О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 09.01.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2126/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М., М. А. М., В. А. Г. и Т. К. Г., подадена чрез адв. Д. С. Д., срещу въззивно решение № 241 от 28.01.2019г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 6231/2017г., с което е отменено решението на Софийския градски съд, постановено на 05.10.2017 г. по гр. дело № 17 374/2013 г., вместо което е обявен за окончателен предварителният договор, сключен на 18.02.2003 г. от К. С. С. /починала на 08.03.2014 г. и заместена от наследниците си К. А. М. и М. А. М./, Т. К. Г. и В. А. Г., от една страна, и „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност, представлявано от синдика В. С. С., от друга страна, по силата на който учредителите – собственици прехвърлят на приемателя – строител „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност следния недвижим имот: 78,83 % идеални части от поземлен имот с идентификатор 68134.1930.669 съгласно КККР, одобрени със заповед РД-18-68/02.12.2010 г., находящ се в [населено място], район „Витоша“, [улица], целият с площ от 936 кв.м при съседи: 68134.1931.1260; 68134.1933.2141; 68134.1930.490; 68134.1932.2162; 68134.1930.491; 68134.1930.492; „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност е осъдено да заплати по сметката на Столична община, район „Витоша“ местен данък в размер на 1 164,32 лв., като е указано вписването на възбрана върху описания имот до заплащане на разноските по прехвърлянето му. В тежест на ответниците К. А. М., М. А. М., В. А. Г. и Т. К. Г. са възложени направените от ищцовото дружество разноски за производството пред Софийския апелативен съд в размер на 350 лв., както и държавна такса
по сметката на Софийския апелативен съд за К. А. М. и М. А. М. в размер на 1 117,75 лв., а за В. А. Г. и Т. К. Г. в размер на 745,17 лв., съобразно квотите им в съсобствеността.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т. 2 и т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
Оплакването си за недопустимост на въззивното решение касаторите обосновават с довод, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, доколкото в първоинстанционното производство е извършено недопустимо изменение на иска по неговото основание и петитум, чрез едновременното заличаване на К. К., като получател на претендираните идеални части от ПИ и допълването на обстоятелствената част на исковата молба с факта на несъстоятелност на дружеството с цел допълване на масата на несъстоятелността. Отделно от това недопустимостта на решението е обусловена и от несъответствието между приетия за разглеждане с доклада по делото иск за обявяване на окончателен на предварителен договор от 18.02.2003г., съгласно уговорената в този договор престация за изпълнение на задължението за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, и този, по който съдът се е произнесъл с цифри и проценти и то за 737, 84 кв.м., вместо претендираните 725, 96 кв.м.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат недопустимост на въззивното решение, като постановено при нередовна искова молба с алтернативност на петитума. За да обосноват поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поставят следните въпроси: 1.) „Може ли да се обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, когато в него не е определено лицето, на което той следва да се прехвърли?“, 2.) „Може ли решението на съда да бъде различно от договореното между страните в процесния предварителен договор?“, 3.) „ Нередовна ли е ИМ на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, поради неописване в нея как е била формирана претедираната площ, когато към ИМ е приложена и не е била оспорена схема на площообразуването за претендираната по делото площ?“, 4.) „ Може ли въззивният съд служебно да назначи експертиза по въпрос, по който няма оплакване във ВЖ и искане за такава?“ и 5.) „Длъжен ли е съдът да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с тях?“.
Поддържа се противоречие с решение № 354/31.10.2015 г. по гр.д. № 1398/2015 г. на ВКС, IV г.о. относно необходимото съдържание на исковата молба по иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД, с решение № 280/06.07.2010 г. по гр.д. № 396/2009 г. на ВКС, II г.о., решение № 46/17.09.2015 г. по т.д. № 4489/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение № 537/08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на ВКС, IIIг.о., решение № 533/30.06.1999 г. по гр.д. № 125/1999 г. на ВКС, II г.о. и решение на ОСГК на ВС № 30/05.04.1973 г. по гр.д. № 13/73 г. по втория въпрос от изложението, с решение № 354/31.10.2015 г. по гр.д. № 1398/2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 46/17.09.2015 г. по т.д. № 4489/2013 г. на ВКС, II т.о. и по третия въпрос от изложението, с т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК по четвъртия въпрос и с решение № 156/10.10.2017 г. по гр.д. № 5111/2016 г. на ВКС, както и цитираните в същото решения по петия въпрос.
Ответната страна „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност, представлявано от синдика В. С. С., в писмен отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност, преди обявяването на дружеството в несъстоятелност, срещу ответниците с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД. Отправеното до съда искане е да бъде обявен за окончателен соченият предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за изграждане на жилища, гаражи, магазини, сключен на 18.02.2003 г. между ищцовото дружество, от една страна, като строител и ответниците, от друга страна, като учредители, по силата на който ответниците се задължили да прехвърлят на ищеца или на трето, посочено от него лице, 725,96 кв.м идеални части от дворно място, цялото с площ от 936 кв. м….” Констатирано е, че в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че с решение на едноличния собственик на капитала на „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност е взето решение идеалната част от дворното място да бъде прехвърлена от ответниците на третото лице К. Н. К., като е поискано и привличането на това лице за помагач на ищеца. Въззивният съд е констатирал, че след откриване на производството по несъстоятелност на дружеството – ищец, с молба от 25.03.2014 г. назначеният му синдик е оттеглил искането за привличане на третото лице помагач, а с молба от 10.03.2017 г. е уточнил петитума на иска в смисъл, че идеалните части от дворното място следва да бъдат прехвърлени в полза на дружеството.
Въззивният съд е приел, че съгласно приложения по делото предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за изграждане на жилища, гаражи, магазини, сключен на 18.02.2003 г., между К. С. С., Т. К. Г. и В. А. Г., наречени „учредители” и ищцовото дружество, наречено „приемател-строител”, учредителите, като собственици на описания недвижим имот с площ от 936 кв.м., са се задължили да учредят в полза на търговското дружество право на строеж върху имота си срещу задължението на суперфициаря да построи за тях определен брой жилища, гаражи и магазини. Според чл.3 от договора „учредителите се задължават да прехвърлят идеални части от собствеността върху земята, съответстващи на всички изградени обекти, на приемателя-строител или на посочени от него лица, в едномесечен срок след снабдяването им с Разрешение за ползване на сградата, без те да заплащат данъците и таксите по нотариалното прехвърляне”. За безспорно е прието, че на 16.07.2003 г. собствениците на земята са учредили в полза на строителя право на строеж в съответствие с предварително договореното; че на 03.04.2008 г. е издадено удостоверение за въвеждане на построената сграда в експлоатация, както и, че в договорения едномесечен срок собствениците на недвижимия имот не са прехвърлили на дружеството – строител собствеността върху идеални части от терена. Въззивният съд е приел, че няма данни приложената към отговора на исковата молба покана, изпратена от процесуалния представител на ответниците до синдика на ищцовото дружество, в която е отразено, че исковата молба се приема като покана към доверителите му за изпълнение на задълженията им по чл.3 от предварителния договор и се предлага дата за сключване на окончателен договор при конкретно посочен нотариус, да е била връчена на синдика. Въззивният съд се е позовал на заключението на назначената по делото експертиза за установяване на съотношението в застроената площ след реализираното право на строеж между обектите, придобити от ищцовото дружество и ответниците, при чието изготвяне е съобразено представеното по делото ценообразуване. Според същата в ценообразуването не фигурират ателиета №№ 8 и 9, разпределени на дружеството и вероятно в някакъв етап от строителството същите са приобщени към апартаментите на VІ и VІІ етаж, на които всички обекти са разпределени на дружеството. Според вещото лице към обектите на приемателя – строител принадлежат 737,84 кв.м. от терена, равняващи се на 78,83 %, съответно към обектите на ответниците принадлежат 198,16 кв.м от терена, равняващи се на 21,17%.
При тези данни въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като дружеството – ищец е в несъстоятелност и придобиването на идеални части от недвижимия имот няма да увеличи масата на несъстоятелността. Обосновал е, че правният интерес се обуславя от наличието на защитимо от закона право, каквото несъмнено е правото на една страна по предварителен договор за прехвърляне на вещно право, да иска обявяването му за окончателен. Искът е предявен надлежно от самото дружество, а след обявяването му в несъстоятелност синдикът, по силата на правомощията си по чл.658, ал.1, т.1 и 7 от ТЗ, е продължил производството.
По същество на спора е приел, че между страните е налице валиден предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, върху който дружеството-ищец е построило жилищната сграда. Срокът за изпълнение от страна на ответниците е определен в договора – едномесечен, считано от издаване на разрешението за ползване, и от този момент задължението на ответниците за сключване на окончателен договор е станало изискуемо. Процесният договор съдържа в себе си както елементите на предварителен договор за прехвърляне на вещни права /право на строеж и право на собственост/, така и на договор за изработка, като вместо възнаграждение за изпълнителя по договора за изработка, страните са се съгласили да му учредят право на строеж за конкретни обекти, а след изпълнението на строителството – да му прехвърлят и правото на собственост върху съответните идеални части от терена. Собствениците на терена са изпълнили задължението си за учредяване на право на строеж, а изпълнителят на строителството е изпълнил задължението си да предаде сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация. Неизпълнено е останало задължението на ответниците в договорения срок за прехвърляне на правото на собственост. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците, че неизпълнението им се дължи на забавата на ищеца, който не е упражнил правото си на избор, кому да бъдат прехвърлени договорените идеални части, тъй като не се установява и не се твърди, ищецът да е бил поканен да посочи на кого да бъде изпълнено след настъпване на изискуемостта на задължението на собствениците на терена. Нямало данни поканата, изпратена на синдика по време на съдебното производство, да е достигнала до адресата. Прието е от съда, че синдикът е упражнил правото на избор по време на процеса, а валидно предложение за изпълнение не е направено от ответниците и след направеното уточнение на кого следва да се прехвърлят договорените идеални части.
Предвид изложеното и доколкото няма спор, че ответниците са собственици на процесния недвижим имот, то предявеният конститутивен иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД е приет за основателен от въззивния съд.
Разяснено е от съда, че в конкретния случай е налице особеност в начина на конкретизиране на обема на подлежащото на прехвърляне вещно право, което е наложило даване на допълнителни указания. Съобразно направените от синдика уточнения, въззивният съд е приел, че се претендира обявяването на предварителния договор за окончателен чрез прехвърляне на правото на собственост върху такава идеална част от терена, която съответства на площта на построените обекти, които страните са договорили в полза на изпълнителя по договора за изработка. Тъй като обемът на правата, подлежащи на прехвърляне, е уточнен в предварителния договор като „идеални части от собствеността върху земята, съответстващи на всички изградени обекти, на приемателя строител“ на прехвърляне подлежат 78,83 % от правото на собственост върху урегулирания имот – независимо от изчисленията, непрецизно направени от самия ищец. Съдът е допълнил, че обстоятелството, че има промяна във вида и площта на обектите, полагащи се на строителя, доколкото не се установява противопоставяне на собствениците на терена, не може да обоснове извод, че предварителният договор не подлежи на изпълнение.
При тези съждения на въззивния съд не се обосновава поддържаната от касаторите недопустимост на обжалваното решение.
Твърдението, че в първоинстанционното производство е извършено недопустимо изменение на иска по неговото основание и петитум чрез едновременното заличаване на К. К., като получател на претендираните идеални части от ПИ и допълването на обстоятелствената част на исковата молба с факта на несъстоятелност на дружеството с цел допълване на масата на несъстоятелността не намира опора в данните по делото. В обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че ответниците не са изпълнили задължението си по чл. 3 от предварителния договор да прехвърлят на ищцовото дружество – строител, или на посочени от него лица идеалните части от собствеността върху земята, съответстващи на всички изградени обекти, получени от строителя. Посочено е, че е взето решение на едноличния собственик на капитала на дружеството идеалните части да бъдат прехвърлени на трето лице – К. Н. К., но не се твърди това решение да е сведено до знанието на ответниците и по този начин ищецът да е направил своя избор преди предявяване на иска. Отправеното до съда искане е да бъде обявен за окончателен описаният предварителен договор, по силата на който ответниците са се задължили да прехвърлят на ищеца или на трето, посочено от него лице процесните идеални части от дворното място. Направено е и искане по чл. 219 ГПК за привличане на третото лице помагач – К. Н. К.. С молба от 10.03.2017 г. ищецът, чрез представляващия го синдик, заявява, че доколкото дружеството е в несъстоятелност и при отчитане целта на това производство- попълване масата на несъстоятелността, отменя на основание чл. 22, ал.1 ЗЗД уговорката имуществото, предмет на договора, да бъде прехвърлено на посоченото в обстоятелствената част на исковата молба лице. Уточнява петитума на иска, който счита за неопределен, доколкото касае две лица, на които да се прехвърли имуществото и иска от съда да обяви за окончателен предварителния договор, по силата на който ответниците да прехвърлят на ищцовото дружество процесните идеални части.
Изменението на иска е средство, което законът предоставя на ищеца, за да постави търсената от него защита в съответствие с действителното правно положение. Предметът на делото е спорното материално субективно право. Ищецът очертава спорното право посредством основанието и петитума на иска. Основанието са фактите и обстоятелствата, които пораждат претендираното право, а в петитума – неговото съдържание. Петитумът на иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД е съдържанието на претендираното право – преобразуващото право да бъде обявен за окончателен сключеният предварителен договор. При изменението на иска по основание ищецът добавя нови факти или изоставя твърденията си за посочени факти, а при изменението на петитума той посочва право с различно съдържание. Когато ищецът заяви, че претендира съдът да признае или отрече право с различно съдържание, ищецът изменя иска по петитум. В конкретния случай чрез направеното уточнение ищецът не се позовава на различни обстоятелства, които да пораждат спорното право, нито пък претендира право с различно съдържание. Той все иска от съда да обяви за окончателен сключения с ответниците предварителен договор. С изявлението си на кого да се прехвърлят процесните идеални части той не подменя предмета на спора, а извършва избор между две алтернативни престации, без който няма как да бъде сключен окончателният договор.
Необосновано е и оплакването на касаторите за недопустимост на решението, обусловена от несъответствието между приетия за разглеждане с доклада по делото иск за обявяване за окончателен на предварителен договор от 18.02.2003 г., съгласно уговорената в този договор престация за изпълнение на задължението за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, и този, по който съдът се е произнесъл с цифри и проценти и то за 737, 84 кв.м., вместо претендираните 725, 96 кв.м.
Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК изисквания. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в чл.129, ал.2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на исковата молба чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства – да върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и при действието на ГПК от 2008 г. В случая в определение от 26.06.2018 г. въззивният съд е констатирал неяснота на исковата молба, изразяваща се в непосочване от страна на ищеца на това как е изчислил претендираните 725,96 кв. м. идеални части от дворното място с площ 936 кв. м., които иска да му бъдат прехвърлени, доколкото съобразно уговореното в договора същите трябва да съответстват на всички изградени обекти, и е оставил исковата молба без движение с конкретни указания до ищеца за отстраняване на нередовността. С уточнителната си молба от 12.07.2018 г. ищецът посочва, че идеалните части от дворното място, за които се иска обявяване на предварителния договор за окончателен, представляват отстъпеното право на строеж за всеки един от обектите, които придобива „ОДИСЕЙ 96“ ЕООД – в несъстоятелност, като за определянето им прави доказателствено искане за допускане на СТЕ. С молба от 07.12.2018 г. ищцовото дружество в искането си посочва като размер на идеалните части, определените от експертизата 734,84/936 ид. ч. от дворното място, които съобразно уговореното между страните ответниците следва да прехвърлят на строителя, като идеалните части от поземления имот извън тези, припадащи се на притежаваните от тях самостоятелни обекти. Въззивният съд не се е произнесъл по различен от приетия с доклада на първата инстанция иск, като е конкретизирал съдържанието на уговорените в договора съответстващи идеални части. По този начин не е променил съдържанието на договора, а с оглед целите на производството е внесъл яснота в отношенията между страните относно процентното съотношение на правата в учредяващата се съсобственост.
Въззивното решение не е постановено при нередовна искова молба в поддържания от касаторите смисъл на алтернативност на петитума, доколкото ищецът е заявил в уточняващата си молба от 10.03.2017г. в полза на кого да се прехвърлят процесните идеални части.
Първият въпрос, поставен в изложението на касаторите „Може ли да се обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, когато в него не е определено лицето, на което той следва да се прехвърли?“е непрецизно формулиран. В конкретния случай в предварителния договор няма такава неяснота изобщо относно лицето, което би препятствало възможността същият да бъде обявен за окончателен, а е уговорена алтернативност по избор на една от страните и по този начин сключването на окончателния договор е предшествано от извършване на избор. Отстраняване състоянието на неопределеност, за да може задължението да бъде изпълнено, става чрез концентрация, която по същността си е едностранна сделка. Тя се извършва чрез упражняване на преобразуващото право на избор. Правото се упражнява в определен в договора срок, определен от длъжника (ако изборът е на кредитора) или до падежа (ако изборът принадлежи на длъжника). Касаторите не обосновават и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният въпрос не е бил предмет на обсъждане в цитираната съдебна практика.
Вторият поставен въпрос „Може ли решението на съда да бъде различно от договореното между страните в процесния предварителен договор?“ не е обуславящ, тъй като в случая въззивният съд не е постановил решение, което да не съответства на договореното между страните. Както вече се посочи по –горе, посочването в процентно съотношение на идеалните части, съответстващи на притежаваните самостоятелни обекти, не представлява отклонение от уговореното. Независимо дали същите ще се посочат като съответни на обектите или с конкретно цифрово изражение, визира се един и същ обект.
Чрез поставянето на третия въпрос „Нередовна ли е ИМ на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, поради неописване в нея как е била формирана претедираната площ, когато към ИМ е приложена и не е била оспорена схема на площообразуването за претендираната по делото площ?“също не се обосновава поддържаното противоречие, касаторите се домогват да инициират контрол върху констатацията на въззивния съд за нередовност на исковата молба. Съдът служебно следи дали е сезиран с допустима искова молба съобразно всички последващи уточнения на ищеца и е безпредметно да извършва такава преценка на молба във вида й преди нейното поправяне. В този смисъл поставеният въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Не е обуславящ решаващите изводи на съда и четвъртият поставен въпрос „Може ли въззивният съд служебно да назначи експертиза по въпрос, по който няма оплакване във ВЖ и искане за такава?“, доколкото в конкретния случай не е налице такава хипотеза. Въззивният съд не е действал служебно, а по искане на жалбоподателя, заявено в молба от 12.07.2018г. Следва да се отбележи, че преклузиите относно доказателствените искания са свързани с изпълнението на служебното задължение на съда да изясни предмета на спора и укаже на страните кои са правнорелевантните факти. Право на съда е да прецени за установяване на съответните обстоятелства какви точно специални знания са необходими и така да избере съответен специалист, на когото да възложи изготвянето на експертиза, без да е обвързан от конкретното искане в тази насока.
Въпросът „Длъжен ли е съдът да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“ е привързан към оплакванията на касаторите за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на сочената съдебна практика. Съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото касаторите нямат право на разноски, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 241 от 28.01.2019г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 6231/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: