О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 23.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2587/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма] срещу решение №1287 от 07.06.2017г., постановено по в.гр.д.№5981/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 1 с-в, с което е потвърдено решение от 06.06.2016г. по гр.д.№2093/2015г. на Софийски градски съд, І-1 с-в, в обжалваната му част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че определеното обезщетение за претърпените от ищцата Р. Н. неимуществени вреди в размер на 180 000лв. е завишено и частично необосновано с оглед принципа за справедливост в чл.52 ЗЗД . Според касатора въззивният състав в нарушение на чл.236 ал.2 ГПК не е изложил мотиви относно действителната икономическа обстановка в страната, която е приета от съда като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи се, че увеличаването на лимитите на отговорност на застрахователите по застраховката „Гражданска отговорност”, не отразява нито реалното увеличение на доходите, нито промяна на икономическата обстановка в страната. Претендира се отмяна на въззивното решение, включително в частта за разноските, и отхвърляне изцяло на предявения от Р. Н. иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №217/22.12.2016г. по т.д.№3402/2015г. на ВКС, ІІ т.о, с което е прието, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищцата Р. И. Н., в който се поддържа, че не са налице твърдените от касатора предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивното решение не противоречи на постановките в решение №217/22.12.2016г. по т.д.№3402/2015г. на ВКС, ІІ т.о. Същевременно в отговора се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №4644/06.06.2016г., постановено по гр.д.№2093/2015г. на СГС, І-1 с-в., с което на основание чл.226 ал.1 КЗ(отм.) е осъден ответника ЗАД [фирма] да заплати на ищцата Р. И. Н. сумата 85 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й М. П. М., починал вследствие на ПТП, станало на 29.10.2014г., ведно със законната лихва от 29.10.2014г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 6 411лв. В частта му, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 85 000лв. до пълния претендиран размер, първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за установено, че е ангажирана отговорността на ответното дружество по задължителната застраховка „Гражданска отгонорност” за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на сина й М. М., на която ответникът доброволно е изплатил обезщетение в размер на 95 000лв., с което извънсъдебно е признал претенцията по чл.52 ЗЗД по нейното основание. В решението е посочено, че произшествието е настъпило на 29.10.2014г. около 20.10ч. при движение на лек автомобил „Пежо 306“ с рег. [рег.номер на МПС] по път 1-5 в посока [населено място]-гр.Велико Т., управляван от водача Г. К. с превишена скорост /около 120 км/ч/ в тъмната част на денонощието и при мокра пътна настилка, вследствие на което след ляв завой в посока [населено място], водачът е загубил контрол и се е блъснал челно в крайпътно дърво. При пътното произшествие са загинали трима души, сред които водачът Г. К. и пътуващият на предна дясна седалка син на ищцата М. М.. Съдът е обосновал извода, че злополуката е резултат от противоправното поведение на застархования водач като елемент от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ /отм./, както и че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
Произнасяйки се по основния спорен въпрос относно размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че се съобразява с формираната в тази насока задължителна практика на ВКС – ППВС №4/68г и постановеното по реда на чл.290 и сл.ГПК решение № 83/06.07.2009г по т.д. № 795/2008г, на ВКС, според която практика понятието „справедливост” не е абстрактно и определянето на паричен еквивалент изисква преценка на всички понесени от конкретното лице емоционални, физически и психически сътресения. Отразил е, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че между ищцата и загиналия й син на 21г. са съществували близки отношения между родител и дете на основата на взаимна обич, привързаност и общо съжителство в едно домакинство, както и че шщцата е изпаднала в тежко емоционално и психическо състояние след инцидента – не е била на себе си, започнала е да посещава психиатър, често се е държала неадекватно и продължавала болезнено да съпреживява всеки спомен свързан със сина си. Съдът се е позовал и на заключението по приетата по делото съдебнопсихиатрична експертиза, според което ищцата е получила психично разстройство – остра стресова реакция, която в рамките на няколко дни е прерастнала в смесено-тревожно депресивна реакция при разстройство в адаптацията със симптоми, изразяващи се в повишена тревожност, тревожност, раздразнителност, конфликтност, липса на желание за общуване и затруднение в изпълнение на ежедневни дейности.
Въззивният съд е приел че определеният от първата инстанция размер на обезщетението от 180 000лв. (присъденото обезщетение е 85 000лв. – след приспадане на заплатените извънсъдебно 95 000лв.), е справедлив и съобразен с всички релевантни за спора обстоятелства. Акцентирал е върху факта, че при внезапната смърт на детето си, ищцата е понесла изключителни по интензитет морални болки и страдания. Посочил е, че душевните страдания безспорно са утежнени от обстоятелството, че починалият син е бил едва на 21 години, в разцвета на жизнените си сили, при което майката е лишена завинаги от възможността да се радва като родител на реализацията на детето си и на неговата морална опора. За тежестта и обема на понесените неимуществени вреди съдът е отчел установените по делото близки отношения между тях, съжителство в общо домакинство към момента на инцидента и тежкото емоционално и психическо състояние на майката. Отразил е също, че при определяне на справедливо обезщетение, първоинстанционният съд не е нарушил принципа на чл.52 ЗЗД, като е съобразил всички обективни обстоятелства в конкретния случай, които имат отношение към емоционалното и психическо състояние на ищцата, но също така и икономическите условия към датата на увреждането. В решението е посочено, че при определяне на застрахователното обезщетение е била преценена съществувалата в страната икономическа конюктура към датата на застрахователното събитие, а също и нивата на застрахователно покритие. Въззивният състав се е позовал на действащите през съответните периоди лимити на застрахователните суми за неимуществени вреди, които са увеличавани почти ежегодно и от 25 000 лв. за всяко събитие, са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие, при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева – при две и повече пострадали лица. Посочил е, че тези минимални размери са приложими до 01.01.2010 г., като след тази дата са определени значително по-високи размери на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. § 27 П. и чл.266 КЗ.
Настоящият състав на ВКС, ТК, второ търговско отделение, намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдението в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №217/22.12.2016г. по т.д.№3402/2015г. на ВКС, ІІ т.о,, с което е прието, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, по своята правна същност представлява конкретизиране на касационното основание по чл.281 т.3 ГПК за неправилност на решението, но не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
Но дори условно да се приеме, че касаторът поставя въпроси за значението на икономическата обстановка в страната при определяне размера на обезщетението и съответно за значението на застрахователните лимити като критерий за преценяване на икономическите условия към датата на застрахователното събитие, тези въпроси не са решени в противоречие с постановките в решение №217/22.12.2016г. по т.д.№3402/2015г. на ВКС, ІІ т.о. Въззивният състав се е позовал на лимитите на застрахователните обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност” като ориентир при отчитане на конкретните икономически условия, без да е приел, че този критерий има абсолютен характер. Въззивното решение е изцяло съобразено с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване по т.д.№3402/2015г. на ВКС, ІІ т.о., свързан с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при спазване на предвидените в ППВС №4/1968г. общи критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на Р. Н. сумата 3 696лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие и списък за разноските.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1287 от 07.06.2017г., постановено по в.гр.д.№5981/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 1 с-в.
ОСЪЖДА ЗАД [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на Р. И. Н. – ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк] вх.В ет.1 ап.1 сумата 3696 лв. /три хиляди шестстотин деветдесет и шест лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :