5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
[населено място] ,15.04.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на единадесети април , през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 859 / 2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. А. Е. и С. А. Е., действаща със съгласието на законния си представител С. Щ. И., против определение № 29/ 31.01.2019 г. по ч.т.д.№ 19/2019 г. на Бургаски апелативен съд , с което е потвърдено определение № 18/14.01.2019 г. по ч.т.д.№ 6/2019 г. на Окръжен съд – Ямбол. Жалбоподателите оспорват правилността на въззивното определение, като постановено в противоречие с предпоставките за преценка допустимостта на предявения пряк иск срещу застрахователя ЗК „Лев Инс ” АД, съгласно чл.498 ал.3 КЗ / обн. ДВ бр. 102 29.12.2015 г. , в сила от 01.01.2016 г. /. Считат, че неправилно отправеното до тях писмо изх.№ 141/04.01.2019 г., изходящо от застрахователното дружество, е отказано да се квалифицира като отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, в който случай, независимо от неизтичане на срока по чл.496 вр. с чл.498 ал.3 пр. първо КЗ, е налице втората хипотеза на чл.496 ал.3 КЗ, предпоставяща допустимост на исковете. Жалбоподателите намират за достатъчен, за квалификация на отговора на застрахователя, като отказ за заплащане на обезщетение, липсата на обоснованост на искането му за представяне на описаните в писмото писмени доказателства и изначалната липса на основание същият да изисква влязъл в сила акт, доказващ виновността на водача, управлявал застрахованото МПС, като акцентират и на тезата си, че за увреденото лице не съществува задължение да представя допълнително доказателства, а ако представените са недостатъчни би било налице формално основание за отказ , по арг. от чл.496 ал.2 б.”б” и „в” КЗ.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, по реда на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното :
Ищците са предявили преки искове срещу ЗАД „ Лев Инс „ АД , като застраховател на гражданската отговорност на водача на МПС , според тях виновно причинил на 08.11.2018 г. ПТП, в причинна връзка с което е настъпила смъртта на Д. Х., от което ищците твърдят търпими неимуществени вреди, обезщетение за което претендират на основание чл.432 ал.1 вр. с чл.409 КЗ. Същите са предявили претенция пред застрахователното дружество на 17.12.2018 г. . Исковете са предявени на 11.01.2019 г.. До момента на предявяването им застрахователното дружество е отправило единствено писмо – изх.№ 141/04.01.2019 г., с което, във връзка с произнасяне по предявената претенция, е изискало представянето на допълнителни документи, вкл. заверен препис на влязла в сила присъда срещу водача , причинил ПТП, на основание чл.106 ал.3 КЗ. В параграф последен на писмото изрично е указано, че „до получаване на изискуемите документи, за ЗК „Лев Инс„ АД не е налице основание да уважи предявената претенция, предвид чл.496 ал.2 КЗ„ .
За да потвърди определението за прекратяване на производството, предвид липса на визирана в чл.496 ал.3 вр. с чл. 380 КЗ предпоставка за сезирането на съда със спора относно дължимо застрахователно обезщетение, въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния, че отправеното от застрахователя волеизявление не може да се квалифицира като отказ, след като е в съответствие с правото на застрахователя да изиска допълнителни документи, в обосноваване на отговора си – чл.496 ал.4 КЗ, съответстващо и на целта на предвиденото от законодателя рекламационно производство, като правно средство за постигане на доброволно уреждане на спора и избягване на съдебни процеси.
В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : Има ли характер на отказ , по смисъла на чл.498 ал.3 пр. второ КЗ, искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл.496 ал.4 КЗ на влязъл в сила акт, доказващ виновността на водача, управлявал застрахованото МПС, до представянето на който счита, че липсва основание за заплащане по претенцията му? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното определение с определения на ВКС , посочени в допълнителна молба от 22.03.2019 г.: опр. № 332 по ч.т.д.№ 1614/2018 г. на І т.о. и определение № 352 по ч.т.д.№ 1027 / 2018 г. на ІІ т.о. на ВКС. В евентуалност се сочи хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Тезата на касаторите се основава на липсата на право на застрахователя да изиска точно този – по вид и съдържание – документ, който ,обаче, не е единствено поисканият в установяване предпоставките за заплащане на застрахователно обезщетение. Видно от атакуваното определение, въззивният съд не е разграничавал изискваните документи досежно тяхната относимост и допустимост към установяване на застрахователната претенция, изхождайки от право на застрахователя да събира и допълнителни доказателства, вкл. от пострадалите , съгласно чл. 496 ал.4 КЗ , доколкото в разпоредбата , наред с допустимо отправяне на такова искане към трети за правоотношението лица – изречение първо , изрично е упомената възможност за допълнително представяне на доказателства и от претендиращите обезщетение – изречение второ. Въззивният съд на практика е тълкувал чл.496 ал.4 КЗ, в съответствие с целта на законодателната уредба на рекламационното производство и останалите относими разпоредби в КЗ, намирайки за логично , че след като увредените лица могат да попълват преписката с относими доказателства, няма забрана н у ж д а т а от това да се задоволи и по инициатива на застрахователното дружество. Въпросът на касаторите по същество се отнася до наличието на такава нужда , в аспект на относимост на исканите документи към произнасяне по претенцията , и изобщо до възможността за преценката й в рамките на рекламационното производство от страна на застрахователя, вместо постановяване на директен отказ за заплащане на застрахователно обезщетение. В този смисъл, доколкото въззивното определение индиректно отговаря на въпроса, отричайки наличието на отказ, при преценена от застрахователя нужда от попълване на застрахователната преписка с документи, вкл. конкретния документ – влязла в сила присъда срещу водача на МПС, причинил ПТП, без значение относимостта им към произнасянето му, въпросът удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Необоснован се явява, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с определение № 332 по ч.т.д. № 1614/2018 г. на І т.о. и опр. № 352 по ч.т.д.№ 1027/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС. В цитираните от касаторите определения на състави на ВКС се изхожда от обстоятелството, че тримесечният срок по чл.496 ал.1 КЗ, неизтекъл към момента на предявяване на исковете по чл.432 КЗ, е изтекъл в хода на въззивното производство и това обстоятелство е следвало да се съобрази от въззивна инстанция, съгласно чл.235 ал.3 ГПК. Не такава е настоящата хипотеза, в която както към момента на произнасянето на първоинстанционния, така и към момента на произнасянето на въззивния съд , срокът по чл.496 ал.1 КЗ не е изтекъл. Съобразяването на това обстоятелство в настоящата инстанция, като контролно – отменителна – по преценка правилността на въззивния акт, е недопустимо, а и обективно липсват доказателства за развитието на рекламационното производство.
Действително , в казуалната част на цитираните определения , се коментира недобросъвестност на застрахователя, в изискването на документи, идентични с изисканите в настоящия случай, доколкото и за произнасяне по основателността на претенцията за застрахователно обезщетение не е абсолютно изискуемо наличие на влязла в сила присъда на делинквента / изрично в определение № 352 по ч.т.д. № 1027/2018 г. на ІІ т.о., в което липсата на такава е отречена като основание за отказ да се р а з г л е д а , а не като отказ да се уважи претенцията /. С оглед произнасяне при съблюдаването именно на срока по чл.496 ал.1 КЗ и междувременното му изтичане, независимо от изискването от застрахователя на ненужни, според съдебните състави, документи, формираната практика очевидно не визира невъзможност изобщо да се попълва застрахователната претенция с допълнително изисквани от увредените лица документи, нито санкционира очевидната ненужност на такива документи като приравнима на отказ за заплащане на застрахователно обезщетение з а п е р и о д а до изтичане на предвидения в чл.496 ал.1 КЗ срок. Доколкото, според същата, липсата на влязла в сила присъда на делинквента не е основание да се откаже п р о и з н а с я н е по застрахователната претенция, то само след изтичането на този срок н е п р о и з н а с я н е т о на застрахователя би обусловило допустимост на исковете по чл.432 КЗ, но в хипотезата на чл.498 ал.3 пр. първо КЗ – изтекъл срок за плащане, без наличието на мотивиран, съгласно чл.496 ал.2 т.2 КЗ, отговор. Предоставеният му срок за преценка по чл.496 ал.1 КЗ не би могъл да се съкращава или игнорира, освен при обективното осъществяване на някоя от другите две предпоставки за предявяване на исковете по чл.432 КЗ, в рамките на същия този срок – изричен мотивиран отказ за плащане / пр. второ / или плащане несъответно на интереса на увредените / пр. трето /, каквито обстоятелства не се твърдят в настоящия случай.Това е така, защото застрахователят би могъл междувременно да изиска документи и от трети лица или последващо да ревизира преценката си за относимост на изисканите доказателства. Не винаги би могло да се твърди и недобросъвестност на същия, доколкото хипотетично би могло да са налице и доказателства от вида на изисканите, като не може да се отрече и за всички тях относимост или възможност да го ползват в преценката му.
Впрочем, това би бил и отговора на така поставения правен въпрос, в случай че би била удовлетворена хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, относно допълнителния селективен критерий. Наличието на еднозначна и непротиворечива практика по приложението на чл.498 ал.3 КЗ, с която въззивното определение не е в противоречие , изключва приложимостта му.
Като се е съобразил с обективно неизтеклия, вкл. до произнасянето на въззивния съд , срок по чл. 496 ал. 1 КЗ, при липса на междувременно постановен изричен, мотивиран отказ за плащане, поради непредставяне на изисканите допълнително документи или на друго основание, въззивният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Доколкото последният параграф от писмо изх.№ 141/ 04.01.2019 г. изрично визира становището на застрахователя като предварително, под условие , за разлика от чл.496 ал.1 КЗ имащ предвид „окончателното” му произнасяне, както и че не съдържа мотиви за основанието за отказ, съгласно чл.496 ал.2 т.2 КЗ / посочване нуждата от определен документ не съставлява мотивирано основание за отказ, в относимост към елементите от фактическия състав на отговорността на делинквента и обусловената от същата отговорност на застрахователя /, не може да се приеме, че същото съставлява отказ за плащане, постановен преди изтичане на срока по чл.496 ал.1 КЗ, осъществяващ предпоставката за допустимост на иска по чл.432 КЗ съгласно чл.498 ал.3 пр. второ КЗ.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 29 / 31.01.2019 г. по ч.т.д.№ 19/ 2019 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: