О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№178
София, 24.04.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3488/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Б., чрез пълномощника му адв. В. А., срещу въззивното решение № 107 от 17.05.2019 г. по в. гр. д. № 129/2019 г. на Ловешкия окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, отговаря на изисквания на чл.284 ГПК, към нея е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и същата е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. как се прилага института на придобивната давност между съсобственици; налице ли е съвладение и необходимо ли е да се отблъсква владението на останалите сънаследници, когато те са заявили, че не владеят; сочи се противоречие с решение № 114/20.06.2016 г. по гр. д. № 760/2016 г. на първо г. о. и решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на първо г. о.; 2. следва ли границите на имота да са нанесени в предходен план, за да може претендиращият собствеността да иска установяване по съдебен ред на правото си; поддържа се противоречие с тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.4; решение № 23/10.07.2015 г. по гр. д. № 4642/2014 г. на второ г. о.; решение № 835/06.01.2011 г. по гр. д. № 1578/2009 г. на първо г. о. и решение № 164/10.05.2011 г. по гр. д. № 95/2010 г. на първо г. о.; 3. длъжен ли е съдът да преразпита свидетел, чиито показания са от съществено значение за изхода на спора, когато в протокола не са възпроизведени точно показанията му и преразпитът е поискан както от самия свидетел, така и от една от страните. По този въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 4. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и въз основа на тях да обоснове изводите и решението си; твърди се противоречие с решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. и решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/201 г., всички на четвърто г. о. Посочва се и наличието на основание по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.
От ответниците И. А. Б.-С. и Н. А. Б. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационното обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу И. Б. и Н. Б. искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че заедно с ищеца са съсобственици при права 1/2 ид. ч. за него и по 1/4 ид. ч. за всяка от ответниците на поземлен имот, възстановен с решение № 77/26.11.1992 г. на Общинска служба по земеделие – Т. като овощна градина от 3 дка в [населено място], м. „Б.“, кв.12, имот * и * по регулационен план от 1932 г., заснет с проектен идентификатор ***, с площ 3 331 кв. м., представляващ западната част от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 6 210 кв. м., отхвърлени са исковете за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот от 2 879 кв. м., заснет с проектен идентификатор ***, представляващ източната половина от имот *** и са отхвърлени исковете за признаване за установено, че е налице грешка в кадастралната карта, изразяваща се в заснемането на имот с идентификатор *** като общ, вместо отделни имоти с проектни идентификатори *** /съсобствен на страните при посочените квоти/ и *** /индивидуална собственост на ищеца/.
В исковата молба са изложени твърдения, че страните са наследници на К. Б. /дядо/, като ищецът е син на Ц. Б. /починал през 2013 г./, а ответниците – на А. Б. /починал през 1989 г./, като двамата са низходящи на общия наследодател. Ищецът е започнал да упражнява фактическа власт с намерение за своене върху източната част от имот с идентификатор ***, с площ от 2 879 кв. м., заснета с проектен идентификатор ***, считано от 1993 г. и е придобил същата по давност. Имот с проектен идентификатор ***, представляващ западната част от имот с идентификатор ***, е останал съсобствен между страните. Исковата молба е предявена на 22.12.2017 г.
По делото е установено, че с решение № 77/26.11.1992 г. на поземлена комисия – [населено място] е възстановено правото на собственост в стари реални граници на наследниците на К. Б.: Ц. Б. и наследниците на сина му А. Б. – Р., И. и Н. Балкански, върху овощна градина в землището на [населено място] от около 3 дка, имот * и * по регулационен план от 1932 г., кв.12, местността «Б.», при граници: река, К. К., дол и път. През 1994 г. посочените лица са се снабдили и с констативен нотариален акт за възстановения имот.
С нотариален акт от 1929 г. К. Б. е закупил «бахчия от 2 дка» в землището на [населено място], м. «Б.», граничеща с негова собствена нива и ливада, река, Ц. М. и К. К.. Описаният имот е бил одържавен през 1950 г. /акт за държавна собственост № * от 1962 г., съставен за дворно място от 900 кв. м., съставляващо парцел II в кв.12 по плана от 1932 г., заедно с вилна сграда/, като същият е реституиран през 1992 г. на наследниците на К. Б. /заповед от 25.06.1992 г. за отписване от актовите книги за държавна собственост и протокол от 28.09.1992 г. за предаване на вила «И.», заедно с дворното място около 2 000 кв. м./. През 2004 г. Ц. Б., Р., И. и Н. Б. са дарили на ищеца вилната сграда – хотел, находяща се в парцел * – „За почивни домове на ЦСПС“ в кв.15 по регулационния план на [населено място], м. „Б.“, без терена.
Видно от изпълнителен лист от 22.02.1999 г., издаден въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 951/1993 г. на Районен съд – Троян, трети лица са осъдени да предадат на Ц. Б., Р., И. и Н. Б. по предявените от тях искове за ревандикация, владението върху овощната градина, възстановена с описаното по-горе решение на органа по земеделска реституция. С влязло в сила решение по гр. д. № 442/1999 г. на РС – Троян тези трети лица са осъдени да заплатят на ищците обезщетение за ползването на имота. На 04.07.2013 г. ответниците по настоящото дело са предявили срещу К. Б. иск за делба на имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място /видно от приложеното гр. д. № 688 от 2013 г. на Районен съд – Троян, производството по което е прекратено/.
Според заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза имоти пл. сн. № № * и * по плана от 1932 г., съответно с площ 3 844 кв. м. и 2 870 кв. м. попадат върху части от парцели * и * в кв.15 по плана от 1977 г., като през 1994 г. е одобрено попълването на кадастралната основа на плана с имот пл. сн. № * на наследници на К. Б. по тяхно искане. Същият включва имота, възстановен с решението на поземлената комисия и реституирания по ЗВСОНИ имот /обозначен на приложение № 4 към експертизата, изслушана в първоинстанционното производство/, при граници: север – река, изток – наследници на К. К. /имот пл. сн. № */, юг – път и запад – дере. Имотът е с площ 6 211 кв. м. и със същия номер е нанесен и в кадастралния план от 2002 г., записан в разписния лист към него на Ц. Б., Р., И. и Н. Б., като в кадастралната карта от 2009 г. /нанесен с идентификатор ***/ графичните му данни съвпадат с тези по кадастралния план от 2002 г.
От гласните доказателства /включително от показанията на ангажираните от ищеца свидетели М. и И./ се установява, че имотът фактически представлява един цял имот, при граници: дол, път, река и К. К. /непроменени през годините/, като между овощната градина и мястото, върху което е построен хотела, никога не е имало граница. Горното се установява и от извършения оглед от вещото лице.
В обжалваното въззивно решение на първо място са изложени съображения по предявения иск за установяване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху поземлен имот от 2 879 кв. м., заснет с проектен идентификатор ***, представляващ източната половина от имот ***. Прието е въз основа заключението на техническата експертиза, че не е съществувала трайно материализирана граница между този имот и имота, възстановен като овощна градина. Ищецът не е демонстрирал с действията си отричане правата на останалите съсобственици. От събраните доказателства се установява, че ответниците и наследодателят на ищеца са защитавали съвместно тази съсобственост. Искът за установяване наличието на съсобственост при посочени квоти върху имот с проектен идентификатор *** е приет за допустим предвид наличието на спор за пространствените предели на правото на собственост върху него, но неоснователен – не съществува самостоятелен имот при граници: река, дол и път. По отношение на иска за установяване на непълнота в кадастралната карта са изложени съображения, че същата отразява вярно съществуващите на място реални граници на имот с идентификатор ***, както и че е съобразена с последния одобрен кадастрален план.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият въпрос е обоснован с твърдение за наличието на изявление на ответниците, направено по гр. д. № 688 от 2013 г. на Районен съд – Троян, че не упражняват фактическа власт върху имота, което не съответства на действителното положение. Ответниците са предявили иск за делба на имот с идентификатор ***, за който са посочили, че е съсобствен /съсобствеността върху частта, представляваща овощна градина, произтича от наследяване и възстановяване на собствеността, а не от давностно владение/. В решение № 114/20.06.2016 г. по гр. д. № 760/2016 г. на първо г. о. е разгледана хипотеза, при която фактическата власт е установена от съсобственик, който е извършил подобрения в имота и не се съобразява с правата на останалите съсобственици, а в решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на първо г. о. – такава, при която владението е предадено от предишния собственик. Фактическата обстановка в цитираните съдебни актове е различна от установената по настоящото дело. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени както от липсата на осъществяване на фактическия състав на придобивната давност в полза на ищеца по отношение на имот с проектен идентификатор ***, така и от съответствието на отразените в кадастралната карта граници на поземлен имот с идентификатор *** с обема на правото на собственост /съществуваща съсобственост между страните в резултат на осъщественото придобивно основание – наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността/. При изработване на кадастралната карта границите на имота са били установени въз основа на последния одобрен кадастрален план, като не е настъпил юридически факт /в случая придобивна давност/, в резултат на който тези граници са се променили и съответно това изменение не е отразено.
Вторият въпрос е свързан с допустимостта на исковете, а в случая именно с оглед постановките на тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.4, същите са приети за допустими, но неоснователни.
Третият въпрос е обоснован с доводи за процесуално нарушение, свързано с оставянето без уважение от въззивния съд на искането за преразпит на свидетеля М.. В решение № 466/24.11.2011 г. по гр. д. № 1834/2010 г. на четвърто г. о., е прието, че съгласно чл.266 ГПК, в случаите, когато първоинстанционният съд е разпитал свидетел и жалбоподателят не е поискал поправка на протокола, обективиращ разпита в срока и по реда на чл.151 ГПК, нито е поискал неговият повторен разпит от първоинстанционния съд на основание чл.171, ал.2 ГПК, а с въззивната си жалба иска от въззивния съд да разпита повторно същия свидетел за същите обстоятелства, като се позовава на непълноти в протокола, жалбоподателят всъщност иска събирането на доказателствено средство, което е могъл да посочи в срок в първоинстанционното производство. В решение № 466/27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на първо г. о. е посочено, че нормата на чл.267, ал.2 ГПК не цели да се преодолее забраната на чл.266 ГПК. С тази разпоредба законодателят дава възможност на съда да изслуша отново свидетели и вещи лица. Въпросът обаче е предоставен на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. Съдът сам решава дали му е необходимо да получи лични впечатления от разпита на свидетелите, като в случая е преценил, че това не е необходимо. По този въпрос не са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по него е формирана съдебна практика.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е свързан с липсата на изложени мотиви от въззивния съд, обективиращи и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Мотивите на съда в обжалваното решение изразяват негова решаваща дейност – обсъдени са доказателствата по делото, както и доводите на страните, преценени са правнорелевантните факти, от които произтича спорното право.
Очевидната неправилност на решението е обоснована с твърдяното процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на преразпит на свидетел, като по изложените в отговора на третия въпрос съображения не може да се приеме, че е налице и това основание за осъществяване на касационен контрол.
С оглед изхода на спора и предвид искането, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 700 лева по договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 107 от 17.05.2019 г., постановено по в. гр. д. № 129/2019 г. по описа на Ловешкия окръжен съд.
Осъжда К. Ц. Б. да заплати на И. А. Б.-С. и Н. А. Б. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 700 лв. /седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: