1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр.С., 04.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
втори февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 164/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на С. М. П. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 3695/ 2008 г. С въззивното решение е потвърдено решение на С. районен съд по гр.д.№ 12657/ 2005 г. и е постановено ново такова, като по този начин е отхвърлен предявения от касатора против Министерство на вътрешните работи (МВР) иск, квалифициран по чл.1 от ЗОДОВ, за заплащане на сумата 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС и при наличие на противоречива практика следните процесуалноправни въпроси: 1. трябва ли въззивният съд да се произнесе с ново решение по същество на спора, когато е направил различни от първоинстанционния съд фактически и правни изводи, но е достигнал до същия краен извод; 2. длъжни ли са съдилищата да изяснят на ищеца в какво се изразяват неимуществените вреди и кой носи тежестта на доказването им; 3. предполагат ли се или подлежат на доказване неимуществените вреди, които едно лице търпи, ако се установят незаконни действия на администрацията срещу него. Въпросът дали е необходимо да се доказват неимуществени вреди при обявен за незаконосъобразен акт на администрацията, или това касае само субективната преценка на лицето, е повдигнат от касатора и във връзка с чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – като се поддържа, че той има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На това основание моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация МВР не взема становище по жалбата и по искането за допускане на касационно обжалване.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
За да отхвърли исковете въззивният съд е направил самостоятелен анализ на доказателствата по делото и е достигнал до различни фактически и правни изводи от първата инстанция. Докато районният съд е отхвърлил иска единствено по съображение, че ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по него, въззивният е приел, че такава легитимация е налице, както и че действително спрямо ищеца е извършено незаконно действие от орган, които се намира в служебно правоотношение с ответника. Прието е обаче, че ищецът не е доказал твърденията си за накърняване на личната му професионална чест, достойнство и добро име в обществото, т.е. че не са доказани твърденията за наличие на неимуществени вреди. Поради това искът е счетен за неоснователен и предвид съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е оставил в сила решението на районния.
При това положение повдигнатите от ищеца процесуалноправни въпроси обуславят въззивното решение, обаче не се установяват твърденията на касатора, че по тях има противоречива практика или че са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Дали въззивният съд трябва да се произнесе с ново решение по същество на спора, когато е направил различни от първоинстанционния съд фактически и правни изводи, но е достигнал до същия краен извод, е въпрос, по който практиката следва да се счита уеднаквена[населено място] решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позавава самия касатор. В т.19 от мотивната част и диспозитива на това решение ВКС е дал задължително тълкуване по въпроса каква дейност извършва въззивният съд с какъв акт приключва тази дейност. Дейността на въззивния съд е решаваща, а не контролна, той е длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни констатации по спора. В случая това е сторено – въззивният съд е направил анализ на доказателствата, посочил е какви факти приема за установени и сам (а не чрез препращане към мотивите на районния съд) е извел правни изводи за неоснователност на иска. Това е решаваща, а не контролна дейност. Когато обаче, въпреки различните мотиви, въззивният съд достигне до крайни изводи за неоснователност на иска, той оставя в сила първоинстанционното решение, с което този иск е отхвърлен. Това изрично е подчертано в т.19 на ТР № 1 от 2001 г., където е посочено, че в мотивите на въззивната инстанция трябва да съдържат констатация за съвпадение или несъвпадение с изводите на първата инстанция, а тази констатация намира израз в диспозитива на решението. Когато, въпреки разликата в мотивите, крайният изход от спора е еднакъв, въззивният съд оставя в сила решението на първата инстанция. Именно така е процедирал в случая градския съд и това е съобразено със задължителното тълкуване на ВКС. Когато има задължително тълкуване, няма значение дали обжалваното решение противоречи на други, незадължителни решения. Ако е съобразено с тълкувателното решение, то не следва да се допуска до касационно обжалване. Независимо от изложеното, съдът отбелязва, че и останалите решения на ВКС, на които касаторът се позовава, не обективират различна практика. Те съдържат мотиви по въпроса, че дейността на въззивната инстанция е решаваща, а не контролна, но никое от тези решения не казва, че при еднакъв краен извод въззивният съд трябва да отмени първоинстанционният акт и да постанови идентичен резултат. Това не би могло да се поддържа при наличие на тълкувателно решение по същия въпрос в обратния смисъл – че при еднакви крайни изводи първоинстанционното решение се потвърждава, макар и по различни мотиви.
Въпросът длъжни ли са съдилищата да изяснят на ищеца в какво се изразяват неимуществените вреди и кой носи тежестта на доказването им не е решен от въззивния съд нито в противоречие с практиката на ВКС, нито при наличие на противоречива практика. Задължителна практика по този въпрос не е посочена и представена, а цитираното от касатора решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 823/ 2008 г., третира хипотеза, в която по делото не са били ясни конкретните вреди. Затова ВКС е отменил въззивното решение и е дал указания съдилищата да изяснят какво точно твърди ищецът да е търпял като неимуществени вреди. По настоящето дело такава неяснота няма, тъй като въззивният съд не е приел, че липсват твърдения в какво се състоят вредите, а е приел, че такива твърдения са налице, но че не са доказани от данните по делото. Поради това обжалваното решение не противоречи на решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 823/ 2008 г.
Процесуалноправният въпрос предполагат ли се или подлежат на доказване неимуществените вреди, които едно лице търпи, ако се установят незаконни действия на администрацията срещу него, също не е решен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС или при наличие на противоречива практика. Касаторът поддържа първата алтернатива – че вредите се предполагат, но в нито едно от представените от него решения няма направен такъв правен извод. Най-напред няма такова задължително тълкуване – в ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, които стоят в причинна връзка с незаконните актове, но не и че тези вреди не подлежат на доказване. Така е прието и в представените решения на ВС и ВКС (определенията, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не формират съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК). Например в решение по гр.д.№ 1259/ 1972 г. е прието, че справедливостта като критерий за размера на обезщетението за неимуществени вреди не е абстрактна категория, а конкретна такава, но не е прието, че вредите се предполагат. Що се касае до решението по гр.д.№ 360/ 1969 г., то не е подкрепя а директно отрича тезата на касатора, тъй като в него се приема, че обясненията на страните не са доказателства за твърденията им, а тези твърдения (каквото е твърдението за настъпване на неимуществени вреди) подлежат на доказване на общо основание. В решение по гр.д.№ 4113/ 2007 г. е прието не че вредите не подлежат на доказване по принцип, а че в конкретния случай възражението за недоказването им е неоснователно. В решение по гр.д.№ 4546/ 2007 г. изрично е посочено, че обезщетението по ЗОДОВ се държи при наличие на причинна връзка между незаконното действие и вредите (болки и страдания) – т.е. няма извод, подкрепящ тезата на касатора, че вредите се предполагат и не подлежат на доказване. Няма такъв извод и в мотивите към решенията по гр.д.№ 893/ 2002 г., гр.д.№ 730/ 2006 г и гр.д.№ 4081/ 2007 г. – напротив, в последното цитирано решение изрично е посочено, че твърдяните от ищеца неимуществени вреди са установени от гласните доказателства по делото (т.е. те са доказани, а не предполагаеми). Следователно по въпроса няма противоречива практика.
Не може да се приеме и тезата, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Процесуалният закон не е непълен или неясен, за да се нуждае от тълкуване – правилото, според което всеки трябва да докаже правопораждащите факти, важи и в случая, когато като такъв факт се твърди настъпването на неимуществени вреди в причинна връзка от незаконен акт или действие на администрацията. Както вече бе посочено при анализът на практиката, представена от самия ищец, в тази насока няма противоречия, нито практиката се нуждае от осъвременяване. Следователно не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Що се касае до това, дали в конкретния случай вредите са доказани или не, в производството по чл.288 от ГПК това не може да бъде изследвано. Верността на фактическите констатации на въззивния съд може да бъде проверявана само ако обжалването бъде допуснато на някое от основанията по чл.280 ал.1 от ГПК, в следващата фаза на касационното производство.
Предвид тези мотиви касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 3695/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: