О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
Гр.София, 11.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.3495 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. М. срещу решение №.132/25.06.18 по г.д.№.104/18 на Окръжен съд Ловеч – с което, след отмяна на решение №.10/18.01.18 по г.д.№.934/17 на РС Троян, предявеният от кастора иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че същият има вземане за 10000щ.д. главница по договор за заем от 1.08.12 и 2053щ.д. лихва /за които е била издадена заповед по чл.410 ГПК №.397/2.08.17 по ч.г.д.№.776/17 на РС Троян/ е отхвърлен като неоснователен.
Ответната страна А. А. Б. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД е намерен за неоснователен, тъй като договорът за заем е реален и ищецът не е доказал предаване на заетата сума. В представения договор /от 1.08.12/ не се съдържа признание за получаването й /предвидено е единствено, че предаването ще се извърши в брой – т.е. то е едно бъдещо събитие/; не е уговорен и срок, начин на връщане и обезпечаване – за да може да се приеме, че приложеният запис на заповед е издаден във връзка с договора. Същевременно записът не би могъл да се цени като разписка за получаване на сумата, тъй като не съдържа изявление за реалното й предаване и получаване със задължение за връщане /което и не е реквизит по чл.535 ТЗ/. Едва при наличие на други доказателства за реално предаване, при съвкупната им преценка, би могъл да се прави извод за съществуване на заемни отношения – но в случая такива доказателства не са ангажирани.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроса „приложима ли е конверсия на запис на заповед, нередовен от външна страна, при наличие на договор за заем, кореспондиращ със записа на заповед, досежно дати, лица, размер на парични суми, с оглед доказване на вземането“, който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.21/15.03.12 по т.д.№.1144/10, I ТО, реш.№.1083/7.02.08 по г.д. №.467/07, реш.№.608/12.06.07 по г.д.№.649/06 на ВКС/. Твърди и, че решението е очевидно неправилно /чл.280 ал.2 пр.2 ГПК/, тъй като съдът е отхвърлил исковете независимо от представените доказателства за наличие на вземане.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Поставеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е обсъждал въпроса принципно може ли да се конвертира в договор за заем нередовен запис на заповед /обсъждано е дали записът съдържа признание за получаване на процесната сума/ – поради което и същият е неотносим към решаващата му воля. Дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съгласно цитираната практика не може да се презумира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем; нередовният или недействителен запис на заповед имат характер на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези, в зависимост от порока на ценната книга-не във всички случаи такъв запис се конвертира в разписка и се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя; когато в записа на заповед не е посочено основание и е поето безусловно задължение за плащане, но същият не съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ, то той материализирано единствено изявление за плащане – като липсва основание за поемане на задължение и признание, че паричната сума е получена; в този случай записът е индиция за водени преговори – ако е въведено твърдение, че между издателя и поемателя са установени договорни отношения – но доказването на основанието за поетото обещание за плащане или за предоставяне на сумата на издателя следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ- който няма характер на разписка по смисъла на чл.77 ал.1 ЗЗД. Приетото от въззивния съд, че предвид събраните по делото доказателства – единствено договор за заем, не съдържащ признание за получаване на сумата, и запис на заповед, който отново не инкорпорира такова, не може да се приеме, че предаване действително се е осъществило, не е в отклонение, а в съответствие с цитираната практика. Конверсия на запис на заповед в договор за заем е възможна, но при наличие на признание за получаване на сумата и поемане на задължение за плащане – като в случая подобно признание на факта на предаване не се съдържа в нито един от приложените документи и други доказателства не са ангажирани /доказателствената тежест за установяването му, предвид чл.154 ГПК, е на ищеца и му е била указана/.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски за отговор на касационната жалба в размер на 900лв. адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.132/25.06.18 по г.д.№.104/18 на Окръжен съд Ловеч.
ОСЪЖДА М. Д. М. да плати на А. А. Б. 900лв. /деветстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: