О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
гр. София, 29.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1179/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 341 от 03.12.2014 г., постановено по в. т. д. № 499/2014 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 485 от 19.05.2014 г. по т. д. № 1167/2013 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на М. М. М. сумата 39 116.60 лв., представляваща стойност на извършени от ищеца вместо ответника СМР по довършване, отстраняване на недостатъци, приемане и въвеждане в експлоатация на сграда по нотариален акт № 174, т.2, рег. № 10440, дело № 335/16.11.2009 г. на нотариус с рег. № 195, изпълнени в периода от 01.04.2009 г. до въвеждане на сградата в експлоатация с удостоверение № 118/18.12.2009 г., съобразно договор между страните от 16.11.2009 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 02.07.2013 г. до окончателното плащане, и разноски по делото в размер на 4 415.28 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е оценил правилно доказателствата по делото и в нарушение на закона е основал решението си на свидетелски показания, които не са подкрепени с писмени доказателства, депозирани са от заинтересовани лица и противоречат на други свидетелски показания по делото.
В представено с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, допълнено по указание на въззивния съд с изложение от 02.02.2015 г., касаторът е посочил, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса за „наличието на устен договор, предхождащ по време сключен писмен такъв между страните, въз основа единствено и само на свидетелски показания от страната, инициирала исковото производство”. Допускането на касационно обжалване е обосновано със съображения, че като е приел единствено и само на базата на гласните доказателства на свидетелката Зл. П., живееща на семейни начала с ищеца, че страните са договорили устно договора за довършителни работи, по-късно обективиран в писмен договор от 16.11.2009 г., съдът е разрешил релевантния за делото въпрос в противоречие със съдебни решения, постановени от други съдилища „на същото основание и с оглед събрани гласни доказатателства, оценени като твърдения – предмет на доказване, а не като доказателствени средства” – решение № 49/18.02.2013 г. по т. д. № 496/2011 г. на Окръжен съд – Стара Загора, решение от 18.06.2009 г. по гр. д. № 2819/2012 г. на Районен съд – Враца, решение № 443 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 616/2014 г. на Апелативен съд – П. и решение № 507/13.03.2014 г. по гр. д. № 270/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив. В първоначалното изложение касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация М. М. М. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради ненадлежно обосноваване на приложното поле на касационното обжалване от касатора и поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. По същество оспорва касационната жалба като неоснователна и моли в случай, че се допусне касационно обжалване, въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски окържен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на М. М. М. сумата 39 116.60 лв., представляваща стойност на изпълнени от ищеца вместо ответника СМР по довършване и въвеждане в експлоатация на сграда в [населено място], на [улица], Варненски апелативен съд е приел, че е доказано основанието на чл.79, ал.1 във вр. с чл.285 ЗЗД за присъждане на посочената сума на ищеца, дължима от ответника по силата на постигнато съглашение с характер на договор за поръчка, имащо за предмет учредяване на мандат за извършване на всички необходими действия за довършване на сградата.
След съвкупна преценка на доказателствата и на фактите по делото във връзка с наведените във въззивната жалба на ответника оплаквания, Варненски апелативен съд е счел за установено, че началото на договорните отношения между страните е поставено през м. април 2009 г., а формалното им уреждане е извършено с нарочен писмен договор от 16.11.2009 г., сключен след завършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация с акт обр.16. Съдът е преценил, че писменият договор е предназначен да уреди последиците от предприетите от ищеца фактически и правни действия по довършване на обектите. При формиране на извода относно началото на договорната връзка между страните въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелите Зл. П. и М. М., основани на непосредствени възприятия от разговори между ищеца и управителя на ответното дружество по повод на възникналата необходимост от учредяване на мандат за ищеца да предприеме необходимите действия за довършване на сградата и въвеждането й в експлоатация. Свидетелските показания са оценени поотделно, при отчитане на възможната заинтересованост на свидетелката Зл. П., и във връзка с останалите доказателства по делото, в т. ч. и писменият договор от 16.11.2009 г.
Като е анализирал доказателствата и приетото по делото заключение на съдебнотехническа експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът е доказал извършването на разходи за довършване и въвеждане на сградата в експлоатация до размер на сумата 39 116.60 лв., поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответника осъдителна част.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК; Правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, а не да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд. В тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, в зависимост от които се извършва селекцията на касационните жалби в производството по чл.280 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които се преценяват от касационната инстанция само в случай на допуснато касационно обжалване за проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
В първоначално депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а е обосновал приложното поле на касационното обжалване с оплаквания за неправилна преценка, тълкуване и възприемане на свидетелските показания по делото от страна на въззивния съд. Разгледани в аспекта на указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените оплаквания не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, тъй като са относими към правилността на въззивното решение и към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, а не към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
В допълнителното изложение от 02.02.2015 г. касаторът е посочил, че „материалноправният и процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е наличието на устен договор, предхождащ по време сключен писмен такъв между страните, въз основа единствено и само на свидетелски показания от страната, инициирала исковото производство”. Формулираният въпрос инкорпорира в съдържанието си поддържаните в касационната жалба оплаквания, че изводът на въззивния съд за постигнато между страните устно /неформално/ съглашение през м. април 2009 г. с предмет учредяване на мандат в полза на ищеца за извършване на необходимите действия за довършване и въвеждане на сградата в експлоатация е основан на свидетелски показания и не е подкрепен с писмени доказателства. Съпоставен с мотивите към обжалваното решение, поставеният въпрос не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е изградил извода си за постигнато между страните съглашение не само върху свидетелските показания, а върху всички събрани по делото доказателства, включително върху писмения договор от 16.11.2009 г., който според преценката му урежда формално сложилите се преди сключването му фактически отношения по учредяване на мандата и определяне на неговите параметри. Освен това въпросът е свързан с оспорване на правилността на въззивното решение – досежно обосноваността на изводите за успешно доказано от ищеца договорно правоотношение между страните, което е достатъчно да се приеме, че не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Не е налице и поддържаната в допълнителното изложение допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Представените с изложението съдебни решения не съдържат отбелязване да са влезли в сила и според разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се преценяват като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно и Върховният касационен съд не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 499/2014 г..
В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба разноски за производството по чл.288 ГПК. Разноските са в размер на 3 500 лв. и представляват адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.03.2015 г., чието заплащане в брой е удостоверено в договора.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 341 от 03.12.2014 г., постановено по в. т. д. № 499/2014 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], гараж 2, да заплати на М. М. М. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], [улица], партер, сумата 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :