О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 178
София 14.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 721/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 20 от 10.01.2014 г. по в. гр. д. № 1122/2013 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1295 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 2093/2012 г. на Плевенският районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на СД “к. – 69-К. и сие”, [населено място] на основание чл.82, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 14 397.76 лв. с ДДС, представляваща обезщетение за пропуснати ползи поради лишаване на ищеца от ползване и владение на 8 броя Модули за обществено обслужване, находящи се в [населено място], на Спирка “Дом на книгата”, във връзка с Договор от 19.06.2000 г. за учредяване възмездно право на поставяне върху общински терен за периода от 01.05.2008 г. – 31.07.2008 г., ведно със законната лихва; сумата 12 410,50 лв. с ДДС, представляваща обезщетение за пропуснати ползи поради лишаване на ищеца от ползване и владение на 19 броя рекламни пана във връзка с цитирания договор, както и обезщетение за забава в плащането им по чл.86, ал.1 ЗЗД в размери съответно на 1 245,73 лв. и 1 073,78 лв.
В касационната жалба са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, а приложното поле на касационно обжалване е обосновано със селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът СД “к. – 69-К. и сие” оспорва искането за достъп до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в отговор по реда на чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените обективно съединени искове по чл.82, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд съд приел за установено, че въз основа на проведена тръжна процедура [община] е учредила в полза на ищцовото дружество възмездно право на поставяне върху общински терен пред „Дом на книгата” в [населено място] на десет модули за обществено обслужване с обща площ 60 кв.м. и спирка за масовия градски транспорт по схема, одобрена от гл. архитект на Общината за сумата от 2 891.23 лв. месечно за срок от десет години. Същите били изработени през 2004 г. и отдадени от ищеца под наем, но ответникът уведомил деветима наематели на процесните павилиони, че правоотношението между Общината и техния наемодател – СД “к. – 69-К. и сие” е прекратено, поради което те следва да сключат нови договори за наем на обектите чрез [фирма] [населено място] с Общината. Ищецът предявил срещу ответната община иск по чл.108 ЗС и с решение №177/12.03.2009 г., постановено по гр.д. № 774/2008 г. по описа на ВКС Община [населено място] е била осъдена да предаде на ищеца владението на процесните модули и рекламни пана. Прието е за установено по делото, че за исковия период ищцовото дружество е имало сключени договори, с които отдал под наем процесните павилиони № 1-7 вкл. и № 9.
Прието е за безспорно освен това, че за периода 01.05.2008 г. – 31.07.2008 г. ищецът не е имал обективната възможност да ползва процесните осем модула, както и да сключва договори за наем с трети лица по отношение на тези модули, а с това и неизпълнение на задължението на ответника по Договора от 19.06.2000 г. за осигуряване на тази възможност на собственика на модулите. Съдът приел, че не е необходимо ищцовото дружество да доказва по-голяма сигурност на получаване на облага, т.е. доход от ползване на имуществото с доказателства, че за процесния период е сключил договори за наем, които не са изпълнявани. Застъпено е становището, че пропуснатата полза обхваща всяка печалба, която би получил ищеца от ползването на тези модули и се изчислява именно на базата на средната наемна цена по аналогични договори за наем за процесния период. Правомерността на придобивното основание – реализиране на доход от отдаването под наем на процесните модули също била установена, като обезщетението е определено на база на заключението на вещото лице след приспадане на дължимата към Общината цена по договора. Релевираното от нея възражение, че ищецът не е имал разрешение съгласно Наредба № 4 за търговската и рекламната дейност на територията на [община] да разполага рекламните пана е счетено за неоснователно по съображения, че одобряването от Гл.архитект на Общината на инвестиционния проект на ищеца за металните конструкции на обектите, предвиждащи специални места /метални козирки/ за рекламно-информационни елементи, въз основа на което е издадено и Разрешение за строеж № 82/07.03.2003 г. изключва необходимостта да се прави друго, изрично предложение за предоставяне на площ за реклама, доколкото това право ищецът е получил по силата на самия договор, с който ответната община му е учредила право на поставяне на модулите.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че по значимия за изхода на делото въпрос „Следва ли при иск за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или то следва да се предполага” даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и със съдебната практика на ВКС, постановена по отменения ГПК и по новия процесуален ред. Поддържа освен това основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като счита, че в противоречие с решение № 514 от 27.10.2010 г. по в.гр.д.№ 624/2011 г. на Окръжен съд-Плевен, с което било прието, че не е проведена административна процедура по Наредба № 4 за рекламната дейност на територията на [община], от което следвало, че ищецът не е имал право да извършва рекламна дейност, със сега обжалваното решение е прието, че режимът по цитираната наредба е неприложим.
При тези мотиви на въззивния съд следва да се приеме, че първият поставен в изложението въпрос е обусловил решаващия извод на съда в обжалваното решение, с което е осъществена основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на него обаче не е налице соченият от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради разрешаването му в противоречие с Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 3/12.12.2012 г. С последното по задължителен за съдилищата начин се разреши въпросът необходимо ли е при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага. Поставеният от касатора въпрос освен че не се обхваща от хипотезата на разрешения с ТР № 3/2012 г. на ОСГТК правен въпрос, то той е зададен некоректно с оглед категоричните данни по делото, че всички процесни пана ищецът е отдал на трети лица под наем за срок, съвпадащ изцяло с исковия период, но които поради неправомерното поведение на ответника не са били изпълнявани. След като по делото по безспорно е установено, че дължимата наемна цена по сключените договори е сигурен, а не предполагаем доход, от който ищецът е бил лишен по вина на ответника, то следва да се приеме, че като е присъдил обезщетение за пропуснатите ползи, въззивният съд се е съобразил с принципното разрешение по въпроса, дадено с цитираното касатора ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият от формулираните в изложението въпроси също не обосновава приложно поле на касационно обжалване. По реда на чл.288 ГПК съдът проверява единствено правните разрешения от въззивния съд, и то само доколкото касаторът е посочил конкретен въпрос, който налага тълкуване на правна норма, какъвто обаче не е поставеният.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане.
Водим от горното, Върховния касационен съд,Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20 от 10.01.2014 г. по в. гр. д. № 1122/2013 г. на Плевенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: