О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
гр. София, 12.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4174 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Х. С. Х. и В. Ц. Х., чрез адвокат С. Г., подадена срещу решение № 3968 от 18.06.2018 г. по гр. дело № 16582/2017 г. на Софийски градски съд в частта, в която е потвърдено решение № 165397/6.07.2017 г. по гр. дело № 47855/2015 г. за допускане извършването на съдебна делба между М. П. Г., В. Ц. Х. и Х. С. Х. на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор …….., с площ от 912 кв.м, находящ се в [населено място], район „П.“, ул. Х. Б.“ № 5, заедно с построените в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ……………, със застроена площ от 86 кв.м, и гараж с идентификатор ………, със застроена площ от 28 кв.м, при дялове: по 1/2 ид.ч. за М. П. Г. и за В. Ц. Х..
Жалбоподателите считат въззивното решение за незаконосъобразно и неправилно.
В изложението към касационната жалба Х. С. Х. и В. Ц. Х. твърдят, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулират следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:
1. При приложението на института на приобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл.69 от ЗС, към кой момент следва да се извършва преценката за оборване на законовата презумпция на чл.69 от ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост.
Жалбоподателите сочат, че въззивният съд е решил поставения въпрос в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, като излагат следното:
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл.79 от ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако владението му е било предадено от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на останалите по отношение на частта на този съсобственик. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. В тази връзка жалбоподателите се позовават и на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 32/8.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г.о., съгласно което при установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване на собствеността, противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, установилото фактическата власт лице не е длъжно да демонстрира последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството на лицата, от които е получило владението.
С Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за защита на материалноправните последици от изтичане на придобивната давност; че самото позоваване не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост, както и че при наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 от ЗС.
Въз основа на така цитираната задължителна съдебна практика Х. С. Х. и В. Ц. Х. считат, че в случая правните последици – придобиване на вещното право на собственост върху процесния имот, са настъпили за тях още през 2007 г., когато е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 от ЗС срок от 10 години.
2. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените действия от страна на съда необсъждането или непълното обсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност.
Във връзка с така поставения въпрос жалбоподателите твърдят, че въззивният съд е обсъдил непълно показанията на свидетелите И. Т. П. и М. А. З., представената декларация по чл.14 от ЗМДТ от 2015 г., изходяща от В. Х., както не е обсъдил и всички доводи на страните от значение за решението по делото; не е обсъдил в мотивите на решението си твърдените обстоятелства и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като по този начин не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване.
Жалбоподателите твърдят, че така поставеният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, отразена в следните решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК: решение № 346/30.12.2011 г. по гр.д. № 810/2010 г., ІV г.о., решение № 578/8.09.2011 г. по гр.д. № 1188/2009 г., І г.о., решение № 815/15.02.2011 г. по гр.д. № 1713/2009 г., ІV г.о., решение № 159/15.03.2010 г. по гр.д. № 1654/2009 г, ІV г.о., решение № 609/15.01.2009 г. по т.д. № 323/2008 г., І т.о., решение № 217/9.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 331/4.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г., ІV г.о.
В депозирания отговор М. П. Г. счита, че не са налице основания за касационно обжалване. Намира касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Делото за делба е образувано по искова молба на М. П. Г.. В исковата молба се излага, че ищецът и В. Ц. Х. са наследили от Ц. З. Г. и Н. М. Г. поземлен имот с идентификатор …………, с площ от 912 кв.м, находящ се в [населено място], район „П.“, ул. Х. Б.“ № 5, заедно с построените в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор …………, със застроена площ от 86 кв.м, и гараж с идентификатор ………, със застроена площ от 28 кв.м.
Х. С. Х. и В. Ц. Х. са оспорили иска за делба на въпросните имоти, като са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Изложили са съображения, че още приживе наследодателите им са се дезинтересирали от тези имоти, като Х. Х. и В. Х. от 1997 г. започнали да владеят поземления имот и постройките в него като свои собствени, без някой да е пречил на това им владение.
При постановяване на решението си въззивният съд е посочил, че правният спор пред него се свежда до това дали недвижимият имот с идентификатор …………., заедно с построените в него сгради, е бил придобит по давност от Х. С. Х. и В. Ц. Х.. Съдът е изложил, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява, че процесният имот е бил придобит от общите наследодатели на страните – Ц. Г. и Н. Г., по време на техния брак, прекратен със смъртта на Ц. Г. на 19.11.2002 г. След смъртта на Ц. Г. имотът е станал съсобствен между неговата съпруга Н. Г. и двете му деца – ответницата В. Х. и бащата на ищеца – П. Г., а след смъртта на Н. Г. на 1.01.2013 г. имотът е останал в собственост на двамата низходящи – В. Х. и П. Г., като последният след смъртта си през 2015 г. е оставил за единствен наследник М. Г.. Съдът е посочил, че между страните не се спори, че от 1997 г. и понастоящем Х. Х. и В. Х. живеят в процесния имот, като това обстоятелство се установява и от доказателствата по делото, като спорно е дали при упражняване на фактическата власт е бил налице и субективният елемент от фактическия състав на владението, а именно намерението вещта да се държи като своя, а не за другиго. Визирал е, че съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл.69 от ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 от ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако владението му е било предадено от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на останалите по отношение на частта на този съсобственик. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 от ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. При така направените постановки в решението въззивният съд се е позовал и на решение № 32/8.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, I г.о. и по тази причина е приел за особено важно по делото установяването на момента, в който фактическата власт върху вещта е била предадена на ответниците по исковата молба. Изложил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че В. Х. и Х. Х. са получили фактическата власт върху имота от родителите на В. Х. преди да се осъществи факта на наследяване, като недоказано обаче е останало твърдението на Х., че между тях и общите за страните наследодатели е съществувала договорка, че след смъртта им имотът ще остане собственост на ответниците по исковата молба. Въпреки това, с оглед обстоятелството, че последните са започнали да упражняват фактическа власт върху спорния имот преди смъртта на наследодателите, и не са налице данни тя да е била отнета, съдът е заключил, че по отношение на тях действа презумпцията по чл.69 от ЗС. Ето защо въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца М. Г. е да обори презумпцията по чл.69 от ЗС. Съдът е счел, че презумпцията е била оборена по делото. За да направи този извод, съдът се е позовал на показанията на свидетеля М. З., съгласно които по инициатива на ответниците са били предприети постъпки за уреждане на отношенията между страните по делото посредством доброволна делба на недвижими имоти, като предмет на проект за делба е бил и процесният имот, като по този начин В. Х. и Х. Х. са признали, че той е съсобствен между тях и ищеца. Съдът е взел предвид и представената декларация по чл.14 от ЗМДТ от 2015 г., изходяща от В. Х., с която процесният имот е бил деклариран от нея като съсобствен между нея и ищеца при равни дялове. Съгласно въззивното решение едва с изпращането на нотариална покана от 20.07.2015 г. за първи път В. Х. е манифестирала волята си да държи целия имот като свой, като от този момент следва да се приеме, че е започнал да тече срокът на придобивната давност, поради което и същият не е изтекъл към датата на депозиране на исковата молба на 12.08.2015 г. Съдът е изложил и че полагането на грижи за имота, в това число и извършването на ремонти, също не може да се възприеме като непротиворечиво манифестиране на намерението за своене на спорния имот, доколкото поддържането на имота е задължение на всеки от съсобствениците, като няма пречка само един от тях да изпълнява това задължение, а в последствие да търси възстановяване на заплатените от него средства от останалите съсобственици, съразмерно с притежавания от тях дял. Като е направил, съобразно изложеното по-горе, извод, че презумцията по чл.69 от ЗС е била оборена по делото, въззивният съдебен състав е счел, че В. Х. и Х. Х. не са доказали субективния елемент на фактическия състав на владението, поради което и не се явяват единствени собственици на имота с идентификатор ……………, находящ се в [населено място], район „П.“, [улица], с площ от 912 кв.м, заедно с построените в него жилищна сграда с идентификатор ………… и гараж с идентификатор ……………
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Първият от формулираните в изложението въпроси не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Законосъобразно въззивният съд е приел, че в случая намира приложение презумцията на чл.69 от ЗС. Законосъобразно същият е направил и извод, че тази презумпция е била оборена по делото, доколкото през 2015 г. В. Х. и съпругът й Х. Х. очевидно – предвид подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ и преговорите за доброволна делба, не са считали имота за собственост само на тях двамата. В тази връзка настоящият съдебен състав счита, че е допустимо въз основа на действия, осъществени след изтичане на давностния срок, на който се позовава страната по делото, съдът да прави изводи за липсата на анимус у тази страна в периода на давностния срок, т.е. към един минал момент. При така събраните доказателства по делото единственият логичен извод е, че В. Х. и Х. Х. в нито един момент преди 2015 г. не са се считали за собственици на имота въз основа на упражнявано от тях давностно владение. Само така може да бъде обяснено участието им в преговори за доброволна подялба на имотите и подготовката на проектодоговор, отнасящ се включително до процесния имот в [населено място]. Това означава, че от 1997 г. до 2015 г. те са ползвали имота без да имат съзнанието, че държат целия имот като свой.
Не е налице и твърдяното от жалбоподателите противоречие на обжалваното решение със съдебната практика по втория (процесуалноправен) въпрос. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства в пълнота и взаимовръзка и е формулирал съответните правни изводи. Преценката за правилността на тези изводи може да бъде направена от Върховния касационен съд едва след допускане на касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл.288 от ГПК.
Ответникът по жалбата има право на 500 лв. разноски за адвокат, направени в настоящото производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3968 от 18.06.2018 г. по гр. дело № 16582/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Х. С. Х. и В. Ц. Х. да заплатят на М. П. Г. разноски по делото в размер на 500 лв. (петстотин лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: