О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 23.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2633/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. Б., Т. Н. Б., Ц. Н. Б. и И. С. Д. срещу решение №110 от 19.06.2017г., постановено по в.т.д.№128/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №12/30.01.2017г. по т.д.№92/2016г. на Плевенски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на съда, че клаузите на договора и на анексите към него не са нищожни по смисъла на чл.143 ал.1 т.5 от З., тъй като са били индивидуално уговорени. Излагат се съображения за неравноправност на клаузите в договора за предоставяне на многоцелеви кредит и анексите към него, свързани с начина на определяне и размера на лихвите при просрочие на задълженията на кредитополучателите, както и с предвидените предпоставки за обявяване предсрочна изискуемост на кредита. Твърди се, че касаторите не са имали възможност да влияят върху съдържанието на неравноправните клаузи в чл.9, чл.22 и чл.23 от договора, в чл.2 ал.5, чл.5, чл.7 и чл.12 от анекс №1 и в чл.3 ал.3 чл.7 и чл.10 от анекс №2, което обуславя нищожността на посочените клаузи съгласно чл.146 ал.2 З. във вр. с чл.146 ал.1 З.. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК съдът не е обсъдил и съобразил всички представени по делото доказателства и направените от ответниците възражения. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на деловодните разноски, евентуално – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните четири правни въпроса, които според касаторите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №51/04.04.2016г. по т.д.№504/2015г. на ВКС, ІІ т.о. решение №201/02.03.2017г. по т.д.№2780/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №236 от 20.12.2016г. по т.д.№3082/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на ВКС, І т.о. и решение №95/13.09.2016г. по т.д. №240/2015г. на ВКС, ІІ т.о., а именно:
1.„Неравноправни ли са клаузите в договора за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?”
2. „Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144 ал.2 и ал.3 З.?”
3. „Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как те трябва да се тълкуват от съда съобразно чл.147 ал.1 и ал.2 от З.” и
4. „Следва ли банката при твърдения от нейна страна за докаже, че определени условия на договора са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.3 от З.?”
В изложението е поставен въпрос №5: „Неравноправни ли са клаузите на чл.22 от договора и чл.7 от анекс №1 и анекс №2, касаещи предсрочната изискуемост на целия кредит по преценка на банката предвид дългосрочния характер на договора и незначителност на неизпълнението, като са сключени във вреда на кредитополучателите и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията им в полза на банката без уведомление или покана за длъжника?”, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в контекста на постановките в решение на Съда на Е. от 14.03.2013г. по дело №С-415/11г. относно предсрочната изискуемост на дългосрочните кредити.
В изложението са формулирани и следните три процесуалноправни въпроса, за които се поддържа, че са решени в противоречие с ТР №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, а именно:
6 .„Следваше ли въззивния съд да разгледа по същество и да прецени при произнасянето си дали сочените от въззивниците клаузи в договора и анексите са неравноправни и дали въззиваемият е доказал индивидуалното им договаряне?”
7. „Може ли решението на съда по основния въпрос да се базира на оспорена от ищците (въззивниците) съдебно-счетоводна експертиза, базирана на неравноправни клаузи?”
8. „Налице ли е произнасянето на съда в полза на банката при недостатъчност на събраните доказателства, след като не е представила Общите условия, действащи в периода на подписване на анекс №1 и анекс №2, а предоставените такива за 2007г., не са подписани от кредитополучателите?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че въпросите от №1 до №4 не се решени в противоречие с практиката на ВКС, че апелативният съд е разгледал и обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и че цитираната от касаторите съдебна практика не е относима за конкретния случай, при който е предявен осъдителен иск без предхождащо изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение №12/30.01.2017г., постановено по т.д.№92/2016г. по описа на Плевенски окръжен съд, с което ответниците Т. Н. Б., Ц. Н. Б., М. В. Б. и И. С. Д. са осъдени да заплатят солидарно на ищеца [фирма] следните суми, произтичащи от договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека върху недвижим имот №2167/16.07.2007г., анекс №1/11.05.2011г. и анекс №2/14.12.2012г.: главница в размер на 94 872.36 евро, от които просрочена главница в размер на 2 457.14 евро и редовна главница в размер на 92 415.22 евро, просрочена лихва в размер на 3 560.21 евро за периода от 20.01.2016г. до 20.05.2016г., редовна лихва в размер на 686.25 евро за периода от 21.05.2016г. до 15.06.2016г. и наказателна лихва в размер на 133.68 евро за периода от 10.02.2016г. до 15.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.06.2016г. до окончателното й изплащане, както и 13 477.26лв. – разноски по делото.
Въззивният съд е приел за установено, че на 16.07.2007г. е бил сключен договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека между ищеца [фирма] от една страна и от друга страна ответниците Т. Б. и Ц. Б. като кредитополучатели и М. Б. и И. Д. като солидарни длъжници, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите многоцелеви кредит в размер на 100 000 евро. Съдът е посочил, че в договора е предвидено: 1.) погасяването на кредита да се извърши на 240 месечни вноски – чл.5ал.1 като главницата следва да се олихвява с договорна годишна лихва в размера по чл.9 ал.1; 2.) в случай на забава в плащането на някой от вноските на главницата по каквато и да е причина, както и предсрочна изискуемост на кредита банката има право на олихвяване на просрочените суми, като част от главницата с лихва в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка от 10%. – чл.9 ал.2; 3.) в чл.22 е уговорена възможността кредитът да стане предсрочно изискуем, като банката има право да го обяви едностранно за предсрочно изискуем, преди края на уговорения срок, без да е необходимо уведомление или покана от страна на банката до кредитополучателите от датата на настъпването на поне едно от посочените събития от б”а” до б.”и” на чл.22 и 4.) за обезпечение на сключения договор е учредена в полза на банката ипотека върху недвижим имот, собственост на кредитополучателите и солидарните длъжници.
Въззивният състав е посочил, че към първоначалния договор за кредит са сключени анекс № 1 от 11.05.2011 г. и анекс № 2 от 14.12.2012 г., във връзка с изпадането на кредитополучателите в просрочие на задълженията им. С анекс №1 е договорено между страните, че просрочените задължения към банката общо в размер на 3 135.96 евро се прибавят към редовната главница по договора, като общата сума на главницата става в размер на 98 957.69 евро, а с анекс №2 страните са се договорили, че общата сума на просрочените задължения е в размер на 3 870.79 евро, които задължения се прибавят към редовната главница, която следва да се счита в размер на 102 383.25евро. С анекс №2 е променен начислявания годишен лихвен процент като през първите шест месеца следва да се заплаща намален лихвен процент.
Въззивният състав е приел, че правната квалификация на исковете е по чл.430,ал.1 и чл.432,ал.1 от ТЗ. Съдът е посочил, че ответниците не са възразили в срок досежно основателността и размерите на предявените искове, тъй като не са подали отговори пред първата инстанция. Единствено ответницата М. Б. е направила възражение извън срока за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор и анексите към него, както и че не е налице предсрочна изискуемост на остатъка по главницата. Според съда ответницата има качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 ЗПП и чл.9 ал.3 от З., но приложното поле на З. в случая е изключено с оглед разпоредбата на чл.4,ал.1,т.2 и т.3 от З..
Въззивният съд е счел за безпредметно да прецени дали клаузите на чл. чл.9,чл.22 и чл.23 от договора, на чл.2 ал.5, чл.5,чл.7 и чл.12 от анекс № 1 и чл.3 ал.31 чл.7 и чл.10 от анекс № 2 са неравноправни, тъй като съгласно чл.146 ал.1 от З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че както договора, така и анексите са подписани от ответниците (в това число и от М. Б.) и не са били оспорени от тях, поради което е стигнал до извода, че клаузите са били индивидуално уговорени. В решението е посочено, че съгласно чл.26 от договора и чл.12 и чл.10 от анексите Общите условия са предадени на ответниците при сключването на договора и те са ги приели без възражения.
Съдът е приел за неоснователно възражението на въззивниците, че не е налице предсрочна изискуемост на кредита, тъй като банката не е изпращала уведомление до длъжниците. Посочил е, че предявените искове са осъдителни, а не установителни по реда на чл.422 от ГПК, и че в случая не е приложимо изискването на т.18 на Т.Р. №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав се е позовал на чл.22 от договора, предвиждащ, че кредитът може да бъде обявен за изискуем едностранно от банката, преди края на уговорения срок без да е необходимо уведомление или покана, при наличието на посочените в б.”а” до б”и” хипотези. В решението е отразено, че в случая са налице хипотезите по б.”в” и „д”–длъжниците не са погасили в срок задължения за главница и лихви, което съобразно разпоредбата на чл.432 ал.1 от ТЗ позволява на банката да иска предсрочно връщане на сумата по кредита на посочените в договора основания.
За да приеме, че предявеният иск е основателен, съдът се е позовал на заключението на вещото лице на вещото лице И. по извършената съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата по кредита в размер на 100 000 евро е била усвоена от ответниците на 20.07.2007г. като общо погасените задължения по главницата са в размер на 7 510.89 евро за периода от 14.12.2012г. до 15.06.2016г. Съдът е посочил, че с оглед клаузите в анекс №2, установените от вещото лице задължения на ответниците са: главница в размер на 94 872.36 евро, от които просрочена главница в размер на 2 457.14 евро и редовна главница в размер на 92 415.22 евро; просрочена лихва в размер на 3 560.21 евро за периода 20.01.2016 г. – 20.05.2016 г., редовна лихва в размер на 686.25 евро за периода 21.05.2016 г. – 15.06.2016 г., включително и наказателна лихва в размер на 133.68 евро за периода 10.02.2016 г. – 15.06.2016 година. Съдът е отразил, че ответниците не са оспорили заключението пред първата инстанция като във въззивната жалба за пръв път се възразява против него поради несъобразяването му с неравноправни клаузи. Въззивният състав изцяло е кредитирал заключението на вещото лице като изготвено на база индивидуално постигнати договорки между страните, касаещи размера на дължимата възнаградителна и наказателна лихви.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпрос№1: „Неравноправни ли са клаузите в договора за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?”; въпрос №2: „Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144 ал.2 и ал.3 З.?”: въпрос №3: „Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как те трябва да се тълкуват от съда съобразно чл.147 ал.1 и ал.2 от З.” и въпрос №5: „Неравноправни ли са клаузите на чл.22 от договора и чл.7 от анекс №1 и анекс №2, касаещи предсрочната изискуемост на целия кредит по преценка на банката предвид дългосрочния характер на договора и незначителност на неизпълнението, като са сключени във вреда на кредитополучателите и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията им в полза на банката без уведомление или покана за длъжника?”, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния състав. В решението си апелативният съд не е обсъждал по същество дали посочените по-горе клаузи в договора и анексите към него са неравноправни или не, тъй като според въззивният състав посочените клаузи са уговорени индивидуално между страните, което изключва тяхната нищожност. При това положение въпросите, свързани с твърдението на касаторите за неравноправност на договорни клаузи, не са значими за формирането на решаващата воля на съда и не притежават характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК.
По отношение на въпрос №4: „Следва ли банката при твърдения от нейна страна за докаже, че определени условия на договора са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.3 от З.?”, също не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Апелативният съд е приел за установено, че оспорените от ответницата М. Б. клаузи, са индивидуално уговорени, позовавайки се на подписания от страните договор и сключените допълнително (при констатирано неизпълнение) два анекса, предвиждащи признаване от длъжниците на част от натрупаната лихва като главница, нов погасителен план с нов срок за изпълнение и намаляване на уговорения лихвен процент за определен период от време. От изложеното следва, че според съда ищецът е доказал валидността на клаузите с представените от него писмени доказателства пред първата инстанция. Въпросът дали действително са налице индивидуално уговорени условия (при сключени анекси) и в частност по отношение на клаузите, свързани с обявяване от банката на договора за предсрочно изискуем, в случая се явява въпрос относно правилността на обжалваното решение, която не е предмет проверка в производството по чл.288 ГПК. Аналогично – въпрос по правилността на обжалваното решение, който не попада в приложното поле за допускане на касация, е и въпрос №6: .„Следваше ли въззивния съд да разгледа по същество и да прецени при произнасянето си дали сочените от въззивниците клаузи в договора и анексите са неравноправни и дали въззиваемият е доказал индивидуалното им договаряне?”. Липсата на произнасянето по същество дали сочените от въззивниците клаузи в договора и анексите са неравноправни, е обусловено от извода, че в случая е установено от съда индивидуално уговаряне на всички атакувани от въззивниците клаузи.
Въпрос №7: Може ли решението на съда по основния въпрос да се базира на оспорена от ищците (въззивниците) съдебно-счетоводна експертиза, базирана на неравноправни клаузи?” не е значим за спора доколкото съдът не е приел за нищожни като неравноправни оспораните клаузи, което би се отразило върху заключението на вещото лице. Въпрос №8: „Налице ли е произнасянето на съда в полза на банката при недостатъчност на събраните доказателства, след като не е представила Общите условия, действащи в периода на подписване на анекс №1 и анекс №2, а предоставените такива за 2007г., не са подписани от кредитополучателите?” е относим за правилността на обжалваното решение, съдържайки в себе си твърдението на касаторите за необоснованост при липсата на достатъчно доказателства на извода на съда за наличие на индивидуално уговаряне на процесните клаузи в договора и анексите. Както бе посочено по-горе въпросът, обосноваващ общата предпоставка за допускане на касация, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че посочената от касаторите съдебна практика на ВКС, не е относима към изводите на съда за наличие на индивидуално уговорени клаузи при сключени анекси към първоначалния договор.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №110 от 19.06.2017г., постановено по в.т.д.№128/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: