О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
Гр. София, 29.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1764/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 479 от 12.03.2015 г., постановено по гр. д. № 4636/2014 г. на Софийски апелативен съд, 12 състав.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 04.07.2014 г. по гр. д. № 11870/2014 г. на Софийски градски съд ЗД [фирма] е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на Г. Димитрова Р. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени при пътно – транспортно произшествие на 25.04.2011 г., в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва от 25.04.2011 г. до окончателното плащане, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за предотвратимост на удара от участвалия в произшествието водач, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, противоречат на закона и на здравия разум. Навежда оплакване, че изводът на съда за виновно поведение на водача не кореспондра със заключението на автотехническата експертиза и със свидетелските показания, според които произшествието е било технически неизбежно и е налице случайно деяние.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдение, че с решението въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото – доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от страна на застрахователя, относно наличието на „случайно деяние”, в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 72 от 12.03.2010 г. по гр. д. № 905/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., и със задължителната практика в „т. п. № 7/30.12.1959 г. на ВС – т.1 и т.2, във връзка с т. п. № 7/04.10.1978 г. на ВС – т.9”.
Ответницата по касация Г. Димитрова Р. със съдебен адрес в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради непосочване от касатора на правен въпрос, отговарящ на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 03.06.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е осъществено основанието на чл.226, ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника ЗД [фирма] в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за обезщетяване на неимуществените вреди – болки и страдания, претърпени от ищцата Г. Димитрова Р. при пътно – транспортно произшествие на 25.04.2011 г., причинено виновно и противоправно от застрахован водач на лек автомобил „Опел А.” с рег. [рег.номер на МПС] . Въззивният съд е уважил иска за сумата 10 000 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ до пълния предявен размер от 26 000 лв., след като е преценил, че сумата 10 000 лв. представлява справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, след отчитане на 1/3 съпричиняване от страна на пострадалата ищца по противопоставено от ответника възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД.
За неоснователни са счетени възраженията и доводите на ответника, че не следва да отговаря за претърпените от ищцата неимуществени вреди, тъй като увреждащото произшествие съставлява случайно деяние и водачът няма вина за реализирането му. След анализ на заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза и преценка на свидетелските показания по делото въззивният съд е достигнал до извод, че реализирането на произшествието от страна на водача, управлявал автомобила в нарушение на чл.21 ЗДвП – в населено място със скорост над максимално допустимите 50 км/ч, не може да се квалифицира като случайно деяние по чл.15 НК. Въззивният съд е посочил, че презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД за вина на водача не е оборена, предвид становището на вещото лице, че водачът е имал възможност да вижда пространството пред себе си и да възприеме своевременно пресичащата пешеходка, а също и предвид липсата на извод в заключението за непредотвратимост на удара и при скорост, по-ниска от максимално допустимата от закона.
Настоящият състав на ВКС намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК; Правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, а не да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд. В цитираното тълкувателно решение е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, в зависимост от които се извършва селекцията на касационните жалби в производството по чл.280 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които се преценяват от касационната инстанция само в случай на допуснато касационно обжалване за проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значим за изхода на делото въпросът дали е доказано с надлежни доказателствени средства правоизключващото му възражение за наличие на „случайно деяние”. Поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Изводът в решението, че не е оборена презумпцията за вина в поведението на водача, т. е. че няма случайно деяние по чл.15 НК, е израз на решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд и е обусловен изцяло от обсъждането на свидетелските показания и на заключението на автотехническата експертиза и от приетата за установена въз основа на тях фактическа обстановка. Посоченият от касатора въпрос е свързан с правилното формиране на този извод и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не представлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обосновано искането за достъп до касация. Цитираното в изложението решение № 72/12.03.2010 г. по гр. д. № 905/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса за изследване на статута на недвижим имот към момента на образуване на ТКЗС в производството по иск с правно основание чл.11, ал.2 ЗС и създадената с него задължителна практика по чл.290 ГПК е абсолютно неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор по чл.226, ал.1 КЗ. Поддържаното отклонение на обжалваното решение от задължителната практика в „т. п. № 7/30.12.1959 г. на ВС – т.1 и т.2, във връзка с т. п. № 7/04.10.1978 г. на ВС – т.9” /вероятно се имат предвид ППВС № 7/1959 г. и ППВС № 7/1978 г./ е свързано с тезата на касатора за недоказаност на деликтното поведение на водача, поради което не може да бъде преценявано като релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4636/2014 г.
Разноски не следва да се присъждат на ответницата по касация, тъй като не са претендирани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 479 от 12.03.2015 г., постановено по гр. д. № 4636/2014 г. на Софийски апелативен съд, 12 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :