О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
София, 08.05.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1817 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 19.12.2014 год. по гр. д. № 650/2014 год. Кюстендилският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 3.07.2014 год. по гр. д. № 319/2014 год. на Дупнишкия районен съд в обжалваната му част, в която е отхвърлен иска на Р. Б. И. от [населено място] за прогласяване недействителността на завещанието от 23.06.2009 год. на Б. Е. в полза на М. Г. относно 4/6 ид. ч. от гараж и барака в [населено място].
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата Р. И., чрез пълномощника й адвокат Юл. С., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това се прогласи недействителността на завещанието и в частта относно 4/6 ид. ч. от завещаните на М. Г. имоти.
В представеното от касаторката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същата поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовава се на противоречието му с практиката на ВКС – ТР № 1/2001 год. по гр. д. № 1/2000 год. ОСГК на ВКС, т. 19, решенията по гр. д. № 796/12 год. ІV г. о., т. д. № 4309/13 год. І т. о., гр. д. № 1060/14 год. І г. о. на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, по процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да изложи мотиви по направените доводи и възражения. По поставения материалноправен въпрос относно приращението по чл. 92 ЗС касаторката се позовава на представената съдебна практика, в която същият е разрешен противоречиво на приетото в обжалваното решение –решение № 684 от 28.09.2000 год. по гр. д. № 95/2000 год. І г. о., решение № 115 от 1.03.2006 год. по гр. д. № 696/2005 год. І г. о. и решение № 517 от 2.06.2009 год. по гр. д. № 2340/2008 год. ІІІ г. о.
Ответникът М. П. Г., чрез пълномощника си адв. Ал. П., оспорва допустимостта на касационното обжалване с оглед приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и счита касационната жалба за неоснователна поради липса на правен интерес ищцата да защитава чужди права. Иска обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено и претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
С оглед данните по делото за цена на иска над 5 000 лв. касационното обжалване на въззивното решение не е изключено на основание чл. 280, ал. 2 ГПК от касационен контрол, поради което и възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която искът за недействителност на завещанието в частта му за 4/6 ид. ч. от завещаните барака и гараж в полза на ответника М. Г. е отхвърлен, въззивният съд приел, че правото на собственост върху тези сгради е принадлежало на завещателя Б. Е. и съпругата му, като придобити по време на брака им. Обсъдени са доказателствата относно делбата на дворното място и жилищната сграда с останалите съсобственици, вследствие на която на завещателя е поставен в дял освен втория етаж от жилищната сграда с описаните избени и тавански помещения и „бараката в дъното на парцела”. Предмет на завещанието е делът на завещателя при прекратяване на съпружеската имуществена общност след смъртта на съпругата му през 2000 год.
Въззивният съд е обсъдил доводите на касаторката относно придобиването на ? ид. ч. от двете сгради, предмет на завещанието, по давностно владение от 1997 год., като приел, че поддържаният придобивен способ не е налице. Изводът е обоснован с показанията на разпитаните свидетели, установяващи предоставяне на ползването на сградите от собственика им Е. на неговите близки. В този смисъл произнасянето на въззивния съд касае основанието, на което ищцата, сега касатор, е поддържала, че завещателят не е бил собственик на завещаните имоти към деня на смъртта му, а именно, че тя е придобила по давност половината ид. ч. от тях.
Поради това и поставеният в изложението въпрос за приложение на чл. 92 ЗС не е обусловил изхода на спора. По него съдът не се е произнесъл с оглед на това, че такъв спор не е предмет на делото – ищцата не е поддържала да е съсобственик в дворното място, за да претендира съответната ид. ч. в построеното в него без отстъпване на право на строеж, нито е легитимирана да заявява такива права от името на други съсобственици на дворното място.
Както се посочи, съдът се е произнесъл по поддържаното от нея придобивно основание, обосноваващо твърдението й, че завещателят не е бил собственик на сградите, а това е претендираното от нея придобиване на ? ид. ч. от бараката и гаража на основание давностно владение. Като го е намерил за неоснователно въз основа преценка на доказателствата, съдът приел, че към момента на смъртта си завещателят е бил собственик на 4/6 ид. ч. от завещаните в полза на ответника имоти и в тази част заветът е действителен.
И поставеният процесуалноправен въпрос не е обусловил решаващата воля на съда в обжалваното решение, а оплакването, че съдът не е изложил мотиви по приложение на чл. 92 ЗС е довод за неправилност на решението, който не може да се обсъжда в настоящето производство.
С оглед неотносимостта на поставените от касаторката правни въпроси към изхода на спора не следва да се обсъжда и приложената съдебна практика, тъй като в случая тя също е неотносима. Липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване – правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда в обжалваното решение, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на решението, а с оглед този изход касаторката следва да заплати на ответника направените в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 19.12.2014 год. по гр. д. № 650/2014 год. по описа на Кюстендилския окръжен съд по касационната жалба на Р. Б. И. от [населено място], чрез адв. Юл. С..
Осъжда Р. Б. И. от [населено място], [улица] да заплати на М. П. Г. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] направените в настоящето производство разноски в размер на 650 лв. /шестотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: