ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 178
София, 05.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3320 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е образувано по касационната жалба на адвокат Ст.Л. като процесуален представител на С. Р. М. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 01.ІІІ.2018г. по в.гр.д. № 5786/2017г. в отхвърлителната му част за разликата над 4000лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в частта за разноските.
Прокуратурата на РБ не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС взе предвид:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 15.V.2017г. по гр.д. № 12227/2015г. в частите, с които П. е осъдена да заплати на касатора 4000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и претенцията за разликата до пълния предявен размер /70000лв./ е отхвърлена. С решението е отменено определението на СГС от 12.ХІІ.2017г., с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на П. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, и вместо него е постановено друго, с което решението на СГС от 15.V.2017г. е отменено в частта, с която на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. е присъдено на адвокат С. Л. възнаграждение за първоинстанционното производство за процесуалното представителство на ищеца за разликата над 221.96лв. до 627лв.
За да уважи до посочения размер предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид, че: на 16.VІІІ.2006г. на ищеца са повдигнати две обвинения за престъпления по чл.290 ал.1 НК и едно обвинение за престъпление по чл.209 ал.1 пр.1 НК, което е тежко, делото е внасяно в съда 5 пъти, проведени са 16 открити съдебни заседания, в 13 от които ищецът се е явявал, като само в 6 заседания са провеждани процесуално-следствени действия, наказателното производство е продължило 4 години до влизането в сила през октомври 2010г. на оправдателна присъда, като съдебната фаза не е в разумен срок не по вина на ищеца, установено е по делото, че ищецът е преживял страх, тревога, депресия, несигурност във връзка с работата си – дали ще му бъде даден допуск да изпълнява служебните си задължения като митничар, които вреди са в рамките на обичайните; приета е от първоинстанционния съд епикриза за хоспитализация на ищеца в периода 02. – 12.І.2017г. в кардиологично отделение, но с оглед значителното отстояние във времето от приключването на наказателното производство до проявата на здравословните проблеми не се установява те да са в причинна връзка с наказателното преследване, уволнението на ищеца е по други причини, не се установява влошаването на семейните отношения и развода на ищеца да са в причинна връзка с наказателното производство, мярката за неотклонение „подписка” задължава ищеца да бъде непрекъснато на разположение на органите на досъдебното производство, но тя не е от естество да го възпрепятства да води нормалния си начин на живот и да упражнява професията си, безсънието и тревожността са преходни функционални смущения на здравето, които не се установява да са в причинна връзка със здравословните проблеми през 2017г. Направен при тези обстоятелства е извод, че за обичайните негативни преживявания на ищеца се следва обезщетение в присъдения размер.
В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по три въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 3, както и очевидна несправедливост на въззивното решение.
По първия поставен въпрос „допустимо ли е въззивният съд да формира собствени изводи за справедливост на размера на присъденото от първата инстанция обезщетение и да го потвърди, като приема, че „общата продължителност на съдебната фаза е четири години”, който период според СГС „е относително дълъг – повече от 4 години”, както и без да отчита броя на отделните престъпления, по които са повдигнати обвинения, тежестта им и че ищецът е оправдан” въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената практика на ВКС по т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК и по т.11 от ППВС № 4/1968г., тъй като в изпълнение на задължението си да се произнесе по спора по същество, а следователно и да формира собствени изводи, съдът е взел предвид посочените обстоятелства при определяне размера на дължимото се обезщетение.
По втория въпрос „допустимо ли е въззивният съд да излага собствени мотиви за недоказаност на причинна връзка между претърпените от ищеца вреди и хоспитализирането му през 2017г. с диагноза остър инфаркт без да изправи допуснатото от първата инстанция нарушение на чл.147 ал.2 вр. с чл.146 ал.2 ГПК, нито да приложи чл.266 ал.3 ГПК и изготви доклад със съответните указания, вкл. и за назначаване на СМЕ” се твърди основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като във въззивната си жалба касаторът не е навел оплаквания по приложението на чл.146 и чл.147 ГПК и за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че не е доказано полученият от ищеца през 2017г. остър миокарден инфаркт да е в причинно-следствена връзка с наказателното производство. Според т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, в случай, че въззивният съд прецени като погрешна дадената от първоинстанционния правна квалификация на спора по делото, вследствие на което са дадени на страните неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. А съгласно т.3 от посоченото тълкувателно решение въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда /в т.ч. експертиза/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение.
Третият въпрос „задължен ли е въззивният съд да дава указания на страните по реда на чл.146 ал.2 ГПК, вкл. да изготви и нов доклад с указания, че не са представени доказателства за твърдяни факти, които според разпределението на доказателствената тежест следва да бъдат доказани” е бланкетен, тъй като не са уточнени твърдяните факти, за които според касатора е следвало да се укаже, че не се сочат доказателства, което е пречка за преценка налице ли е относно него основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване /т.е. дали въззивният съд се е произнесъл по въпроса/, респективно, относно значението на въпроса за изхода на спора по делото. За пълнота в тази връзка следва да се посочи отново задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК, според която /освен изложеното в предишния абзац, към който съдът препраща/ въззивният съд дължи даване на указания относно възможността страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими доказатества, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада или на дадените указания, в случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада. Такова оплакване в случая не е наведено с въззивната жалба на ищеца, поради което въззивният съд съобразно чл.269 ГПК не е бил длъжен да се произнася по въпроса.
Касационно обжалване не следва да бъде допускано и на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Това основание се предпоставя от наличието на явни пороци на въззивното решение, изразяващи се във видимо от него, без необходимост от анализ и съпоставка с представените доказателства и процесуалните действия на съда и страните, тежко нарушение на процесуалния и/или на материалния закони или в явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивното решение. Такива нарушения не се сочат и не се обосновават от касатора, а не се и констатират от касационния съд.
Относно разноските /само за първоинстанционното производство – за разноските на ищеца за въззивното производство въззивният съд се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК с определение от 24.ІV.2018г., което не е обжалвано/ въззивният съд е приел, че съобразно чл.7 ал.1 /вероятно е имал предвид ал.2/ т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при предявения размер на иска за обезщетение за имуществени вреди /1940лв./ и за неимуществени вреди /70000лв./, или общо 71940лв., възнаграждението е 2688.20лв., а при уважена от първоинстанционния съд претенция за общо 5940лв. /4000лв. – за неимуществени вреди и 1940лв. – за имуществени вреди/ на основание чл.78 ал.1 ГПК се следва възнаграждение в размер на 221.90лв.
В изложението касаторът поставя въпроса задължен ли е въззивният съд да определи хонорар за всеки от исковете за имуществени и неимуществени вреди при условията на чл.2 ал.5 от Наредба № 1/2004г., без да слиза под минималния размер по чл.7 ал.2 т.2 за уважения изцяло и в двете инстанции иск за имуществени вреди, както и за уважения частично иск за неимуществени вреди, като по него се твърди основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в отменителната му част относно разноските поради очевидната му неправилност, изразяваща се в несъобразяване с разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Частната касационна жалба за разликата над 221.96лв. до 516.08лв. адвокатско възнаграждение е основателна.
По силата на чл.2 ал.5 от Наредба № 1/2004г. адвокатско възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
С оглед на това и вземайки предвид размерите на уважените претенции за неимуществени и имуществени вреди съобразно чл.78 ал.1 ГПК, както и предвидените в чл.7 ал.2 т.2 и т.4 от Наредба № 1/2004г. минимални размери, ВКС намира, че за първоинстанционното производство ответникът дължи на процесуалния представител на ищеца адвокат С. Л. на основание чл.38 ал.2 Закона за адвокатурата 516.08лв. адвокатско възнаграждение. Частната касационна жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение /с характер на определение/ за разликата над 516.08лв. до 627лв. разноски за първоинстанционното производство следва да бъде оставена без уважение.
За разликата над 627лв. до претендирания размер 865.80лв. разноски жалбата следва да бъде оставена без разглеждане – за тази част въззивен съдебен акт не е постановяван, тъй като касаторът не е обжалвал определението на СГС от 05.Х.2017г., с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение за посочената разлика.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, № 505/01.ІІІ.2018г. по в.гр.д. № 5786/2017г. в обжалваната му потвърдителна отхвърлителна част относно претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
ОТМЕНЯВА решението на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, № 505/01.ІІІ.2018г. по в.гр.д. № 5786/2017г. в частта /имаща характер на определение/, с която е отменено решението на СГС № 3326/15.V.2017г. по гр.д. № 12227/2015г. в частта за разноските за разликата над 221.96лв. до 516.08лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РБ да заплати на адвокат С. Г. Л. още 294.12лв., представляващи адвокатско възнаграждение за осъщественото от него при условията на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата процесуално представителство на С. Р. М. в първоинстанционното производство по гр.д. № 12227/2015г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната касационна жалба на С. Р. М. в останалата й част срещу решението на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, № 505/01.ІІІ.2018г. по в.гр.д. № 5786/2017г. в отменителната му част за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на С. Р. М. в частта за разликата над 627лв. до 865.80лв. разноски за първоинстанционното производство по гр.д. № 12227/2015г.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: