О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 24.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева т.д. № 60210/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния представител на дружеството адв. Г. Х. , против въззивно решение № 100 от 13.01.2016 г. по в.т.д. № 2523/2015 г. на Апелативен съд – София, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение, е постановено друго по същество на спора, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се същото да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/Подлежат ли на установяване вземанията на банката с настъпил падеж, ако са предявени като глобални суми заедно с вземанията за предсрочно изискуема главница по кредита, при условие, че от извлечението от счетоводните книги на банката и представените към заявлението по чл. 417 ГПК и в исковото производство по чл. 422 ГПК доказателства може да бъде направен извод по отношение на неплатените вноски по кредита с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението и техния размер. 2/ Разполага ли съдът, сезиран с иск по чл. 422 ГПК, с процесуална възможност да установи съществуването на вземания в различен от присъдения със заповедта за изпълнение размер по договор за банков кредит поради настъпване на техния падеж, а не на основание предсрочна изискуемост. Твърди, че по тези въпроси е налице противоречива съдебна практика.
Ответниците по касация Д. К. П. и И. К. П. изразяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че на 01.07.2008 г. между касатора като кредитодател и [фирма] като кредитополучател е сключен договор за кредит на оборотни средства като револвираща кредитна линия в размер на 60 000 евро със срок на погасяване 120 месеца и договорена възнаградителна лихва. За обезпечаване задължението на кредотополучателя на същата датата е сключен договор за поръчителство, по силата на който ответниците Д. К. П., Г. Г. К., К. К. П. и И. К. П. като поръчители са поели задължение към банката да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя. С договора за кредит е уговорено право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, когато кредитополучателят не е изпълнил което и да е от поетите задължения, включително за внасяне на дължима вноска по лихви и главница. Установено , че на 21.01.2012 г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на една месечна погасителна вноска с падеж 21.01.2012 г., както и че кредитополучателя и поръчителите не са били уведомени за превръщането на кредита в предсрочно изискуем преди банката да подаде заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.
При така установените факти по делото първоинстанционният съд уважил частично предявения от банката иск по чл. 422 ГПК за следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 184/2013 г. на Районен съд – Берковица, като е приел, че към момента на подаване на заявлението те са били дължими не като предсрочно изискуеми, а поради настъпил падеж: вземане за главница, представляващо четири неплатени вноски с общ размер 1 291.97 евро, договорна лихва в размер 5 688.25 евро за периода 21.01.2012 г.- 11.04.2013 г., 20.46 евро такси за периода 12.12.2011 г.- 11.04.2013 г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16. 04.2013 г. до окончателното й изплащане. За разликата над 1 291.97 евро до предявения размер на главницата от 32 178.30 евро, представляваща вноски с ненастъпил към 16.04.2013 г. падеж, е приел, че искът е неоснователен, тъй като към датата на издаване на заповедта за изпълнение това вземане не е било изискуемо, защото кредиторът не е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Въззивният съд е приел, че в производството по чл. 422 ГПК съдът не разполага с процесуална възможност да се произнася относно съществуването вземане в различен от присъдения със заповедта за изпълнение размер и на основание, различно от заявеното, а е обвързан от размера и основанието на вземането, така както е заявено в заповедното производство и за което е издадена заповед за изпълнение. Затова когато в заповедното производство кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит, и в заявлението вземанията за главница и за договорни лихви са посочени в общ размер, изискуем предсрочно, съдът не може да установява съществуването им на друго основание – неплатени вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
За да обоснове твърдението си, че поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата, касаторът сочи две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК- решение № 123 от 09.11.2015 г. по търг.д. № 2561/2014 г. на ІІ т.о. и решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг.д. № 57/2012 г. на І т.о. Следва да се посочи, че по тези дела правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е бил различен от повдигнатите от касатора по настоящото дело, но доколкото касационната инстанция е изразила становище по тях в решаващите мотиви по спора, които нямат характер на задължителна практика, евентуалното противоречие би обусловило основание за достъп да касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
В случая настоящият състав намира, че такова противоречие не е налице. И в двете представени решения е застъпено разбирането, че предметът на положителния установителен иск по чл. 422 ГПК се определя от основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение; че следва да е налице съответствие по основание и размер между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство и предявеното с иска по чл. 422 ГПК; че когато предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита не е била надлежно обявена, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Внимателният прочит на мотивите налага извод, че различният резултат по двете дела произтича от конкретно установените по всяко дело обстоятелства относно начина, по който вземанията за главница и за лихви са били посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл. 422 ГПК и по който са били отразени в извлеченията от счетоводните книги на банката – като глобална сума по обявен за предсрочно изискуем кредит или като конкретни неплатени вноски с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението и предсрочно изискуем остатък.
Служебно известни на настоящия състав са и други решения на ВКС, в които въпросът за възможността в исковото производство по чл. 422 ГПК в хипотезата, когато предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да бъдат признати за съществуващи задълженията с настъпил падеж, е разрешаван в зависимост от това дали двете категории вземания- тези с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, и останалите, дължими поради обявената предсрочна изискуемост на кредита, са разграничени в заявлението и в извлеченията от счетоводните книги. В този смисъл решение № 161 от 08.02.2016 г. по т.д. № 1153/2014 г. на ІІ т.о., решение № 115 от 11.01.2016 г. по т.д. № 2427/2014 г. на ІІ т.о., решение № 205 от 16.02.2017 г. по т.д. № 2932/2015 г. на ІІ т.о. и др.
Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси не противоречи на тази практика, доколкото изводът, че искът по чл. 422 ГПК не може да бъде уважен за частта от вземането по заповедта за изпълнение, включваща изискуемите към 11.04.2013 г. неплатени погасителни вноски за главница и лихва, е мотивиран с оглед конкретното съдържание на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на исковата молба, в които вземанията на кредитора за главница и за договорни лихви са посочени в общ размер, изискуем предсрочно, без да са разграничени неплатените вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, и това обстоятелство не се оспорва от касатора.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото касаторът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на И. К. П. разноски за адвокатска защита пред тази инстанция в размер на 800 лв., претендирани с отговора на касационната жалба и доказани с приложения към него договор за правна защита и съдействие серия А № 472098 от 23.01.2016 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 13.01.2016 г. по в.т.д. № 2523/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА от [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на И. К. П. разноски по делото пред ВКС в размер на 800 /осемстотин/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: