1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 13.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4600 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от ищците У. С. М., В. Е. М., С. С. С., К. С. С., И. С. С., С. М. А. и Ф. С. М., чрез адв. Д. А., касационна жалба срещу решение № 161 от 1. 07. 2019 г. по в. гр. д. № 176/2019 г. на ОС – Добрич, с което е потвърдено решение № 4 от 7. 01. 2019 г. по гр. д. № 495/2016 г. на РС – Тервел, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу Л. Р. А., С. Х. К. и З. С. К. иск за делба на земеделски имот – нива с площ от 30,001 дка, съставляваща имот № …. по плана за земеразделяне на [населено място], общ. Т.. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – на чл 266, ал. 3, чл. 146, чл. 131 ГПК чл. 146 ГПК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба С. Х. К., З. С. К. и Л. Р. А., чрез адв. Е. Ф., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът за делба на наследствения земеделски имот, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците и ответникът Л. М. са наследници на С. М. С., починал на 19. 02. 2009 г. (ищците са негови деца и внуци, а ответникът Л. Р. М. е син на съпругата му Р. С. С., починала на 2. 06. 2014 г.). С РПК № 2/24. 06. 1992 г. е признато право на възстановяване на собствеността на наследодателя С. С., а с РПК № 2/15. 09. 1992 г. му е възстановена собствеността върху процесната нива от 30 дка, находяща се в [населено място], общ. Т., м. „Ю.“, съставляваща имот № …. по плана за земеразделяне, пета категория. В полза на наследодателя е издаден констативен нотариален акт за собственост на земеделски земи по ЗСПЗЗ № …. г. Представена е скица № К02497/19. 01. 2017 г. на възстановения имот. С н.а. № …. г. наследодателят С. С. е дарил процесния имот на ответника Л. М., а с н. а. № …. г. Л. М. е продал имота на ответника С. Х. К., през време на брака му с ответницата З. С. К..
От правна страна съдът е приел, че наследодателят на ищците С. С. приживе се е разпоредил с имота чрез валиден договор за дарение, сключен с Л. М., а последният е продал същия на ответниците К.. Към смъртта на С. С. наследството му не е включвало право на собственост върху имота, поради което същият не е придобит чрез наследяване от законните му наследници и ищците не притежават идеални части от правото на собственост. Същото принадлежи на ответниците С. и З. К., които са го придобили в режим на съпружеска имуществена общност.
Прието е за преклудирано, на осн. чл. 143, ал. 3 ГПК, и неподлежащо на разглеждане възражението на ищците по чл. 42 ЗЗД, за недействителност на договора за дарение, сключен с н.а. № …. г. В тази връзка е прието, че ответникът Л. А. се е позовал на този договор в отговора на исковата молба, а възражението е направено в петото по ред открито съдебно заседание, проведено пред районния съд.
Относно възражението на ищците по чл. 42 ЗЗД, за недействителност на договора за продажба, сключен с н.а. № …. г., съдът е приел, че същото е направено своевременно, но не следва да се разглежда, тъй като на недействителността по чл. 42 ЗЗД може да се позовава само мнимо представляваният, съгласно разясненията, дадени с ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, точка 2.
В касационната жалба се поставят два процесуалноправни въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, първият от които е: Допустими ли са, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, доказателствени искания, направени с въззивната жалба, за установяване на релевантни за спора факти, ако същото доказателствено искане незаконосъобразно не е било уважено от първоинстанционния съд..
Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК, като не е уважил искането на въззивниците, направено с жалбата, за допускане на съдебно-техническа експертиза за установяване влизанията и излизанията на наследодателя им от и в Република България, за доказване на факта, че на 1. 10. 1996 г. (извършването на упълномощителната сделка, с която С. М. С. е упълномощил Л. Р. да сключи договора за дарение) С. М. С. не е пребивавал на територията на Република България, което доказателствено искане незаконосъобразно не е било допуснато от районния съд с определение № 270 от 31. 10. 2018 г. по гр. д. № 495/2016 г. на РС – Тервел.
Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с решение № 74 от 25. 07. 2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 26 от 19. 03. 2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. на ВКС, 4 г.о.
Противоречие с цитираната практика не е налице.
В решение № 74 от 25. 07. 2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на ВКС, 4 г.о. се приема, че съгласно чл. 147, ал. 1 ГПК и чл. 266, ал. 3 ГПК, не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната доказателства за установяване на съществуващи и известни й обстоятелства, когато те са въведени по-късно надлежно, като защита срещу направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и на представени по-късно от нея доказателства. Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, включително поради липса на доклад, непълен или неточен доклад, не са посочени от страните или макар и посочени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първата инстанция, допустимо е доказателствените искания да се направят във въззивното производство.
В решение № 26 от 19. 03. 2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. на ВКС, 4 г.о., се приема, че не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната доказателства за установяване на съществуващи и известни, но незаявени обстоятелства поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, както и за доказателства, които са поискани, но недопуснати от първоинстанционния съд, поради нарушения на съдопроизводствените правила.
В случая, от първоинстанционното дело е видно, че ответникът Л. Р. се е позовал на договора за дарение, сключен с н.а. № 181/23. 09. 1999 г., с отговора на исковата молба. Пред първоинстанционния съд са проведени шест редовни съдебни заседания – на 16. 04. 2018 г., 28. 05. 2018 г., 18. 06. 2018 г., 9. 07. 2018 г., 27. 09. 2018 г., 3. 12. 2018 г. В заседанието на 27. 09. 2018 г. процесуалният представител на ищците е заявил, че договорът за дарение е сключен от името на наследодателя, чрез пълномощника Л. Р., без последният да е бил надлежно упълномощен. Въвел е твърдение, че нотариално заверено пълномощно № 1842/1. 10. 1996 г. по описа на ТРС, посочено в нотариалния акт, не би могло да бъде заверено в България, тъй като наследодателят С. М. С. към 1. 10. 1996 г. е бил извън пределите на страната. Поискал е допускане на експертиза със следните задачи: а/. да установи, въз основа на международния паспорт на С. М., отбелязванията за напускане пределите на Република България през КПП – Малко Търново; б/. да посочи датите, на които лицето С. М. е влизало и е напускало пределите на страната. С определение № 270 от 31. 10. 2018 г. първоинстанционният съд е отказал да допусне експертизата по съображения, че това обстоятелство може да се установи със задграничния паспорт на С. М., съдържащ данни за периода 1995 г. – 1998 г., с който ищците са заявили, че разполагат.
С подадената въззивна жалба ищците са изложили две оплаквания за неправилност на въззивното решение: а/ допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане, с определение № 270 от 31. 10. 2018 г., на поисканата експертиза; б/. допуснато нарушение на материалния закон (чл. 17 ЗСПЗЗ) – неправилна преценка за възстановяване на собствеността върху процесния имот на С. М. С. с РПК № № 2/24. 06. 1992 г. и 2/15. 09. 1993 г. Поискали са допускане на съдебна експертиза със задачи, идентични на посочените пред първата инстанция.
Въззивният съд е приел, че направеното с въззивната жалба доказателствено искане не следва да се уважава, тъй като същото се прави за установяване на факти, касаещи преклудирано възражение по чл. 42 ЗЗД за недействителност на договора за дарение, сключен с н.а. № …. г. Ответникът Л. Р. се е позовал на договора за дарение с отговора на исковата молба, а възражението по чл. 42 ЗЗД е заявено в петото редовно съдебно заседание. Направен е извод, че след като посоченият факт касае преклудирано възражение по чл. 42 ЗЗД, то същият е без правно значение и отказът на първоинстанционния съд да допусне експертизата е правилен, макар и по съображения различни от изложените в определение № 270 от 31. 10. 2018 г , поради което не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК за уважаването му във въззивната инстанция.
Преценката на въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 266 ГПК. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд не е бил оправомощен да извършва проверка за спазване разпоредбата на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, тъй като въззивната жалба не съдържа оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснато нарушение на чл. 146 ГПК.
Вторият въпрос е може ли въззивният съд да приеме дадени факти за недоказани, ако с доклада по чл. 146 ГПК съдът не е дал указания относно релевантните за спора и подлежащите на доказване факти и за страната, носеща тежестта за установяването им.
Твърди се противоречие с решение № 305 от 11. 01. 2013 г. по гр. д. № 674/2012 г., 2 г.о. и решение № 402 от 24. 11. 2015 г. по гр. д. № 1980/2015 г., 4 г.о.
Действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на указанията по приложението на чл.чл. 266, 269 и 146 ГПК, дадени с цитираните решения по чл. 290 ГПК, както и с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 2, според които при съществуващата в действащия ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В случая, с въззивната жалба не са били релевирани доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, поради което въззивният съд не е имал право да извършва преценка за съответствие на процесуалните действия на районния съд с изискванията на чл. 146 ГПК.
На следващо място, докладът по чл. 146 ГПК не би могъл да съдържа констатация за направено възражение за недействителност по чл. 42 ЗЗД на договора за дарение, сключен с н.а. № 181/23. 09. 1999 г., указания за подлежащите на доказване факти, касаещи това възражение, и за разпределяне на доказателствената тежест за установяването им, тъй като такова възражение не е било направено до края на първото редовно проведено съдебно заседание.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради неправилно тълкуване и прилагане на чл. 131 ГПК. Посоченият в изложението порок на съдебния акт, дори и да съществува, не е такъв, че да обуслови очевидна неправилност на решението, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационен контрол.
При този изход на делото жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Л. Р. А. сумата 480 лв. и на С. Х. К. сумата 480 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство в касационното производство.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 161 от 1. 07. 2019 г. по в. гр. д. № 176/2019 г. на ОС – Добрич.
ОСЪЖДА У. С. М., В. Е. М., С. С. С., К. С. С., И. С. С., С. М. А. и Ф. С. М. да заплатят на Л. Р. А. сумата 480 лв. и на С. Х. К. сумата 480 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: