О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 02.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 3294/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 17946/12.06.2018 г. на И. Р. Л., чрез адв. С. С., срещу определение № 1057 от 18.05.2018 г. по в. ч. гр. д. № 875/2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 543 от 17.01.2018 г. по гр. д. № 13303/2017 г. на Пловдивския районен съд за допълване на постановеното първоинстанционно прекратително определение в частта за разноските.
Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и присъждане в полза на касатора на разноските за адвокатско възнаграждение за разликата над 300 лева до пълния им размер от 720 лева. Поддържа се, че по направеното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд незаконосъобразно е слязъл под установения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум на адвокатското възнаграждение; че адвокатът е осъществявал защита срещу няколко иска – за делба, включително и на едноетажна със сутерен жилищна сграда от 90 кв. м. – индивидуална собственост на жалбоподателя, за отмяна на констативен нотариален акт и за прогласяване на нищожност на договор за покупко-продажба, както и че възнаграждението следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 4 от наредбата. Излага се и довод за нарушаване на пар. 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. поради несъобразяване от въззивния съд на факта, че адвокатът е регистрирано по Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/ лице и оттам – за неправилно неприсъждане на сумата на данъка като добавена към определеното минимално адвокатско възнаграждение, която сума на общо основание представлявала част от сторените от страната разноски за адвокат.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се извеждат два, обуславящи според страната, въпроса, като за тях се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с цитиране и прилагане на практика на ВКС, включително такава по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК при действието на чл. 291 ГПК /отм. – ДВ, бр. 86/2017 г./.
Ответната страна с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, а при евентуалност – основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., съобразявайки, че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК като постановен в първата фаза на прекратено делбено производство, въззивен съдебен акт, я намира за допустима.
По въпроса за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав намира следното:
Производството по гр. д. № 13303/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд е образувано по иск на Й. И. Л. срещу М. Р. Л., И. Р. Л. и М. К. Л. за делба на наследствени имоти – УПИ X.-673 по регулационния план на [населено място] с площ от 420 кв. м. и построените в него двуетажна жилищна сграда от 80 кв. м., и две сгради с площ от 19 кв. м. и 13 кв. м. С исковата молба е поискана и отмяна на констативен нотариален акт № 14, том I, рег. № 308, нот. д. № 14/2007 г., съставен по реда на обстоятелствена проверка, легитимиращ М. К. Л., заедно със съпруга й Р. И. Л., за собственици на едноетажна със сутерен жилищна сграда от 90 кв. м., изградена в процесния поземлен имот.
Тримата ответници са депозирали на 01.11.2017 г. общ отговор на исковата молба чрез адв С. С., като още с него са поискали присъждане на разноски за производството и са приложили два броя договори за правна защита и съдействие от 25.10.2017 г. – общ за двете ответници и отделен за И. Л., със съответни данъчни фактури и вносни бележки за преведени по банков път суми, както следва: 480 лева от М. и М. Л. и 720 лева от И. Р. Л..
С молба от 04.12.2017 г. ишецът е предявил и иск за нищожност на приложения към исковата молба договор за издръжка и гледане, сключен с н. а. № 15/2007 г., с който М. К. Л., заедно със съпруга й, са прехвърлили на И. Р. Л. сградата и правото на строеж, описани в констативен нотариален акт № 14, том I, рег. № 308, нот. д. № 14/2007 г. По молбата от 04.12.2017 г. е депозиран допълнителен отговор от ответниците.
С определение № 11650 от 18.12.2017 г. районният съд прекратил производството по гр. д. № 13303/2017 г. на основание чл. 126, ал. 1 ГПК като по-късно заведено и със съшите страни и предмет като гр. д. № 13020/2017 г. по описа на същия съд и осъдил ищеца да заплати на тримата ответници разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева. С определение по чл. 247 ГПК разноските са присъдени само в полза на двете ответници.
По реда на чл. 248 ГПК настоящият касатор е поискал да му се присъди отделно, само на него, сумата по договора му с адвоката от 720 лева, срещу което с отговора ищецът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
С определение № 543 от 17.01.2018 г. районният съд, след като счел възражението за прекомерност за основателно-представен е писмен отговор, но не е осъществено процесуално представителство /делото е прекратено преди първото заседание/, уважил искането за допълване по чл. 248 ГПК, присъждайки на основание чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на настоящия касатор разноски за адвокат в размер на 300 лева.
Въззивният съд приел за правилно намаляването на поисканите от И. Л. разноски за адвокатско възнаграждение до минималния по Наредба № 1/2004 г. размер от 300 лева по съображения, че е налице единствено депозиран от процесуалния представител отговор на исковата молба, който ползва и тримата ответници.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд са налице основания за допускане до касационно обжалване на определението и по двата поставени от касатора въпроса като обуславящи и решени в противоречие с практиката на ВКС.
Първият въпрос е: при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК може ли съдът да присъди по-нисък размер на това възнаграждение от предвидения за съответния род дела в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като обоснове това намаление под минимума с преценката за малък обем на извършената работа по делото от адвоката – процесуален представител. Налице е твърдяното от страната противоречие със съдебната практика: т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 364/06.07.2015 г. по ч. т. д. № 1369/2015 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., съгласно която съдът по възражение за прекомерност е свободен да намали разноските за адвокат до минималния размер на възнаграждението, предвиден в наредбата. В случая въззивният съд е слязъл под минимума за възнаграждение в производство по делба без осъществено процесуално представителство, но с депозиран отговор на исковата молба, определен по реда на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г.
Вторият въпрос е: когато процесуалният представител /адвокат/ на страната е регистрирано по ЗДДС лице, при присъждане на разноските за адвокатското възнаграждение съдът следва ли да вземе предвид това обстоятелство, респективно да присъди адвокатското възнаграждение с дължимия данък добавена стойност. Този въпрос също е решен в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с представените от касатора определение № 262 от 27.05.2016 г. на ВКС, II-ро т. о., по ч. т. д. № 1758/2015 г., определение № 782 от 12.12.2014 г. на ВКС, II-ро т. о., по ч. т. д. № 3545/2014 г., определение № 109 от 18.02.2016 г. на ВКС, I-во т. о., по ч. т. д. № 1983/2015 г. С тях е прието, че когато съдът намалява на основание чл. 78, ал. 5 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от страна по делото на адвокат, регистриран по ЗДДС, той трябва да отчете това обстоятелство и да начисли ДДС, включително когато намалява размера до минималния такъв, установен в Наредба № 1/2004 г.
По съществото на частната касационна жалба – същата е основателна.
Въззивният съд, като съд по същество, неправилно е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г., присъждайки в полза на касатора сума 300 лева след редукция по възражение за прекомерност, на поисканото и доказаното като извършени разноски адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева, слизайки под минималния нормативно определен размер за защита в делбен процес без процесуално представителство по чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. В нарушение на пар. 2а от наредбата и в противоречие с практиката на ВКС съдът не е съобразил неоспореното от насрещната страна обстоятелство, че адвокатът на жалбоподателя е регистрирано по ЗДДС лице и съответно не е присъдил сумата на данъка върху определения от него минимален размер.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за изготвяне на писмен отговор по искова молба, без процесуално представителство, минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 3/4 от съответното възнаграждение според вида на делото, определен по реда на чл. 7 или чл. 8, но не по-малко от 300 лева.
В случая адвокатът е осъществил защита, изразяваща се само в изготвяне на писмен отговор, без явяване в съдебно заседание, в рамките на прекратеното делбено дело, първа фаза. Следователно, минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който съдът може да слезе при уважаване на възражението за прекомерност, в настоящия случай възлиза на 450 лева – 3/4 от възнаграждението по чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г., в частност 3/4 от 600 лева, предвид това, че във фазата на допускане на делбата искът е неоценяем. Тъй като адвокатът, за чието възнаграждение страната е извършила разноски, е регистрирано по ЗДДС лице, и последната е платила и сумата на данъка върху адвокатския хонорар, към сумата от 450 лева следва да бъде прибавена и присъдена сумата 90 лева – 20% данък, или общо 540 лева.
В обобщение, обжалваното определение и потвърденият с него съдебен акт следва да бъдат отменени и на жалбоподателя бъде присъдена сумата 540 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1057 от 18.05.2018 г. по ч. в. гр. д. № 875/2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която без уважение е оставена частната жалба на И. Р. Л. срещу определение № 543 от 17.01.2018 г. по гр. д. № 13303/2017 г. на Пловдивския районен съд.
ОТМЕНЯ: 1. определение № 1057 от 18.05.2018 г. по ч. в. гр. д. № 875/2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която без уважение е оставена частната жалба на И. Р. Л. срещу определение № 543 от 17.01.2018 г. по гр. д. № 13303/2017 г. на Пловдивския районен съд; и 2. определение № 543 от 17.01.2018 г. по гр. д. № 13303/2017 г. на Пловдивския районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА определение № 11650 от 18.12.2017 г. по гр. д. № 13303/2017 г. на Пловдивския районен съд в частта за разноските, като ОСЪЖДА Й. И. Л. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на И. Р. Л. от [населено място], [улица], сумата 540 /петстотин и четиридесет лв./ лева разноски за адвокатско възнаграждение по гр. д. № 13303/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: