4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
София, 07.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 716 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. С. Г. със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. Б., против въззивното решение № 369 от 6 март 2012 г., постановено по в.гр.д. № 3487 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което е потвърдено решение № 3639 от 26 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 2097 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2011 г. за отхвърляне на иска на Г. против Д. Т. Г. от [населено място] за признаване за установено, че Г. е изключителен собственик на придобит по време на брака имот.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, тъй като съдът отказал неоснователно събиране на доказателства за начина на изразходване на сумата от 15 хиляди лева, получена от ответника от брат му; договорът за дарение на парична сума на касаторката от сестра й, е с нотариална заверка на подписите, и е с изричната уговорка парите да се използват за закупуването на конкретния апартамент; нотариалният акт е със следващ регистрационен номер от същата дата според регистъра на същия нотариус; съдържанието на договора не може да се оспорва, а твърдението, че е съставен за целите на настоящия процес, следва да се докаже от ответника, а той нито твърди, нито доказва прикрита сделка; дарените пари произхождат от продажба на наследствен имот, спестявания на сестрата и средства от работата й в Ч., което е доказано; недоказано е твърдението на ответника, че брат му му дал сумата от 15 хиляди лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че правилно съдът приел, че искът е допустим, тъй като споразумението между съпрузите при прекратяването на брака, не формира сила на пресъдено нещо, но неверни са заключенията на съда по съществото на спора, че споразумението има силата на договор, който е закон за страните, и одобреното споразумение не може да се пререшава по реда на чл. 124 ГПК; с одобряването от съда на споразумение, страните всъщност не са променили нищо спрямо общото правило за равенство на дяловете и прекратената съпружеска имуществена общност относно процесното жилище; ако страните не са постигнали такова, то жилището пак би останало в обикновена съсобственост в равни дялове. Допускането на касационното обжалване се търси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречието с ТР № 60 по гр.д. № 31/1987 г., ОСГК.
Ответникът Д. Т. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че съгласно ТР № 60 от 1987 г. на ОСГК, споразумението по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), няма характер на съдебна спогодба по смисъла на чл. 125 ГПК (отм.), не се ползва със същия стабилитет като решението за прекратяване на брака; това споразумение е договор и може да се атакува само по исков ред; с влязло в сила съдебно решение е утвърдено споразумение между страните – придобитият по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот да остане в обикновена съсобственост между тях; налице е договор между страните, който урежда имуществените отношения между тях за процесния апартамент, по силата на който всеки съсобственик има равни права върху него; договорът има силата на закон между страните по него; няма данни действителността на споразумението да е атакувана по исков ред, поради което то е действително и уговорката за апартамента следва да се зачете.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като поставеният правен проблем за възможността споразумение по реда на чл. 49, ал. 4 СК (чл. 99, ал. 3 на СК отменен) в частта му по отношение на имущество, придобито при условията на съпружеска имуществена общност, след утвърждаването му от съда да бъде предмет на иск по реда на чл. 23 СК, не е разрешен в противоречие със сочената съдебна практика. Следва да се посочи, че цитираното от касаторката тълкувателно решение не е от категорията на задължителната съдебна практика, тъй като при действието на Закона за устройството на съдилищата, при действието на който е постановено ТР № 60/1987 г., тълкувателните решения на общото събрание на колегиите служат за ръководство на съдилищата (чл. 52 З.), и нямат същата сила, както тълкувателните постановления на пленума, които според чл. 59 от закона са задължителни за съдилищата. Ето защо всъщност касаторката поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускането на касационното обжалване.
В ТР № 60/1987 г. В. съд приема, че споразумението по чл. 99, ал. 3 СК не е съдебна спогодба, но не е и съдебен акт със същата стабилност, както решението в частта за прекратяване на брака; решението в частта, с която се възпроизвежда споразумението между страните, не подлежи на обжалване, то има договорен характер; ако то е нищожно поради противоречие със закона или на правилата на морала или унищожаемо поради пороци на волята, може да се атакува по исков път. В процесният случай въззивният съд приема, че между страните е постигнато споразумение по отношение на придобитият по време на брака имот и са се съгласили той да остане в обикновена съсобственост между тях; така е сключен договор, по силата на който всеки съсобственик има равни права върху имота; този договор има силата на закон между страните, няма данни действителността на споразумението да е оспорена по исков ред, поради което уговорките следва да бъдат зачетени при определяне на отношенията между страните спрямо имота. Следователно, въззивният съд е приел същото разрешение, както и ВС в посоченото ТР.
Освен посоченото, следва да се вземе предвид и обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 313 по гр.д. № 62/2011 г., ІІІ г.о., според която при наличие на утвърдено от съда споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), в което е посочено, че придобит по възмезден начин по време на брака имот остава съсобствен между двамата бивши съпрузи, в последващ исков процес не може да се установява наличие на пълна трансформация по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК (отм.), като по същите съображения не може да се установява наличие и на частична трансформация. За да достигне до този извод съдът приема, че волята на страните по споразумението ги обвързва по всички въпроси, свързани с имуществените им отношения, включително и по наличието на съсобственост, тъй като споразумението в тази му част има значението на спогодба; след като не е установено споразумението да не отразява действителната воля на страните, да е изменено, развалено или отменено, както и действието му да е преустановено по взаимно съгласие или на основанията, предвидени в закона, не може в последващ исков процес имуществените отношения между бившите съпрузи да се преуреждат. Даденото от въззивния съд тълкуване на правния проблем в случая е съответно на задължителното такова по посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, поради което не се налага допускане на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер 1300 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 369 от 6 март 2012 г., постановено по в.гр.д. № 3487 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г.
ОСЪЖДА Л. С. Г., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес в [населено място], бул. „ ” № , адв. С. Б., да заплати на Д. Т. Г. от [населено място], [улица], ет. , ап. , сумата от 1300,00 (хиляда и триста) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: