О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 02.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 4267 по описа за 2017 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 88 от 09.05.2017 година по гр.д. № 151/2017 година на Пловдивски апелативен съд е уважен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен от М. И. М. от [населено място] против [община] за сумата 25000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди. В останалата му част до предявения размер от 70000 лева (частичен иск от общия размер от 130000 лева), искът е отхвърлен като неоснователен. В решението е прието за установено, че на 21.04.2010 г. ищецът е претърпял пътно-транспортно произшествие, управлявайки лек автомобил по [улица], [населено място]. Произшествието е настъпило около 00,10 часа на пътния участък в района на хотел „Х.”. Ищецът е управлявал автомобила по прав участък, при нощни условия при мокър път и по време на валеж, като преди мястото на удара автомобилът е занесъл надясно, завъртял се е около центъра на тежестта си и с лявата странична част се е насочил към стълба отдясно, в който се е ударил, усукал се е около него и завъртайки се около оста си е спрял до мястото на удара. Причините за настъпване на автопроизшествието са били управлението на автомобила с превишена скорост от 72 км/ч при разрешена 50 км/ч и хлътване на пътя поради пропадане на пътната настилка с около 5 см., простиращо се на разстояние 6м. по дължината на пътя и 4 м. по широчината му, в което поради обилния дъжд се е задържала вода и при преминаването на автомобила водачът е изгубил управление и не е могъл да влияе на управлението му поради загуба на сцепление на предните задвижващи управляеми колела. Вследствие пътно-транспортното произшествие ищецът е претърпял физически увреждания, изразяващи се в травматичен шок, мозъчно сътресение, остро дифузно белодробно увреждане, контузия на главата и гърдите и счупвания на пети лумбален прешлен и лява бедрена кост. Проведена е била спешна интензивна терапия поради получено белодробно усложнение, а след овладяването му, на ищеца е била поставена интермодуларна заключваща система на лявото бедро, за отключване и отстраняване на която ищецът е бил двукратно хоспитализиран през м. юли 2010 г. и м. октомври 2011 г. Продължителните катетаризации са довели и до смущения в уринирането, за което ищецът е бил лекуван болнично през м. август 2010 г. Поради получените увреждания ищецът е бил в отпуск по болест с временни прекъсвания за 360 дни. Цялостния оздравителен процес е продължил над година, след което здравословното състояние на ищеца и трудоспособността му са се възстановили напълно. При така установените факти е прието, че ответната община, собственик на пътното платно, не е изпълнила задълженията си по чл. 31 от Закона за пътищата, който я задължава да го поддържа изправен с необходимата маркировка и сигнализация; да сигнализира незабавно за препятствия по него и да ги отстранява в най-кратък срок. Прието е, че хлътването на пътното платно безспорно е препятствие на пътя, по дефиницията по § 1, т.19 ППЗДвП съставлява нарушение на целостта на пътното покритие и създава опасност за движението; че общината, стопанисваща пътя не е положила дължимата грижа чрез лицата, натоварени с дейността по поддръжка и ремонт на пътя, предприемайки действия по отстраняване на препятствията по него и поставяйки необходимата маркировка за обозначението им; че проявеното бездействие за обезпечаване сигурността и безопасността на движението ангажира обективната гаранционно-обезпечителна деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на вредите от настъпилото автопроизшествие. Изхождайки от характера и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, множеството телесни увреждания, претърпените оперативни интервенции, настъпилите урологични усложнения, продължителността на оздравителния процес и преживените от ищеца стрес и страх, отразили се негативно върху емоционалното му състояние в продължение на месеци и съобразявайки икономическата обстановка в страната, съдът е определил за справедлив размер обезщетение от 50000 лева. Приемайки 50 % съпричиняване за настъпване на злополуката от страна на ищеца, изразяващо се в управление на лекия автомобил с превишена, несъобразена с пътните условия скорост, съдът е присъдил обезщетение в размер на 25000 лева на основание чл. 49 ЗЗД. Искът за предявения му размер до 70000 лева е отхвърлил като неоснователен. Съобразно изхода на делото е определил дължимите от страните съдебни разноски. Искането за изменението им е оставено без уважение с определение № 338 от 06.07.2017 г.
Касационна жалба против решението на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена до предявения размер е постъпила от М. И. М. от [населено място]. Поддържа се, че въпросите допустимо ли е съдът да се произнесе по възражение за съпричиняване, което не е уточнено и конкретизирано в установения преклузивен срок; допустимо ли е да се приеме наличие на съпричиняване на основания, различни от въвдените фактически твърдения в отговора на исковата молба и задължен ли е ищецът да провежда защита срещу общо, непълно и неясно възражение за съпричиняване са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 259 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 63/2012 г. І г.о. ВКС; решение № 83 от 29.04.2014 г. по гр.д. № 1463/2013 г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 27 от 15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. ІІ т.о. ВКС), както и че повдигнатите въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изложени са доводи, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. І г.о.) е разрешен и въпросът длъжен ли е съдът да приеме безусловно прието по делото заключение или следва да го съпостави с всички доказателства, а въпросът как следва да се цени експертно заключение при очевидно неточни и неправилни изводи на вещото лице е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изложени са и доводи, че определеното обезщетение е занижено в противоречие с практиката при определяне на обезщетения в сходни случаи, както и че въпросите: кои са критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди за причинени множество увреждания с характер на средни телесни повреди; длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии, съпоставяйки ги с конкретните увреждания и настъпилите за пострадалия последици, както и да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените увреждания са разрешени в отклонение на постановките на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. В подкрепа на довода за различие с размера на обезщетенията, определени при аналогични увреждания са представени решения по гр.д. № 5091/2016 г. на САС; гр.д. № 2040/2013 г. САС; гр.д. № 3407/2011 г. САС; гр.д. № 3774/2013 г. САС; гр.д. № 777/2014 г. САС; гр.д. № 919/2007 г. СГС; гр.д. № 9060/2009 г. СГС; гр.д. № 563/2013 г. СГС и гр.д. № 34/2009 г. СГС.
Жалба от М. И. М. е постъпила и срещу определение № 338 от 06.07.2017 г. с изложени оплаквания за неправилно определяне на съдебните разноски.
Ответникът по касационната жалба [община] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебни разноски.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното:
Повдигнатите от касатора въпроси във връзка с възражението за съпричиняване не се явяват от значение и за точното приложение на закона и развитието на правото. По въпросите е налице установена съдебна практика, основания за промяна на която не са налице. Така въпросът относно срока за въвеждане на възражението за съпричиняване е разрешен в т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ОСГТК ВКС, съгласно която с отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно; с изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал.1 ГПК, невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се преклудират, в т.ч. възражението за съпричиняване от страна на пострадалия от деликт. Съдебната практика е дала отговор и на въпросът кога възражението за съпричиняване е конкретизирано в достатъчна степен, за да се дължи по него произнасяне – когато с отговора на исковата молба ответникът е посочил обстоятелствата, на които основава възражението си (твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесъл за настъпване на вредите), съдът е длъжен да определи правната квалификация на възражението и да се произнесе по него – в този смисъл решение № 17 от 16.03.2015 г. по гр.д. № 3174/2014 г. ІV г.о. ВКС.
Обжалваното въззивно решение е съобразено с така установената съдебна практика, поради което неоснователен е и доводът за допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за срока за въвеждане на възражението за съпричиняване е разрешен в съответствие с т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ОСГТК ВКС, както и с посочените от касатора решение № 259 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 63/2012 г. І г.о. ВКС; решение № 83 от 29.04.2014 г. по гр.д. № 1463/2013 г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 27 от 15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. ІІ т.о. ВКС. Съдът се е произнесъл допустимо по своевременно въведено от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия. Съобразил е, че възражението е уточнено в достатъчна степен чрез посочване на обстоятелствата, на които се основава, а именно, че ответникът е карал с несъобразена за пътните условия превишена скорост – обстоятелства, касаещи както възражението, че произшествието е настъпило по вина на ищеца, така и въведеното при условията на евентуалност възражение за съпричиняване.
С оглед изложеното, въпросите допустимо ли е да се приеме наличие на съпричиняване на основания, различни от въведените фактически твърдения в отговора на исковата молба и задължен ли е ищецът да провежда защита срещу общо, непълно и неясно възражение за съпричиняване не са обуславящи изхода на делото. Съдът се е произнесъл в рамките на въведените от ответника факти по конкретно и ясно заявено възражение за съпричиняване.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по въпросите длъжен ли е съдът да приеме безусловно прието по делото заключение или то следва да се съпостави с всички доказателства и как следва да се цени експертно заключение при очевидно неточни и неправилни изводи на вещото лице. Така повдигнатите въпроси са намерили разрешение в установената съдебна практика (соченото от касатора решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. І г.о., както и решение № № 60 от 25.03.2013 г. по гр.. № 475/2012 г. ІІ т.о. ВКС; решение № 385 от 11.03.2003 г. по гр.. № 1926/2003 г. ІV г.о. ВКС; решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.. № 378/2009 г. І г.о. ВКС), съгласно която съдът преценява доказателствената сила на констатациите на вещото лице съобразно тяхната обоснованост, съпоставяйки данните по експертното заключение ведно с всички доказателства по делото, излагайки мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
Съобразявайки установената съдебна практика, въззивният съд е изложил обстойни мотиви в коя част възприема заключението на вещото лице от 29.02.2016 г. и защо приема изцяло като обективно и компетентно изготвено след оглед на място допълнителното заключение от 27.05.2016 г., и поясненията на експерта, дадени в съдебно заседание на 07.06.2016 г. Съдът е съобразил данните за управление на автомобила с превишена, несъобразена с пътните условия скорост, които остават непроменени в двете експертни заключения и явяващи се в съответствие с доказателствата по прекратеното предварително наказателно производство, административно наказателно производство и показанията на свидетелите Й. У. и А. А. относно климатичните и пътни условия по време на настъпване на автопроизшествието.
Не дават основание за допускане на касационно обжалване и доводите за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите кои са критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди за причинени множество увреждания с характер на средни телесни повреди; длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии, съпоставяйки ги с конкретните увреждания и настъпилите за пострадалия последици, както и да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените увреждания. Повдигнатите въпроси са разрешени в съответствие с постановките на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. – съдът е съобразил всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението, в т.ч. множеството телесни увреждания; характера и интензитета на претърпените болки и страдания, оперативните интервенции, настъпилите урологични усложнения, продължителността на оздравителния процес и сериозните негативни отражения върху емоционалното състояние на ищеца. Едновременно с това обаче съдът е отчел и пълното възстановяване на здравето и трудоспособността на ищеца, икономическата обстановка в страната и степента на съпричиняване на вредоносния резултат.
Липсва и твърдяното противоречие със съдебната практика при определяне размера на обезщетението. В посочените от касатора съдебни решения, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен с оглед на конкретните по делото обстоятелства, различни от изследваните във въззивното решение – при различни телесни увреждания и усложнения при лечението им, при разлика в прогнозите за възстановяване на пострадалите, както и в отраженията на уврежданията върху телесното и психическо здраве на пострадалите.
По въведените оплаквания срещу определение № 338 от 06.07.2017 г. в частна жалба вх. № 7192 от 14.09.2017 г., подадена от М. И. М.:
С въззивното решение по съществото на гражданскоправния спор, съдът с оглед изхода на делото е определил съдебните разноски дължими от ищеца на ответника в размер на 555 лева над присъдените от първоинстанционния съд 1277,14 лева за първоинстанционното производство и 1511 лева за производството пред въззивния съд. Осъдил е ответника да заплати на ищеца сумата 1255 лева съдебни разноски, а на основание чл. 38, ал.2 ЗА на пълномощника на ищеца адвокат П. К. от САК сумите 1297,50 лева за оказана безплатна адвокатска помощ в първоинстанционното производство и 1165 лева за производството пред въззивната инстанция.
С молба от 08.06.2017 г. ищецът е поискал изменение на решението в частта му за съдебните разноски, което искане е оставено без уважение с определение № 338 от 06.07.2017 г.
Определението е законосъобразно.
Съдът е съобразил, че в първоинстанционното производство искът, предявен като частичен за 70000 лева е уважен до размер на 40000 лева и отхвърлен за разликата до 30000 лева; че решението е обжалвано от страните изцяло в уважената част и частично в отхвърлената до размер на 60000 лева; че във въззивната инстанция уважената част от иска е намалена на 25000 лева, а отхвърлената е 35000 лева, което налага освен присъждането на разноски съобразно уважената част във втората инстанция, така и ревизиране на разноските в първоинстанционното производство. Съобразил е, че съобразно изхода на спора присъдените на ищеца разноски следва да бъдат редуцирани от 1960 лева на 1225 лева, а присъдената за оказана безплатна адвокатска помощ в първоинстанционното производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на пълномощника на ищеца адвокат П. К. от САК сума от 2076 лева редуцирана до 1297,50 лева, като е присъдена и сумата 1165 лева за безплатна адвокатска защита пред въззивния съд. Съдът е съобразил, че ищецът дължи на ответника съобразно отхвърлената част от иска и сумата 555 лева над присъдените от първоинстанционния съд 1277,14 лева, както и сумата 1511 лева за производството пред въззивния съд. Така присъдените разноски са определени в съответствие с доказателствата за извършени от страните разходи и съобразно правилото на чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК. Правилен е изводът, че на ищеца не се дължат съдебни разноски във въззивното производство (400 лева внесена държавна такса), тъй като жалбата му е оставена без уважение, а дължимите на ответника разноски следва да се определят съответно на уважената част от жалбата.
Неоснователно е и оплакването за оставяне без уважение на искането за намаляване поради прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Извън обстоятелството, че искането по чл. 78, ал.5 ГПК не е заявено своевременно, то и присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение са в размер по-нисък от определения по Наредба № 1 от 09.07.2014 г. – при минимално възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата в размер на 2330 лева са присъдени 2076 лева, което изключва възможността за намалението им.
Неоснователен е и доводът, че в присъдените на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на пълномощника на ищеца адвокат П. К. от САК суми за адвокатска защита не е включен ДДС. Съдът е извършил прецизно изчисления на дължимия ДДС, който е прибавил съобразно чл. 2а ДР на Наредба № 1 като неразделна част към адвокатското възнаграждение.
По разноските в производството по чл. 288 ГПК:
С оглед изхода на делото на ищеца не се дължат разноски в настоящата инстанция, нито такива се дължат на процесуалния му представител на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Следва да бъде оставено без уважение и искането на ответника за присъждане на разноски предвид липсата на доказателства за извършването им. В договора за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение на адвокат Д. С. от Пазарджишка адвокатска колегия в размер на 1536 лева, вкл. ДДС, което да се извърши по банков път в седмичен срок от представяне на фактура, без да са представени доказателства за плащане на уговорената сума.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 09.05.2017 година по гр.д. № 151/2017 година на Пловдивски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 338 от 06.07.2017 г., постановено по гр.д. № 151/2017 година на Пловдивски апелативен съд в производство по чл. 248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: