежданият случай не е. По тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни наведените от ищеца и въззиваем в настоящото производство доводи относно вида на застрояването в процесния имот, определянето му като незастроен и приложимостта на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ. Направил е извод, че при установените по делото данни не са били налице всички предпоставки на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху процесния имот, поради което праводателите на ищеца не са станали негови собственици, а възраженията на ответника за незаконосъобразност на реституционното решение и предхождащото го съдебно решение е основателно. Процесният имот е попадал в стопанския двор на ТКЗС-Църква, представляващо организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, като бившият стопански двор е бил включен в геодезическия и регулационен план на [населено място] през 1962 г. Върху процесния имот попадат три навеса с обща площ 1729 кв.м., включващи процесния такъв с площ от 755 кв.м., изградени от метална конструкция върху бетонови фундаменти с покрив от ламарина и асфалтово-бетонова настилка и зърноплощадка пред тях и представляващи стопански постройки за подслон и съхранение на инвентар и селскостопанска продукция – строежи V категория, б. „в“ по ЗУТ. Изградени са в началото на 70-те години на миналия век и са част от постройките в бившия стопански двор на ТКЗС-Църква (прекратена организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ) и имуществото на същото. Следователно процесният имот е застроен по смисъла на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ, а застрояването му (вида, предназначението и законността на което са ирелевантни) с трите стопански постройки и асфалтово-бетонова настилка и зърноплощадка, съществували към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ и решението на реституционния орган, представлява пречка за възстановяване на собствеността върху него, поради което решение № 2468 от 28.10.2013 г. на ОСЗ-П. се явява незаконосъобразен административен акт, като издаден в нарушение на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ и не може да бъде зачетено по реда на косвения съдебен контрол, тъй като е непротивопоставимо на трети лица, които не са участвали в административното производство по възстановяване на собствеността, респ. в производството по изготвяне на помощния план по чл.13а ППЗСПЗЗ.
По тези съображения въззивният съд е приел, че праводателите на ищеца не се легитимират като собственици на процесния имот, поради което извършеното от тях възмездно разпореждане с договора за покупко-продажба от 2015 г. в полза на ищеца не е породило вещно-транслативно действие относно имота и ищецът също не може да се легитимира като собственик за ? идеална част от него, съответно предявеният положителен установителен иск за собственост се явява неоснователен. Тъй като правният интерес от отрицателния иск за собственост – за установяване несъществуването на право на собственост върху процесния навес за ответника и право на строеж за този навес, ищецът извежда от придобиване на собствеността върху имота, реституиран по реда на ЗСПЗЗ, то с отхвърлянето на положителния установителен иск отпада и правният му интерес от защитата по отрицателния установителен иск, поради което първоинстанционното решение в частта по отрицателния установителен иск и искането по чл.537, ал.2 ГПК следва да бъде обезсилено, а производството в тази му част по арг. от чл.270, ал.3, изр.първо ГПК – прекратено.
В касационната жалба е наведен довод за недопустимост на въззивното решение като постановено без да е правилно изчислена и надлежно внесена държавната такса за производството. С оглед посочената обосновка липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Държавните такси са публични държавни вземания и правоотношенията по повод събирането им се развиват между държавата и задължените за плащането им физически и юридически лица. Съгласно чл.6 от Закона за държавните такси отговорността за несъбрана или събрана в по-малък размер държавна такса е на отговорното за събирането й лице, а следователно обстоятелството, че евентуално касаторът е платил по-малка от дължимата държавна такса по съединените искове не може да се свърже с порок на съдебното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Ж. В. Ж. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, като счита, че въззивният съд:
1) е възприел, че положителният установителен иск за земята и отрицателният установителен иск за сградата са с един и същ предмет в противоречие с практиката на ВКС по ТР № 8/2012 г. на ОСГТК;
2) е осъществил косвен съдебен контрол без наличие на правен интерес и без преценка какви права са противопоставени и от какво произтичат в противоречие с практиката на ВКС по решение № 88 от 9.03.2012г. по гр.д. № 1131/2011 г., II г.о. и решение № 6 от 6.03.2011 г. по гр.д. № 925/2011 г., II г.о.;
3) е приложил правната норма на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ вместо законоопределената в ППЗСПЗЗ норма на чл.11, съответно чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ по отношение земята на ищеца;
4) не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, както и доказателствата в тяхната съвкупност;
5) е постановил решението си по въпрос, който е бил включен в доклада на първоинстанционния съд без на страните да са дадени указания, че съдът не го приема и се нуждае от доказателства и без ответникът да е възразил по доклада.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице.
Първият въпрос от една страна не може да се свърже с никой от доводите в касационната жалба, а от друга страна въззивният съд е процедирал именно в съответствие с тълкуването по т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по отрицателен установителен иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес и при липса на правен интерес производството се прекрататява.
Тълкуването в посочените от касатора решения по втория въпрос е, че страната, която не е била в страна в производството по обжалването на административния акт може да иска и съдът е длъжен да се произнесе и по законосъобразността на съдебно решение на административен съд, издадено в производство по обжалване на административен акт, когато се навеждат твърдения за неговата незаконосъобразност от трето лице, при наличие на правен интерес от това оспорване. Произнасянето на граждански съд по законосъобразността както на административен акт, така и на съдебно решение, влязло в сила, постановено от административен съд по административноправен спор, е допустимо в този случай, като съдът е длъжен да осъществи косвен контрол за законосъобразност, тъй като тази възможност е допустима, предвид разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК. По този въпрос произнасянето на въззивния съд е изцяло съобразено с практиката на ВКС.
Посочената от касатора практика на ВКС не удостоверява основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като даденото тълкуване е неотносимо към третия въпрос и фактите по настоящото дело – тълкуването касае реституция в урбанизирана на територия на земя в хипотезата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ /продаден от ТКЗС имот/; при възстановяване на собственост в стари реални граници по ЗСПЗЗ, в редакцията му към 1993г., допустимо ли е да липсва пълна идентичност между притежавания преди обобществяването и възстановения имот; недопустимо или неправилно е съдебното решение на първата инстанция, постановено при съществено процесуално нарушение; дължи ли в такъв случай въззивният съд произнасяне по съществото на спора, след като отстрани допуснатите процесуални нарушения; какви са правомощията на въззивния съд при пропуски в доклада на първата инстанция; недопустимо ли е първоинстанционното решение по предявен отрицателен установителен иск за собственост, ако съдът е пропуснал да разгледа посочено от ищците основание за собственост, обуславящо правния им интерес от предявяване на иска и че осъщественият производствен строеж върху държавния терен следва да се квалифицира като „проведено мероприятие” на държавата, от стопанско значение по см. на чл.10б ЗСПЗЗ.
Същевременно в практиката на ВКС по решение № 103/13.05.2016 г. по гр.д. № 6163/2015 г., I г.о. е дадено тълкуване относно развитието на законодателството по отношение на земи, включени в стопански двор на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации (на организациите по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ):
= в първоначалната редакция на ЗСПЗЗ земите в стопанските дворове не подлежат на възстановяване /изключени са от предметния обхват на закона – чл.2, т.2 ЗСПЗЗ/.
= със ЗИДЗСПЗЗ – ДВ бр.45/1995 г. тези земи са обявени за държавна собственост (така и решение № 8/ 19.06.1995 г. по конст. д. № 12/1995 г. на Конституционния съд).
= със ЗИДЗСПЗЗ – ДВ бр. 79/1996 г. се допусна в полза на гражданите (и по изключение) възможността за реституция, но само в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници и за онези земеделски земи, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сградите в стопанските дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
= по чл.10б, ал.4 ЗСПЗЗ (а сега чл.10б, ал.5, пр.1 ЗСПЗЗ) държавна собственост са следните земи в стопанските дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ: 1) които са прилежащи площи към сгради и съоръжения на тези организации – земите по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ;
Препращането към чл.10, ал.7 СПЗЗ в нормата на чл.11, ал.5 ППЗСПЗЗ не е свързанно със законността на извършеното в стопански двор на ТКЗС строителство, както поддържа касаторът, а към начина, по който се установяват застроените и незастроените площи от признатите за възстановяване имоти – чл.11, ал.5 и чл.45, ал.4 ППЗСПЗЗ, съгласно които, когато сградите и съоръженията по ал.3 са разположени в границите на урбанизирани територии, застроените и прилежащите площи към тях се определят по реда на чл.11, ал.4 и се възстановяват по реда на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, т.е. при спазване изискванията на благоустройственото законодателство за самостоятелно урегулиране.
Четвъртият въпрос е свързан с подробно развитите доводи в касационната жалба, че съдът в нарушение на процесуалните правила е направил необосновани изводи за съществуването на правото на собственост върху сграда и право на строеж у ответника. При посочената обосновка следва, че въпросът е неотносим към данните делото, тъй като въззивният съд е прекратил производството по отрицателния установителен иск, тъй като ищецът не е доказал фактите, с които е обосновал правния си интерес и не е разглеждал дали ответникът е собственик на сградата и носител на правото на строеж.
Петият въпрос е формално поставен и доколкото касаторът не е посочил за кои факти на страните не са дадени указания, че подлежат на доказване, а въззивния съд се е произнесъл по тях, то същия не може да се свърже с данните по делото и съответно не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът счита, че касационното обжалване следва да се допусне, тъй като:
1) въззивният съд е отхвърлил законосъобразността на прилагането на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ за незастроен имот в двор на ТКЗС в границата на урбанизирана територия;
2) неточно е приложен законът при провеждане на косвен съдебен контрол – от една страна при липса на правен интерес у страната, която го иска, а от друга страна, поради неточното възприемане, че са противопоставени актове по реституция вместо нотариален акт за покупка и претенция за придобиване по чл.92 ЗС;
3) съдът неточно е приложил ГПК, ТЗ, ЗСч, като необосновано е легитимирал с доказателствена сила не подписани частни документи и такива с външни недостатъци, а е отхвърлил доказателствената сила на официалните документи по чл.179 ГПК.
Доколкото от посочените твърдения могат да се уточнят въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то по същите не е налице хипотезата на т.3 от същата правна норма за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос по същество преповтаря третия въпрос, поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК и по него съдът констатира съответствие с практиката на ВКС.
Вторият въпрос също преповтаря въпроса под № 2, поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, по който поради изложените съображения е налице съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС.
По третият въпрос съдът не се е произнесъл, доколкото е прекратил производството по отрицателния установителен иск.
Твърдението, че въззивният съд е произнесъл очевидно неправилно решение, тъй като то противоречи на ГПК, ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ, ЗУТ, Наредба № 7/2003 г., ЗКИР, ТЗ, ЗСч и практиката на ВКС не може да бъде свързано с основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на З. „Единство 92“ направените по повод касационната жалба разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат К. Б..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против решение № 287 от 12.09.2018 г., постановено по гр.д. № 197 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Перник.
ОСЪЖДА Ж. В. Ж., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, ап.23, адвокат Г. Б. да заплати на Земеделска кооперация за производство и услуги „Единство 92“, гр. Перник,[жк], [улица]-стопански двор, представлявана от председателя Л. С. А. разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: