2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
С. 15.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 853/2010 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура [населено място], срещу въззивно решение № 228 от 16.03.2010 г. по гр.д. № 9/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 4.11.2009 г. по гр. дело № 908/2008 г. на Пернишкия окръжен съд в частта му, с която са уважени предявените от В. Г. П. срещу Прокуратура на Република България и Областна дирекция “Полиция”, [населено място] искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. за сумата 6000 лв., претендирана като обезщетение за претърпяни неимуществени вреди и сумата 3636.99 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 5.10.2006 г. – 2.07.2007 г., резултат от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан.
Ответникът В. Г. П. в писмения отговор на касационната жалба изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД и за ангажиране отговорността Прокуратурата на Република България по чл.4 З. когато не е била доказана пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между твърдяното увреждане и действия или акт на Прокуратурата.
С обжалваното решение, Софийският апелативен съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която предявеният от В. Г. П. срещу Прокуратура на Р. България и Областна дирекция “Полиция”, [населено място] иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 11 363.01 лв. за претърпяни от същия неимуществени вреди, причинени от незаконни действия на орган на Прокуратурата и Областна дирекция “Полиция”, [населено място], изразяващи се в незаконно повдигнато обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда на наказателния съд е бил уважен за сумата 6000 лв. Приел е, че тази сума справедливо ще обезщети претърпяните от ищеца неимуществени вреди от обвинението в извършване на престъпление по чл.311, ал.1 НК, за което е бил оправдан. Изложил е съображения, че определената от първата инстанция сума от 8000 лв. е завишена и е отхвърлил иска за разликата над 6000 лв. до 8000 лв. Приел е, че за преживяните от П. болки и страдания във връзка с повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан справедливото обезвъзмездяване съответства на сумата от 6000 лв., като е отчетено обстоятелството, че наказателното производство по повдигнатото обвинение в извършване на умишлено престъпление по служба е продължило седем години. Присъдил е и обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 3636.99 лв., което е определил с оглед размера на трудовото възнаграждение, което П. не е получавал в периода от отстраняването му от длъжност до възстановяването му- 5.10.2006 г. до 2.07.2007 г. За този период след повдигане на незаконното обвинение, ищецът е бил отстранен от работа на основание чл.100, ал.2 от Закона за държавния служител, поради което ответниците отговарят за претърпените от ищеца имуществени вреди в пълен размер.
Поставеният материалноправения въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД е относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Същият е относим към предмета на спора, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, безспорно е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Когато съдът е съобразил всички доказателства относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди, като пряка последица от незаконните актове на правозащитните органи, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В случая, с обжалваното решение размера на паричното обезщетение е определен при съобразяване на всички доказателства относими към претърпените от ищеца морални вреди – продължителност на извършваните спрямо него следствени и наказателноправни действия- около 7 години, доказателствата за неговите негативни емоционални преживявания, довели до негативи в личните му отношения в семейството и с приятелите му, като съдът е преценил начина, по който увреденото лице субективно е понесло вредата, тъй като предназначението на обезщетението за морални вреди е да поправи претърпяната лична болка и страдание. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на паричното обезщетението е един и същ.
Поставените в изложението въпроси – липсата в конкретния случай на предпоставките по чл. 2, т. 2 З. за да се претендира отговорност на правозащитните органи и на причинно – следствена връзка между претендираните имуществени вреди с действията на прокуратурата по чл.4 З. не са решени от съда в противоречие с цитираните и представени съдебни решения. За имуществени вреди, настъпили в резултат от действия на органа, отстранил държавен служител от работата му на основание чл.100, ал.2 от Закона за държавния служител не е налице противоречива практика на съдилищата. Разпоредбата на чл.100, ал.2 З. установява, че във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, буква „а“ от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа, като съгласно ал.3 на чл.100, държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл.100, ал.4, държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на З.. Или, при незаконно повдигнато и поддържано обвинение, Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняване на служителя от работа. В. съд е определил обезщетение за имуществени вреди, включващо нереализирани доходи по трудовото правоотношение за периода, в който ищецът е бил отстранен от работа, поради предявеното му незаконно обвинение.
В представените решения поставеният въпрос не е разрешаван, поради което не обосновават приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Решение № 1365 от 26.08.2009 г. по гр.д. № 4907/2007 г. на ВКС, ІV г.о. е неотносимо в случая, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено по молба на ищеца, а в настоящия случай ищецът временно е отстранен от работа на основание чл.100, ал.2 З., поради предявеното му незаконно обвинение. В решение № 1258 от 10.01.2008 г. по гр.д. № 730/2006 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 34 от 4.02.2009 г. по гр.д. № 966/2008 г. на Софийски апелативен съд е прието, че претендираните имуществени вреди, представляващи възможната лихва, която биха реализирали ищците, ако в първия случай иззетата сума беше вложена в банка, а във втория внесената като парична гаранция сума беше вложена в банка не са в причинно – следствена връзка с действия на орган на прокуратурата.
По изложените съображения, касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не следва да се допусне.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 228 от 16.03.2010 г. по гр.д. № 9/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: