О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 11.02. 2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5951 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. С. Е., чрез процесуален представител адв.Е., срещу решение от 13.05.2015г., постановено по в.гр.д.№19149/2014г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 29.09.2014г. по гр.д.№48854/2013г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от В. С. Е. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.В., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. С. Е. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяната на уволнението й, извършено със заповед №094/12.09.2013г. на управителя на [фирма] на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ – съкращаване на щата; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „финансов директор” и за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
Въззивният съд е приел, че уволнението е законосъобразно на приложеното от работодателя основание за уволнение.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: „кой е компетентният орган за приемане на решение за промяна щата на еднолично дружество с ограничена отговорност когато с учредителния акт на дружеството всички въпроси, свързани с дейността на дружеството са отнесени в правомощията на едноличния собственик на дружеството”. С въззивното решение е прието, с учредителния акт на дружеството /според който дружеството се управлява и представлява от управителя на основание чл. 147, ал. 1 ТЗ, а всички въпроси, свързани с дейността на дружеството, се решават от едноличния собственик на капитала – чл. 19/, че липсват изрично въведени ограничения, поради което е прието, че едноличният собственик на капитала /който е юридическо лице/ е предоставил на управителя изцяло правомощията си по управление – чл. 147, ал. 1 ТЗ. Поради това е прието, че управителят е компетентен да решава и всички въпроси, свързани с изменението на щата, да сключва и прекратява трудови договори. Отделно е посочено, че определянето на числения състав на работниците и служителите, респ. вътрешното разпределение на труда в предприятието, не представлява съществена организационна промяна, която да изисква в частност съгласието на едноличния собственик на капитала като условие за валидност на взетото решение по протокол от 19.08.2013 год. на управителя на дружеството. Това е решение за целесъобразното и ефективно разпределение на работата между работниците и служителите и е необходимо да се вземе оперативно – щатът на едно търговско дружество се определя с оглед нуждите на дейността към даден момент /като постановени в този смисъл въззивният съд е посочил Решение № 8 от 2.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 672/2011 г., III г. о., ГК, на което се позовава жалбоподателят, Решение № 343 от 28.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 748/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 255 от 24.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2012 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, както и Решение № 2236 от 25.01.2007 год., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 1391 от 20.12.1999 год. на ВКС по гр.дело № 340/1999 г., ІІІ г.о./. Неоснователно последното от тези решения се сочи от касатора като противоречива практика по поставения от него правен въпрос. Касаторът се позовава на приетото с решението по гр.дело № 340/1999г. на ВКС, ІІІ г.о., че решенията на общото събрание са по въпроси с трайно значение за устройството, насоките на дейност, движението на капитала и статута на дружеството, което обуславя и изчерпателното им изброяване в чл.137, ал.1 ТЗ; че извън визираните в този текст, в компетентност на общото събрание, могат да бъдат включени с устава и въпроси, които съдружниците са счели, че следва да бъдат извадени от правомощията на управителя; всички останали въпроси по организация и ръководство на дружеството са в компетентност на управителя му, което е визирано в чл.141, ал.1 ТЗ. С въззивното решение е прието, че с учредителния акт на дружеството не е предвидено да се включи към визираните в чл.137 ТЗ правомощия на общото събрание и преценката за съкращаване на щата. В чл.19, ал.1 от учредителния акт е предвидено, че на основание чл.147, ал.1 ТЗ дружеството се управлява и представлява от управителя, а в ал.2 – че едноличният собственик на капитала решава всички въпроси, свързани с дейността на дружеството. Т.е. преценката за съкращаване на щата не е извадена от правомощията на управителя и не е включена към правомощията на общото събрание. Щатът на едно търговско дружество се определя с оглед нуждите на дейността към дадения момент. В рамките на основните насоки на тази дейност, определени от общото събрание, управителят организира и ръководи предприятието, в т.ч. решава всички въпроси, свързани с изменение на щата, сключване и прекратяване на трудовите договори.
Касаторът поставя въпрос: „допустимо ли е съдът да прави заключение за наличие на сходство между дадени длъжности само и единствено на базата на представени по делото длъжностни характеристики и длъжен ли е на основание чл.266, ал.3 ГПК да допусне доказателствени искания, свързани с доказване на факти, които опровергават информацията в длъжностните характеристики”, който счита, че е разрешен в противоречие с решение по гр.д.1561/2010г. на ВКС, четвърто г.о. относно преценката за идентимност на трудовите функции. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК и поради това е оставил без уважение доказателствените искания на ответника по жалбата. Поставеният от касатора въпрос предпоставя неправилност на произнасянето на въззивния съд по доказателствените му искания, каквато проверка не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба ако такова бъде допуснато.
Касаторът във връзка с приетото от въззивния съд, че изпълняваните от нея трудови функции са разпредели между търговски сътрудник, счетоводител и управител, поставя въпрос: „когато управителят на търговско дружество е сключил трудов договор с дружеството, какво правоотношение възниква между тях и управителят част от персонала на дружеството ли е”. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№1387/2011г. на ВКС, четвърто г.о., с което е прието, че правоотношението между управителя и управляваното от него О. не е трудово. За преценката дали е налице реално съкращение на щата, е от значение дали съответната щатна длъжност е премахната като трудова функция, заличена е във вида и със съдържанието и изискванията към нея, с които тя е съществувала. Реално е и съкращението в щата когато длъжността е съкратена, а нейните функции са разпредели и поети от други работници и служители или част от тях са възложени за извършване от лица не по трудов договор. В случая е отчетено и управленското ниво на заеманата от ищцата длъжност, която е включвала специфични задължения, свързани с ръководство, организация, планиране и контрол на цялостната финансова-счетоводна дейност на предприятието, организиране и ръководство на взаимоотношенията с финансови институции, одитори, контролни и изпълнителни органи, осъществяване на вътрешен финансов контрол, ръководство на планирането на финансовата дейност и участие при разработването на счетоводната политика на предприятието и съставяне на годишни финансови отчети, каквито задължения несъмнено могат да се осъществяват и от управителя на ответното дружество, който същевременно има и по-висши управленски функции.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Постъпила е частна жалба от В. С. Е., чрез процесуален представител адв.Е., срещу определение от 09.09.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 19149/2014г., с което в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без уважение молбата на В. Е. за изменение на постановеното на 13.05.2015 г. решение по в.гр.д.№ 19149/2014 г. на Софийски градски съд, в частта му за разноските.
Не е постъпил отговор от насрещната страна [фирма].
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението – ако е уговорено плащане на възнаграждението по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако плащането е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
В случая въззивният съд е приел, че представените в двете инстанции договори за правна помощ и съдействие имат характера на разписки, с оглед обективираната в тях воля на страните – чл.20 ЗЗД, което в разглеждания случай е достатъчно да се приеме, че е несъмнено доказано, че жалбоподателят реално е направил претендираните разноски. Изводите са направени въз основа на следните констатации относно съдържанието на представените договори за правна помощ и съдействие: че в последното проведено в първоинстанционното производство заседание на е представен договор за правна защита и съдействие от 10.02.2014г., с който е уговорен адвокатски хонорар от 1 200лв., като в договора е отразено, че възнаграждението е заплатено и същият служи за разписка за получаването на сумата; че в съдебното заседание във въззивното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 08.12.2014г., с който е уговорен адвокатски хонорар от 1 400лв., като в договора е отразено, че възнаграждението е заплатено и същият служи за разписка за получаване на сумата. Извън възпроизведеното в обжалваното определение съдържание на договорите за правна помощ и съдействие, във всеки от тях от тях е отразено, че уговореното възнаграждение за производството „клиентът се задължава да заплати на адвоката до приключване на делото пред първа инстанция”, а също, че „настоящият договор служи за разписка за получаването на сумата”. При това съдържание на уговорките относно заплащането на адвокатското възнаграждение, необосновано е прието от съда, че представения в първата инстанция договор за правна помощ и съдействие има характер на разписка и въз основа на него – за доказано, че жалбоподателят реално е направил претендираните разноски за първата инстанциите. Твърденията на страната в отговора на молбата по чл.248 ГПК, че в първата инстанция са представени и банковите документи за извършеното плащане, не кореспондират с данните в кориците на делото, а представените с отговора на молбата по чл.248 ГПК банкови документи, са представени несвоевременно – след приключване на производството по делото пред първата инстанция, за която се претендират разноските. С оглед особеностите на конкретния случай при изложеното съдържание на уговорките относно заплащането на адвокатското възнаграждение в договора за правна защита и съдействие от 08.12.2014г., преценени заедно с представените с него във въззивното производство доказателства за заплащане на възнаграждението по банков път на 02.10.2014г., следва да се приеме за правилен изводът на съда, че е доказано, че жалбоподателят реално е направил претендираните разноски за въззивната инстанция. По изложените съображения атакуваното определение следва да бъде частично отменено относно разноските за първата инстанция и уважена молбата по чл.248 ГПК в тази част, а в останалата част следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.05.2015г., постановено по в.гр.д.№19149/2014г. на Софийски градски съд.
ОТМЕНЯ определение от 09.09.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 19149/2014г., в частта, с която в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без уважение молбата на В. Е. за изменение на постановеното на 13.05.2015 г. решение по в.гр.д.№ 19149/2014 г. на Софийски градски съд, в частта му за разноските за първата инстанция за адвокатско възнаграждение, вместо което постановява:
ОТМЕНЯ решение от 29.09.2014г. по гр.д.№48854/2013г. на Софийски районен съд в частта за разноските, имащо характер на определение, в частта, с която В. С. Е. е осъдена да заплати на [фирма] сумата 1200лв. – разноски по делото в първата инстанция за възнаграждение за един адвокат.
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 09.09.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 19149/2014г. по чл.248 ГПК, в останалата част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: