8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
[населено място], 10.04.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на втори април, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2922/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1669/12.07.2017 г. по т.д.№ 818/2017 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която частично е отменено решение № 1404 / 05.08.2016 г. по т.д.№ 6005/2015 г. на Софийски градски съд и вместо това е признато за установено, на основание чл.124 ал.1 ГПК , по реда на чл.422 ал.1 ГПК, че [фирма] дължи на „П. Б. / България„ЕАД следните суми, по договор за кредит развитие № 010-416122/06.03.2008 г. и анекси към същия : 80 134,73 евро – главница , ведно със законната лихва върху същата от 09.03.2015 г. до окончателното й изплащане ; 156,30 евро – договорна възнаградителна лихва за периода 05.01.2015 г. – 26.01.2015 г. и 367,08 евро – такса , за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 ГПК от 14.04.2015 г. по ч.гр.д.№ 2172/2015 г. на Софийски районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като счита, че неправилно съдът е приел за договорена между страните по договора за кредит клауза, уреждаща възможността и предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, неоснователно позовавайки се на такава в нотариален акт за договорна ипотека / т.3 от същия /, сключена в обезпечаване на задълженията по договора за кредит. Страната акцентира на обстоятелството, че в заповедта за изпълнение и в исковата молба, като основание на вземанията си, банката е посочила чл.6 от договора за кредит и чл.29 от Общите условия, приложими към същия, не и договора за ипотека, посочен едва във въззивното производство, в противоречие с чл.266 ал.1 ГПК. Счита, че по този начин ищецът е подменил основанието на иска, извън срока по чл.214 ГПК, а и при неприложимост на тази норма в производството по чл.422 ал.1 ГПК, в което предметът на иска следва да бъде идентичен с предмета на заповедното производство, респ. вземането да произтича от едно и също основание / т.11б от ТР№ 4/2014г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът оспорва извода на съда, че са били налице предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем,предвид безспорно установеното надвнасяне от длъжника на възнаградителни лихви. Същите, според страната, е следвало да бъдат съобразени при определяне размера на главницата – довод, който съдът не е зачел, обосновавайки се с различен произход на вземанията от главница и възнаградителна лихва и липсата на предявено съдебно или извънсъдебно прихващане между тези вземания и вземането на длъжника от надплатени лихви,последното – с извъндоговорен източник – неоснователно обогатяване. Възражението за надплатени възнаградителни лихви касаторът счита, че въззивният съд е следвало да съобрази като правопогасяващо възражение за плащане на дълга / очевидно се визира единствената незаплатена в срок погасителна вноска с падеж 05.01.2015 г.,дало основание за обявяване на предсрочна изискуемост /, което, съобразно задължителните указания в ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС , е допустимо в производството по чл.422 ал.1 ГПК.Касаторът твърди неправилно прието за доказано и обстоятелството, че кредиторът е упражнил надлежно потестативното си право за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, предвид начина на уведомяването му – с приложение на чл.47 ал.5 ГПК.
Ответната страна – „ П. Б. /България/”ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване , в подробен отговор.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
За да отмени частично отхвърлителното първоинстанционно решение и уважи исковете на „П. Б. /България /„ЕАД срещу [фирма] , по реда на чл.422 ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че макар договорът за кредит и Общите условия към същия да не съдържат клауза, уреждаща право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и условията ,при които може да упражни това си потестативно право, такава е сключена с договора за ипотека, сключен в обезпечение на вземанията на банката по договора за кредит. Нотариалният акт за договорната ипотека не е представен със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, но е представен като приложение към исковата молба. Изричен довод за съобразяване с т.3 от същия , предвид резултата от първоинстанционното производство, е направен с въззивната жалба на банката. Въззивният съд е приел, че действително и съобразно договора и приложимите между страните Общи условия / от 2008 г. , не и последващо приетите от банката / заплатената от ответника възнаградителна лихва е в повече от действително дължимата, но отказал да съобрази надплащането, като погасяващо изискуемата вноска от главницата, с падеж 05.01.2015 г., предвид просрочването на която банката е упражнила потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Този си извод съдът е мотивирал с различния произход на двете вземания, поради което отказал да съобрази възражението, като правопогасяващо такова за плащане, както и предвид незаявено от ответника възражение за прихващане – съдебно или упражнено извънсъдебно такова.Съдът е счел, че уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост е надлежно , с връчена по реда на чл.47 ал.5 ГПК нотариална покана.Към същата е представено удостоверение №44/08.07.2015 г.,изходящо от Нотариуса, в удостоверяване на обстоятелствата, предвид които е предприето връчване по реда на чл.47 ал.5 ГПК – чрез залепване на уведомление .В същото е удостоверено, че имотът е бил описан като частен дом, ограден, със заключена входна врата и предвид неоткриването на лице за информация, уведомлението е било залепено откъм улицата.Ответникът е оспорил истинността на уведомлението – официален свидетелстващ документ , но не е оборил удостоверените конкретни факти, за които и предвид характеристиката на документа носи доказателствена тежест.Това обстоятелство въззивният съд изрично е посочил. Изискуемите вземания на кредитора – ищец са установени въз основа на съдебно-икономическа експертиза, чиито изводи касаторът не оспорва.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Обвързва ли страните по договор за банков кредит уговорка, която не се съдържа в договора за кредит, а е инкорпорирана в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека ? ;2/ В хипотезата на сключен договор за банков кредит, при противоречие между отразеното в ипотечния акт / нотариален акт за учредяване на договорна ипотека / и отразеното в обвързващия страните договор за кредит, кои уговорки са приложими и обвързват страните по кредитното правоотношение? – и двата въпроса обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика;3/Допустимо ли е ищецът да изменя основанието на предявения от него иск по чл.422 ГПК във въззивна инстанция? Приложими ли са правилата на чл.214 ГПК в производството по чл.422 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4/Допустимо ли е в исковото производство по чл.422 ГПК да бъдат въвеждани от ответника правопогасяващи възражения за плащане и длъжен ли е съдът в тази хипотеза да ги разгледа ? – въпросът обосноваван идентично на трети въпрос; 5/Вземане на ответника с източник неоснователно обогатяване, включено в предмета на делото чрез направено възражение за плащане в производството по чл.422 ГПК, отразява ли се на дължимото по договора за банков кредит, съответно на неизпълнението на задължението за заплащане на анюитетни вноски ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение по гр.д.№ 5936/2016 г. на Софийски апелативен съд / второто цитирано решение е предмет на въззивното производство по гр.д.№ 5936/2016 г. на САС, поради което няма самостоятелно значение на преценима в тази хипотеза казуална практика /;6/ В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК, с предмет договор за банков кредит , какъв е процесуалният способ за противопоставяне на вземане на ответника към ищеца, произтичащо от същия този договор за банков кредит – възражение за прихващане или възражение за плащане ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 7/ Наличието на платени в повече,без основание,суми за възнаградителни лихви по договор за банков кредит от страна на кредитополучателя, чийто размер е достатъчен за погасяване на просрочените месечни анюитетни вноски по кредита , обуславя ли липса на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем ? – въпросът обосноваван идентично на пети въпрос – с казуална съдебна практика ; 8/ Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК , вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК от банката – кредитор ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с т.18 на ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ;9/За да е редовно връчването на съобщение, респ. нотариална покана, чрез залепване на уведомление по чл.47 ал.5 ГПК, необходимо ли е да се отбележи изрично в съобщението коя от хипотезите на чл.50 ал.4 ГПК или на чл.47 ал.1 ГПК се е осъществила или от удостоверяването на залепване на съобщение по чл.47 ал.1 ГПК може да се приеме, че е било налице основание връчването да се извърши по този начин? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното с : опр.№ 47 по ч.т.д.№ 719/2010 г. на ІІ т.о., опр.№ 479 по ч.т.д.№ 444/2011 г. на ІІ т.о., опр.№ 141 по ч.т.д.№ 496 / 2009 г. на І т.о., опр.№ 108 по ч.т.д.№ 70/2012 г., опр.№ 857 по ч.т.д.№ 623 на І т.о. на ВКС, както и поради противоречие с казуална съдебна практика – опр.№ 13542 по ч.гр.д.№ 7167/2015 г. на СГС; 10/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася и да обосновава решението си на твърдения и възражения, изложени от ищеца за първи път във въззивното производство, след като същите не попадат в изключенията по чл.266 ал.2 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първите три и десети въпроси са предпоставени от довода на ответника, че позовавайки се на клауза, уреждаща потестативно право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, в обезпечение на задълженията му по договора за кредит, който нотариален акт не е посочен в заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение, ищецът подменя основанието на вземането,въпреки че, съгласно задължителните указания на ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, това е недопустимо. Въпросите не покриват общия селективен критерий, защото са правно неиздържани. Основанието на вземането на ищеца е договорът за кредит.Нотариалният акт за договорна ипотека е издаден в обезпечаване вземанията на банката от ответника, с този им произход – по договора за кредит,към който нотариалният акт изрично препраща. Договорната ипотека няма за самостоятелен предмет предоставянето от ищеца на ответника на различна от тази по договора за кредит сума и упоменаването на предоставянето й е единствено с оглед индивидуализиране на обезпеченото вземане,като условие за действителността на ипотеката, поради което и нотариалният акт за договорна ипотека не може обективно да съставлява правното основание на вземането на ищеца от ответника.Сключените в този договор допълнителни уговорки между страните не са нищожни и обвързват същите, паралелно и кумулативно с клаузите на договора за кредит и Общите условия към същия. Несъстоятелно е визираното във втория от формулираните въпроси противоречие между клаузите на договора за кредит и тези на договорната ипотека.Такова би имало ако договорът за кредит изрично изключва потестативно право с това съдържание, в полза на кредитора, респективно се урежда такова в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. Липсата на клауза, уреждаща потестативно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост не е равнозначна на отричането й между страните.Още повече, че действителността на подобна уговорка би била спорна, с оглед общото правило на чл.71 от ЗЗД.Нотариалният акт за договорна ипотека не е основанието на вземането на ищеца, а доказателство за уговорените между страните предпоставки за упражняване потестативното право на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост и като такова доказателство е бил приложен и към заявлението по чл.417 ГПК.Предвид това му качество на доказателство и представянето му още с исковата молба, несъстоятелни са и формулираните трети и десети въпроси.
Първи, втори, трети и десети въпроси не удовлетворяват изискването за правни – по приложението на конкретна правна норма или принцип.В допълнение не е обоснован / а и не би могъл ,с оглед преждеизложеното / и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал1. т.3 ГПК – по първите два, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС .Не е обоснован допълнителния селективен критерий и по третият – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не разглежда договорната ипотека,в обезпечение на конкретен договор за кредит, като самостоятелно и независимо от последния правно основание на вземането на кредитодателя, а процесуалните действия на съда са в съответствие с указанията в същото,относно задължителната идентичност между вземането – предмет на заповедта за незабавно изпълнение и вземането – предмет на иска по реда на чл.422 ал.1 ГПК. Необоснован е допълнителния селективен критерий и по десети въпрос, тъй като въззивният съд не се е съобразявал с нововъведено от ищеца обстоятелство или твърдение, извън преклузивните срокове и в противоречие с чл.266 ГПК.
Въпроси четвърти, пети, шести и седми също не удовлетворяват изискването за правни, тъй като правно несъстоятелно изхождат от квалифицирането на насрещно вземане на ответника към ищеца,с произход неоснователно обогатяване – надплащане на възнаградителни лихви – като основание за съобразяването му в качеството на правопогасяващо възражение за плащане на главницата. Въззивният съд не е отрекъл допустимостта на правопогасяващо възражение за плащане в производството по чл.422 ал.1 ГПК, но посочил, че такова би имало при погасяване чрез плащане на предявеното вземане,в качеството на изпълнение, макар със забава, докато насрещното вземане на ответника от неоснователно обогатяване, предвид неоснователно надплатени суми от възнаградителна лихва, предпоставя заявено възражение за прихващане /съдебно или упражнено извънсъдебно /, каквото в процеса ответникът не е противопоставил. Именно различното основание на вземанията на всяка от страните и тяхната насрещност предпоставят този погасителен способ, различен от плащането / чл.103 – чл.104 ЗЗД/. Обективно, в производството не е предявено правопогасяващо възражение за плащане, с последиците му на изпълнение на задължението, каквото именно ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г на ОСГТК на ВКС визира, поради което никой от въпросите не кореспондира с действителния предмет на спора, респ. обхвата на противопоставените от ответника правно състоятелни възражения, с оглед което не се явява удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Последното изключва необходимостта от коментар на сочения допълнителен селективен критерий. Дори да би се изследвал същия,обаче, разрешенията на въззивния съд не са в противоречие с т.11в от ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно допустимостта на правопогасяващи възражения за плащане и прихващане в производството по чл.422 ал.1 ГПК. Решение № 1194 по гр.д.№ 5936/2016 г. на Софийски апелативен съд , сочено като относима към пети и седми въпроси казуална съдебна практика, не е доказано влязло в сила / неустановено и след проверка на настоящия състав в сайта на САС и ВКС /. При това, настоящият състав не счита,че би била възможна необходимата фактологична идентичност между цитираното и настоящото въззивни решения, в отговор на идентичен правен въпрос, тъй като тук формулираните изначално изхождат от погрешна правна концепция за правопогасяващия способ „плащане„.
Осмият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като съдържа несподелена, съответно немотивирана от съда предпоставка – за ненадлежно предявена предсрочна изискуемост на кредита от ищеца на ответника. Съдът не е приемал, че въпреки доказано ненадлежно предявяване на предсрочната изискуемост от кредитора, не е налице основание за отхвърляне на иска.
Аналогично не обосновава общия селективен критерий и деветия от формулираните въпроси. Не кореспондира с фактологията на спора обстоятелството, че не са удостоверени обстоятелствата, поради които връчителят на нотариалната покана, с която е упражнено потестативното право на ищеца, е предприел призоваване по реда на чл.47 ал.5 ГПК.Налице е удостоверително изявление на нотариуса,което възпроизвежда данни от връчването, съответно оспорено от ответника за истинност. С оглед официалния свидетелстващ характер на документа, в тежест на ответника е било оборването им, каквото не е сторено.В този смисъл, зачитайки доказателствената сила на представеното удостоверение № 44/08.07.2015 г., оспорването му и разпределението на доказателствената тежест , с оглед последното, въззивният съд не е действал в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика , с оглед което, дори да би се приел за правен, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК / наличието на задължителна съдебна практика изключва позоваването на казуална такава, по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /.Въззивният съд не е мотивирал извод, че прилагането на чл.47 ал.5 ГПК не изисква удостоверяването на конкретните обстоятелства, при които се е предприел този способ за връчване, но изрично посочил, че удостоверените такива не са оспорени успешно от ответника.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1669/12.07.2017 г. по т.д.№ 818/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на „П. Б. / България„ЕАД разноски за настоящото производство, в размер на 4 736,34 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: