О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 13.01.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 205 по описа за 2011 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, озаглавена частна жалба на Й. М. С. чрез адвокат Д. К. Н. срещу решение № 71/05.11.2010 г. на Бургаски апелативен съд /БАС/ по в.т.д. № 181/2010 г.
В касационната жалба касаторът поддържа, че доколкото е прекратено производството по предявения от него иск по чл.74 ТЗ, постановеният от БАС съдебен акт е недопустим и неправилен и подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл.274 ГПК, но излага и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за разглеждане на касационната жалба по реда на чл.280 и сл. ГПК.
Ответникът по жалбата – [фирма] не взима становище по жалбата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касае се за касационна жалба срещу въззивно решение, която подлежи на разглеждане по реда на чл.280 и сл. ГПК, доколкото прекратяването на производството по иска по чл.74 ТЗ на Й. С. е част от постановеното решение на БАС, състоящо се от две взаимно свързани части – отменителна и прекратителна. В този смисъл жалбата на С. подлежи на разглеждане по реда на чл.280 и сл.ГПК като касационна жалба, а не като частна жалба по реда на чл.274 ал.1 ГПК, както се поддържа в нея. Като касационна жалба срещу въззивно решение, жалбата е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред БОС са предявени искове от Й. М. С. срещу [фирма] за признаване за установено, че приетите решения на ОС от 09.09.2008 г. на дружеството са нищожни, а вписаните въз основа на тях определени обстоятелства в търговския регистър са несъществуващи. При условия на евентуалност е предявен и иск по чл.74 ТЗ за отмяна като незаконосъобразни на всички решения, приети на проведеното ОС на дружеството на 09.09.2008 г. БОС е отхвърлил исковете за приемане за установено, че приетите решения на ОС на 09.09.2008 г. са нищожни, а вписаните въз основа на тях обстоятелства в търговския регистър – несъществуващи, и в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Искът по чл.74 ТЗ е уважен, като са отменени всички решения, приети от ОС на дружеството на 09.09.2008 г. Решението на БОС по иска по чл.74 ТЗ е отменено и производството в тази част е прекратено от БАС. БАС е приел, че за процесното ОС на ищеца е изпратена покана от ЧСИ на известния на дружеството адрес на С., който е и вписан в удостоверението за актуално състояние, тъй като С. е бил управител на дружеството. Покана е изпратена на известния адрес, а доколкото съдружникът, който е и управител, е променил посочения в дружествения договор и вписан в търговския регистър адрес, без уведомленение за промяната, това сочи на недобросъвестност от негова страна. Никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, поради което БАС е приел, че поканата за ОС е редовно връчена. Срокът за обжалване на взетите решения в случая започва да тече от датата на ОС, според БАС, при което исковата молба, входирана на 04.11.2008 г. е след изтичане на преклузивния 14-дневен срок по чл.74 ал.2 ТЗ и искът за отмяна на взетите решения е недопустим.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира няколко въпроса в изложението си за основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК:
1. Ако е спорно дали ищецът по иск с правно основание чл.74 ТЗ е бил редовно уведомен за провеждането на заседание на общото събрание длъжен ли е съдът, пред който е висящ спора да го реши със съдебно решение или може да го разреши с определение като постанови прекратяване на производството по делото?
2. С оглед предвидения в ТЗ специален ред за изпращане на покани и уведомяване на съдружници в О., приложим ли е реда, предвиден в ГПК, относно удостоверяването на неоткриването на съдружника на адреса?
3. Ако съдружник в О. е променил адреса си, без да уведоми дружеството, за тази промяна, може ли покана, изпратена до стария му адрес, на който той не е открит, да се счита за лично връчена?
4. Може ли ЧСИ да връчва покани, съобщения и призовки, извън случаите предвидени изрично в ЗЧИ и ГПК?
5. Когато ЧСИ връчва покани, съобщения и призовки и не открие адресата на адреса, трябва ли да спази реда за връчване по чл.47 ГПК или може да удостовери неоткриването на адресата само с подписите на свидетели?
6. Документ, издаден от ЧСИ извън обхвата на правомощията, възложени му от държавата с ГПК и ЗЧСИ попада ли в хипотезата на документ, издаден от некомпетентен орган по смисъла на чл.188 ГПК?
По така поставените въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното:
По 1 в. – срокът за предявяване на иска по чл.74 ал.1 ТЗ, указан в чл.74 ал.2 ТЗ, е преклузивен и обуславя допустимостта на иска. Приемайки, че този иск е недопустим и прекратявайки производството по него, въззивният съд е постъпил в съответствие с цитираната от касатора задължителна практика, обективирана в ТР № 104/1967 г. и ПП на ВС № 1/1985 г. Съобразено е и ТР № 1/2002 г., относимо конкретно по приложението на чл.74 ТЗ. Доколкото в случая се касае до решение на въззивния съд, включващо отменителна и прекратителна части, при така съединени искове на посочени основания, както се посочи по-горе, по част от които първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, липсва обективна идентичност на казуса по това дело и цитираната съдебна практика на ВКС по ГПК-отм. /решение № 1592/2003 г./. Останалите въпроси – 2, 3, 4,5, 6 с конкретиката, направена от самия касатор, са относими към уведомяването на съдружника за процесното общо събрание. В решения, постановмени по реда на чл.290 ГПК /р. № 196/17.12.2009 г. по т.д. № 282/2009 г., р.№ 74/14.07.2011 г. по т.д № 633/2010 г./ е прието, че нормата на чл.139 ал.1 ТЗ не следва да се тълкува стеснително, тъй като текстът не предвижда способ за връчване на поканата на общото събрание. В този смисъл са и доводити в решение № 104/03.10.2011 г. по т.д. № 876/2010 г., постановено по реда на чл.290 ГПК. В това решение е прието, че уведомяване може да се осъществи чрез нотариус, по пощата, куриерски услуги и пр. като преценката за начина на изпращане на поканата се осъществява от дружеството и не би могло да се правят препоръки в съдебния акт за направения избор или да се препраща към друг начина на връчване, след като няма империтивна процесуалноправна норма по отношение на свикване и провеждане на общо събрание от търговско дружество, която да се приеме, че е нарушена. Обжалваното решение е съобразено с изложените доводи в цитираната съдебна практика в решенията, постановени по чл.290 ГПК относно връчване на покана за ОС, както и поведението на самият съдружник, поставил се в ситуация да не узнае точното съдържание на поканата. В този смисъл и независимо от формулировката на поставените въпроси, по същество те са разрешени от въззивният съд в съответствие с цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практина /т.2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Касаторът сочи като допълнителен критерий за селекция и чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но не излага конкретни съображения, както изисква т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС, а мотивира основанието с противоречива /според него/ съдебна практика каквата не установява.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване по нея на решението на БАС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71/05.11.2010 г. на Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 181/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.